Робин Хоб
Безумният кораб (30) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и осма
Отплаването на Парагон

— Иска ми се да имахме време за повече изпитания.

Янтар уморено погледна приятелката си:

— Нямаме нито време, нито пари, Алтея. След всеки един пробен курс неколцина моряци дезертираха. След още няколко изпитания бихме останали без екипаж. — Тя замълча, наклонила глава в размисъл. — За пети път ли водим този разговор, или за шести?

— За двадесет и седми, по моето отброяване — намеси се Брашън, вклинявайки се не само в разговора им, а и между двете. Те бяха застанали на кърмата, загледани във водите на залива. — По-добре свиквай, Янтар. Моряците водят едни и същи разговори: за лошата храна, за глупостта на капитана и за несправедливостта на неговия заместник.

— Пропусна лошото време и ниското качество на кораба — вметна Алтея. А Янтар сви рамене:

— Тепърва ми предстои да привиквам към много неща. Минаха години от последното ми подобно пътуване. В младостта си бях лош моряк. Надявам се, че престоят на борда в пристанището е привикнал стомаха ми към поклащането на палубата.

Алтея и Брашън се усмихнаха.

— Повярвай, не е — заяви капитанът. — През първите няколко дни след отплаването ще се постарая да не те товаря. Но ако възникне нужда от услугите ти, ще очаквам от теб да си изпълниш задълженията, пък било то и пълзешком.

— Благодаря ти за утехата.

Тримата замълчаха. Техният непринуден тон не съответстваше на същинското им настроение — всички те изпитваха притеснения за предстоящото отплаване. Корабът бе натоварен, по-голямата част от екипажа се намираше на борда. В добавка към припасите си Парагон носеше и един допълнителен товар: в трюма бяха скрити седмина роби, възнамеряващи да започнат нов живот. Тяхното присъствие бе неизвестно на екипажа.

Алтея се стараеше да не мисли за бегълците. Тези хора рискуваха не само себе си. Ако бъдеха разкрити преди отплаването, кой би могъл да предвиди следващия развой на събитията? Освен това не се знаеше начинът, по който екипажът щеше да реагира на появата им. Тя се надяваше, че моряците ще приветстват появата на допълнителни мишци. Най-вероятно щяха да възникнат известни неразбирателства, касаещи местата за спане, но пък такива сборичквания възникваха на всеки кораб. Тя си пое дъх и си каза, че всичко ще бъде наред.

Нежеланието й да мисли за робите си имаше и друга причина — за нея самата, застанала на чист въздух, чакането беше мъчително. Как ли се чувстваха седмината, укрити дълбоко в трюма?

Парагон щеше да отплава призори. На Алтея се искаше да тръгнат още сега, но те изчакваха разсъмването, защото заминаването нощем се смяташе за лоша поличба. В това отношение си струваше да дочакат утрото. Пък и то щеше да донесе със себе си поривист вятър.

— Как е той? — тихо попита Брашън, без да отмества глава.

— Напрегнат. Развълнуван. Нетърпелив, а в същото време изплашен до смърт. Слепотата му…

— Да, зная. — Той я прекъсна бързо. — Но той я е понасял с години. Успял е да се върне сам, сляп и преобърнат. Сега не е моментът за рисковани експерименти по скулптиране. Той ще трябва да ни се довери, Янтар. С оглед на усилията, които Парагон положи, за да се оттласне от дъното, не бих искал да рискувам с подобно обезсърчаване. Защото ако твоят опит се окажеше неуспешен… — Той поклати глава — Мисля, че е по-добре за нас той да отплава в сегашното си състояние. Става дума за недъг, с който е свикнал. Той ще се справи по-добре със слепота, която е приел, отколкото с подобно разочарование.

— Той не я е приел… — настойчиво поде Янтар.

— Четиридесет и две — намеси се Алтея. Тя въздъхна и се усмихна горчиво. — Този разговор сме подхващали поне четиридесет и два пъти.

Приятелката й кимна и смени темата на разговора:

— Тогава да говорим за Лавой.

Брашън простена, а след това се засмя.

— Последната нощ му позволих да гуляе в града. Готов съм да се обзаложа, че той ще се върне навреме. Несъмнено ще страда от махмурлук и ще си го изкара на моряците. Той няма да ги оставя да си поемат дъх, а те ще го ненавиждат. Това също е по традиция. Лавой е най-добрият човек, когото бихме могли да намерим за тази длъжност.

Алтея стисна зъби. Безчет пъти двамата с Брашън бяха спорили по този въпрос. А и подновяването на този им спор щеше да я накара да признае, че помощник-капитанът не се е оказал чак толкова лош: Лавой имаше и своята честна страна. Тя бе непостоянна, но проявите й винаги бяха справедливи. Понякога той се проявяваше като тиранин: и Алтея, и Брашън знаеха това. Стига да не отидеше прекалено далеч, един тиранин бе точно онова, от което екипаж като техния се нуждаеше.

Пробните курсове бяха изложили всички слабости на моряците им. Алтея вече знаеше кои от тях се бавят заради нежелание и кои — заради незнание. Някои бяха лениви, други бяха глупави, трети бяха постъпили на работа с лукавото намерение да работят колкото се може по-малко. Баща й не би наел и едничък човек от тази сбирщина.

Тя бе споделила тези си разсъждения с Брашън, а той й бе отвърнал, че тя е свободна да замени всеки от тях: достатъчно беше да намери по-добри хора и да ги убеди да постъпят срещу същото заплащане.

Това бе сложило край на този им разговор.

— Иска ми се вече да бяхме вдигнали котва — промърмори Брашън.

— На мен също — призна Алтея. Но това беше само отчасти истина. Пробните излизания в морето бяха разкрили не само слабостите на екипажа: те бяха донесли знанието, че Парагон е далеч по-уязвим от очакваното. Да, той беше умело стегнат кораб. Когато Брашън най-сетне намери подходящото разположение на баласта, съдът започна да измества водата добре, но пак не плаваше като жив кораб. Това тя бе готова да приеме, стига Парагон да не пречеше на работата на моряците. Но не това я тормозеше.

Най-трудно за нея беше да наблюдава начина, по който корабът се измъчваше. Всеки път, когато Брашън наредеше промяна на курса, Парагон трепваше. Ръцете му неволно напускаха скръстването си и треперещи се протягаха напред. Корабът се усещаше почти веднага, стискаше зъби и отново скръстваше ръце. Но тогава прикритият страх намираше невидим израз в излъчване, което моряците усещаха. Те започваха да се споглеждат и да се оглеждат, дирещи източника на обзелото ги смущение. Още не осъзнаваха, че усещат страха на самия кораб. Това им незнание допълнително затрудняваше положението, но узнаването им би влошило ситуацията още повече. Въпреки това Алтея не възнамеряваше вечно да укрива това от тях. В подходящия момент тя щеше да им каже.

 

 

Търговецът Рестарт бе поправил каретата си. Тапицерията в купето беше сменена. Вратите се отваряха и затваряха с очакваната плавност, ресорите не стенеха при най-малкото раздвижване, а когато конете потеглиха, преходът към движение се оказа изненадващо плавен.

Във вътрешността не бяха останали никакви следи от свинска кръв. А при навлизането в града изникна вятър. И въпреки това Малта бе все така сигурна, че надушва миризмата на мъртво прасе.

Тя попи лицето си с парфюмираната кърпичка.

— Добре ли си, мила? — за десети път я попита майка й.

— Нищо ми няма. Просто не спах добре. — Девойката се обърна към прозореца и зачака следващата реплика на Кефрия.

— Това е нормално. Днес корабът ни отплава, а до бала остават само осем дена.

— Напълно нормално! — побърза да се съгласи Давад Рестарт, усмихващ се към всички им. — Ще видиш, мила, това отплаване е моментът, в който нещата отново ще потръгнат за всички ни.

— Сигурна съм, че ще бъде така — съгласи се Роника. Но на Малта се стори, че баба й по-скоро отправя молитва.

— И ето че пристигнахме! — възторжено изцвили Давад, в случай че останалите бяха пропуснали да забележат този факт. Каретата плавно спря. — Не, остани, остани — добави той, когато Кефрия посегна да отвори. — Това е работа на кочияша.

Робът действително скочи да им отвори вратата и да им помогне да слязат. Роника и Кефрия му благодариха, което породи у него смутен вид. Той дори хвърли бърз поглед към Давад, сякаш очакваше да бъде смъмрен. Нищо такова не последва, защото Търговецът бе зает да приглажда дрехите си.

Малта леко се навъси. Или Давад се бе замогнал в последно време, или бе решил, че няма основания да пести парите си. Поправената карета, обученият кочияш, новите дрехи… Беше очевидно, че той се подготвя за нещо. Тя реши да го наблюдава по-внимателно. В обществото Давад се оправяше плачевно, ала за сметка на това той притежаваше завиден нюх към трупането на печалби. Може би начинанието, с което се занимаваше той, можеше да донесе някакво предимство и на нейното семейство.

Роника се остави да бъде поведена под ръка от Търговеца. Всички жени от семейството, включително баба й, бяха облекли най-хубавите си дрехи.

— На този ден не можем да си позволим да изглеждаме бедни — с настойчив глас бе настояла Роника Вестрит.

В жертва на подобаващия им вид се оказа принесена не една стара рокля. Всички тези одежди бяха изпрани, изгладени и нарязани, за да се преродят в нови форми изпод умелите ножици на Рейч. На бившата робиня трябваше да се признае, че тя умееше да разкроява: създадените от нея тоалети почти по нищо не отстъпваха на настоящата мода, която можеше да се види из улиците на града. Единствено слънчобраните, които трите жени носеха, бяха извън тон — миналогодишни.

Малкият Силдин също бе издокаран: в сини панталони и бяла риза. Той не изглеждаше особено доволен, защото непрекъснато посягаше да намества яката си.

— Един възпитан млад Търговец не рови из яката си — каза Малта, намръщена насреща му.

Брат й отпусна ръка, но го стори навъсено.

— Ако се задуша, няма да доживея да стана възпитан млад Търговец — тросна се момчето.

— Свиквай — посъветва го сестра му и го хвана за ръка.

Денят беше топъл, вятърът донасяше със себе си приятна свежест, а пристанището бе обгърнато с обичайното си оживление. Малта и Силдин крачеха последни, подир майка си, която на свой ред вървеше след възрастната жена. Моряците се обръщаха след тях: нещо, което девойката не можеше да оцени видимо, но пак я изпълваше със задоволство. Някои от мъжете дори споделяха възхищението си с другарите, макар и по непристоен начин.

Рядко, в моменти като този, й се приискваше да се беше родила в семейство от имигрантите от Трите кораба. Тогава тя щеше да притежава свободата да флиртува открито, да отвръща на отправените към нея подмятания и да избере за свой любим някой весел млад моряк, без никой да я съди. В последно време й се налагаше да живее бедно като рибарско момиче, тогава защо не й се полагаше съответстващата непринуденост?

Близо до западната стена баба им забави ход. Докато минаваше край закотвените живи кораби, тя не пропускаше да ги поздрави. И всеки от тях се отзоваваше, като прибавяше към своя отговор и пожелание за успешното пътуване на Парагон. Имаше и кораби, изричащи думите си като формалност, но други се изразяваха с неподправена топлота. А Роника Вестрит благодареше на всички им, без изключение.

Вълнението, съпроводило достигането на Парагон, изненада Малта. Това беше слепият кораб, безумният кораб, когото тя и близките й се бяха жертвали да възстановят. Той леко се поклащаше във водата. Металните му елементи блестяха, дървените лъщяха. Той изглеждаше като съвсем нов. Фигурата му държеше главата си високо, скръстила ръце пред мускулестата гръд. Липсващите очи загрозяваха лицето му, но челюстта под тях бе масивна и сключена решително. Този кораб нямаше нищо общо с отломката, която тя беше виждала на плажа под скалите.

Силдин стисна ръката й по-силно.

Баба им спря и се обърна към фигурата.

— Приветствам те, Парагон! — високо каза тя. — Прекрасен ден за отплаване.

— Поздрави и на вас, госпожо Вестрит. — И корабът неочаквано се усмихна. — Аз съм сляп, а не глух. Не е нужно да крещите.

— Парагон! — смъмри го Брашън. Той бе изникнал на предната палуба, а Алтея, слязла на брега, се приближаваше към тях.

— Всичко е наред, капитан Трел. Корабът е прав — отвърна Роника Вестрит, без да се наскърбява. — А денят наистина е прекрасен за едно ново пътуване.

В последвалата размяна на любезности между Брашън, кораба и баба й Малта не се вслушваше. Тя се радваше, че корабът не е започнал да ридае или да беснее. Тя се бе опасявала, че той ще посрами отплаването си по подобен начин, с крясъци — както онзи път, когато беше слязла до плажа, за да види как напредва ремонтът. Тогавашната му ярост я бе накарала да изостави намерението си и бързо да поеме обратно към дома.

Далеч по-голям интерес за нея представляваше присъствието на леля й Алтея и Брашън Трел. Малта все още подозираше, че между двамата има нещо, ала днес не долавяше никакви признаци. Днес Брашън наистина изглеждаше и се държеше като капитан Трел. Той носеше чисти и спретнати дрехи — бяла риза, тъмносини панталони и тъмносиня куртка — които му придаваха достолепен вид. Интересно дали той знаеше, че тези дрехи бяха принадлежали на Ефрън Вестрит и бяха преправени специално за пътуването? И ако знаеше, дали се чувстваше странно да носи дрехите на някогашния си капитан?

Алтея беше облечена изненадващо сдържано. Тя носеше бяла блуза и цепната пола с жилетка в същия цвят и освен това носеше обувки. Но Малта пак бе готова да се обзаложи, че леля й се е преоблякла специално за изпращането им. Макар Алтея да изпълняваше ролята на втори помощник, най-вероятно тя щеше да нахлузи удобните си дрехи в първия възможен момент. Да, леля й определено беше странна.

Нейната приятелка Янтар изглежда бе решила да предостави на зяпачите храна за размисъл. Тя изникна с дрехите на обикновен моряк, но всички техни копчета бяха украсени на ръка. Тези одежди не й отиваха; с тях личеше непретенциозната й фигура с прекалено плоски гърди и тесни бедра. Над моряшката риза майсторката на бижута бе пристегнала жилетка, украсена с изобразяваща пеперуди бродерия. Тази жена имаше едничко привлекателно качество — това беше меденият цвят на кожата и косите й. И очите й имаха същия цвят. Тя бе сплела косата си, а получената плитка бе прикрепила към главата. Тя наистина изглеждаше като чужденка. Дори обиците й не бяха еднакви.

— Добре дошли на борда — приветстваше в този момент Брашън. Останалите бяха започнали да напредват по дъсчения мост. Самият капитан се беше преместил на брега, за да ги изпроводи, и в този момент дори протягаше ръка към Малта, за да й помогне да се изкачи.

Неотдавна тя би отвърнала на жеста му с кокетство: Брашън бе красив, освен това притежаваше предизвикателно излъчване. Ала страховете и сънищата й бяха отстранили тази част от личността й.

На борда на кораба ги поведе Алтея, за да им покаже отблизо извършените възстановителни работи. Повечето от нещата, за които говореше тя, бяха безинтересни за Малта, така че заинтригуваното изражение върху лицето на девойката представляваше преструвка. Край тях сновяха моряци, заети с последните приготовления — те бързо се отдръпваха от пътя на посетителите, но не се свеняха открито да се взират след тях. Главно след Малта. Интересно как леля й щеше да понесе подобно обкръжение?

Хрумна й, че Алтея най-вероятно изпитва удоволствие да се движи сред такава среда.

Самата Малта се чувстваше изолирана от всичко край себе си: тя продължаваше да следва близките си, но го правеше механично.

Брашън не се беше върнал на борда, а бе останал край подвижния мост: там бяха започнали да се събират онези, дошли да пожелаят успех на заминаващите. Беше приятно да се види, че градските Търговци са склонни да предоставят поне тази символична подкрепа. Повечето от дошлите принадлежаха към семейства, притежаващи живи кораби: това не беше особено изненадващо, защото подобни хора най-ясно можеха да разберат положението, в което бяха изпаднали Вестритови.

Някои от изпращачите носеха официалните си дрехи, други (капитани и моряци от останалите живи кораби) бяха дошли в работните си униформи. Във всеки случай бройката на дошлите определено бе значителна за подобно начинание — поне така реши Малта.

Неколцина от тях дори се спираха да разменят няколко думи с Давад. Пълничкият Търговец сметкаджийски се беше присламчил към Брашън, така че всички, желаещи да изразят подкрепата си, трябваше да се доближат и до него. Изглежда той бе успял частично да възстанови репутацията си сред Търговците чрез ролята си на посредник в продажбата на Парагон. Частично, защото отправените му поздрави бяха кратки и формални. Въпреки това Давад се усмихваше широко и при най-малкия повод (а на няколко пъти и без повод) започваше да изтъква собствените си заслуги за осъществяването на тази благородна експедиция.

Малта се стараеше да не се вслушва в думите му и да не поглежда към него. Този човек беше същинско влечуго.

— Няма ли да слезеш с нас, Малта? — усмихнато я попита леля й и посочи към трюма. Явно обхождането нямаше да се ограничи само с палубата. Но Малта нямаше намерение да разглежда смрадливи помещения.

— Предпочитам да остана тук — отвърна тя. — Денят е толкова хубав.

— Аз пък ще дойда — храбро заяви Силдин и освободи ръката си от нейната.

Алтея бе придобила притеснен вид. За момент тя погледна към околните моряци. Беше видно, че тя не би искала да оставя племенничката си сама сред подобна компания.

В следващия миг лицето й се успокои.

— Както желаеш.

Малта погледна през рамо. Зад нея стоеше Янтар, облегната на парапета край фигурата. Чужденката и леля й си бяха разменили някакъв безмълвен знак, Алтея вече смяташе, че Малта е в безопасност. Интересно.

Също така беше интересно да се озове край тайнствена и скандална личност като майсторката на дървени накити.

— Дръж се прилично, Малта — предупреди Кефрия, но въпреки това се остави да бъде отведена.

Веднага щом близките й напуснаха палубата, Малта се обърна към Янтар, усмихна се учтиво и протегна ръка към жената.

— Желая ви благоприятно пътуване, госпожице Янтар.

Чужденката я погледна с известно веселие.

— Благодаря ви, госпожице Хейвън.

Тя придружи тези си думи с леко кимване, ала този жест съдържаше уважението на поклон. Едновременно с това Янтар докосна ръката на девойката. Съвсем лек, допирът на пръстите, обвити в ръкавица, донесе слабо потръпване. Ама че странна жена. Сега тя дори се вглеждаше обратно в морето, може би в намек, че смята разговора между двете им за приключил? Малта възнамеряваше да го продължи.

— Спокойното време, с което започвате това пътуване, вещае успех.

— Така е — с учтив глас отвърна Янтар.

— И корабът ми изглежда в отлично състояние.

— Позволявам си да се съглася и с това.

— Екипажът ми се струва готов.

— Капитан Трел подготви моряците с цялото усърдие, което позволяваше ограниченото ни време.

— Действително изглежда, че всички аспекти на тази експедиция вещаят успех. — В този момент Малта се измори от играта. — Смятате ли, че имате шанс да успеете? — прямо попита тя. Тя трябваше да знае. Дали това пътуване бе обречено още от самото начало и щеше да се окаже единствено демонстративно, или наистина имаше шанс да спасят баща й?

— Винаги има шанс да се случи нещо — отвърна Янтар. Гласът й бе станал сериозен. Тя отново се обърна към Малта. Нейното състрадание бе осезаемо. — И когато някой предприеме действие в опит да накара нещо да се случи, вероятността на въпросното нещо се повишава. Много хора предприеха действия, за да спасят семейния ви кораб и отвлечените ти близки, Малта.

Изричането на името й беше призив, накарал Малта да погледне в очите на другата. Това бяха странни очи, не просто заради цвета си, а заради необичайната изразителност, която те притежаваха. Загледана в тях, девойката пропусна да отбележи промяната в обръщението.

— Нашата единствена цел е да ги спасим. Не мога да ти обещая, че ще успеем, но ще вложим всичките си старания в опита — продължи Янтар.

— Трудно ми е да реша дали от думите ви ми стана по-добре или по-зле.

— Опитвам се да ти кажа, че ти си сторила всичко, което е било по силите ти. Сега е време да бъдеш търпелива. Ти имаш диво, младо сърце, което в момента е като птица, която се удря в решетките на клетката си: това само би я наранило. Бъди търпелива. Изчаквай. Ще дойде и твоето време да полетиш. И когато това време настъпи, то трябва да те завари силна и готова, а не окървавена и грохнала.

Стори й се, че погледът на Янтар става още по-настойчив.

— Пази се от онези, които заплашват да присвоят крилете ти. Пази се от онези, които ще породят съмнения в собствената ти сила. Твоята неудовлетвореност произтича от ориста ти, Малта. Един нищожен живот никога не би те удовлетворил.

Девойката скръсти ръце и неволно направи крачка назад.

— Звучите като гадателка — промълви тя. От пресъхналите й устни изхвърча гръмък смях, целящ да заглуши смущението й. — Дори успяхте да разтуптите сърцето ми!

И Малта се засмя отново, с което искаше да опрости неподходящото поведение на една чужденка.

— Понякога наистина е така — призна Янтар. Тя на свой ред се извърна от Малта, също придобила смутен вид. — Понякога наистина съм… Само че гадателката не е орисница: всеки сам създава съдбата си.

— Как така? — попита Малта. Струваше й се, че тя е придобила надмощие в разговора. Ала когато Янтар отново я погледна в очите, чувството изчезна.

— Като заслужи бъдещето си, Малта Вестрит. — Майсторката на накити леко наклони глава. — Какво ти дължи утрешният ден?

— Как да ми дължи? Какво да ми дължи? — обърка се девойката.

— Утрешният ден ти дължи сбора от предшествалите го дни. Не повече. — Янтар отново се загледа в морето. — И не по-малко. Понякога на хората се иска разплатата да не беше толкова безкомпромисна.

Малта неочаквано почувства, че трябва да промени темата. Тя пристъпи до парапета и опря лакти, свеждайки глава към Парагон.

— Днес нашият кораб изглежда много красив — безстрашно го похвали тя. — Ти целият сияеш, Парагон! Сигурно много се вълнуваш от предстоящото заминаване.

Главата на фигурата рязко се извърна; празният поглед прикова Малта. Ужасяващ беше контрастът между останалата част от лицето и раната, зееща на мястото на очите: между челото и носа изникваше празнина, в която околният цвят на човешка плът се сблъскваше със сребристите трески на разрез.

Устата на Малта пресъхна, тя се вкопчи в парапета. Насреща й Парагон се усмихваше широко. Налудно.

— За нея вече е прекалено късно — прошепна той, може би насочил мълвенето си към самата Малта, а може би към себе си. — Прекалено късно… Над нея надвисват огромни криле. Тя трепери като мишчица под сянката на бухал. Само как блъска сърчицето й, готово да се пръсне! Само как трепери тя! Но вече е прекалено късно. Тя вече я вижда. Тя познава и мен!

Фигурата отметна глава сред пристъп на гърлен смях.

— Аз бях крал! — продължи Парагон с глас, потръпващ от величие. — Владетел на трите царства. А вие ме превърнахте в жалка черупка. В играчка. В роб!

Наистина ли бе възможно гръм да пада от ясно небе? И можеше ли той да пада безшумно? Защото Малта не чу нищо. Тя почувства единствено шок, запратил я сред абсолютна празнота. Сетне сред този мрак изникна златен отблясък — неговата цялостна форма бе прекалено голяма, за да бъде обхваната от погледа й. Огромни нокти я сграбчиха, обвиха се около кръста и гръдта й, а натискът им отне дъха й. Девойката започна да блъска по тях, да се опитва да отслаби захвата им: напразно, те бяха неподатливи като метал. Този обръч не й позволяваше да диша. И освен това не й позволяваше да полети към смъртта си.

Избери си смърт, прошепна драконът. Това е всичко, което ти остава, малка моя красавице: да избереш смъртта си.

Тя е моя! Пусни я!

Плячката принадлежи на оногова, който я сграбчи пръв!

Ти си мъртъв. Аз все още имам шанс да остана жива. И няма да допусна този шанс да ми бъде отнет!

Сияйно сребро се сблъска със златния отблясък. Това беше сблъсък на планини, които си оспорваха властта над нея. Ноктите усилиха захвата си.

Ще я убия, преди да успееш да я грабнеш.

Не й оставаше дъх да изкрещи. От самата нея не оставаше нищо: двете създания бяха тъй огромни, че в техния свят нямаше място за нея. И съответно, тя просто щеше да угасне.

Нечий глас заговори вместо нея.

Малта е истинска. Малта съществува. Това е Малта.

Изреченото от гласа прибавяше към сърцевината й, възвръщаше и отново покриваше оголеното. Някой я обгърна в защита от сблъсъка на сили, които се бореха да я разкъсат. Тя се напрегна в желанието си да остане цялостна. Докато не се почувства достатъчно уверена да заговори сама.

— Аз съм Малта.

 

 

— Естествено, че си Малта.

Кефрия говореше с успокояващ глас, макар самата тя да се нуждаеше от успокояване. И с основание: тя бе заварила дъщеря си пребледняла като платно, с подбелени очи, лежаща в ръцете на чужденката.

Обратно на палубата беше ги привлякла настъпилата суматоха, съпроводена от поклащането на кораба. Горе те бяха заварили припадналата Малта, а също и причината за разклащанията: Парагон ридаеше, заровил обезобразения лик в шепите си.

— Съжалявам… — не спираше да повтаря той.

— Мълчи — раздразнено му каза Янтар. — Ти не си направил нищо. Просто мълчи.

Подир това майсторката на накити се обърна към Алтея:

— Помогни ми да я пренесем на брега.

Гласът на чужденката не търпеше възражения. Алтея се приведе и взе племенничката си. В следващия момент Брашън изникваше, за да поеме девойката. За момент Кефрия зърна обезобразените ръце на Янтар; в следващия миг жената вече си слагаше ръкавиците. Едновременно с това тя погледна Кефрия в очите, усетила погледа й върху себе си. От насрещния взор Търговката я побиха тръпки.

— Какво е станало с дъщеря ми? — попита Кефрия въпреки това.

— Не зная. Най-добре върви с нея.

Първата реплика беше несъмнена лъжа, но второто изречение съдържаше истина. Кефрия забърза към сушата, а Янтар отново се обърна към фигурата и заговори стих, настойчив глас. Поклащането на кораба рязко престана, утихнаха и риданията на кораба.

Но тогава Силдин започна да плаче. Това момче се разплакваше и от най-малкото нещо. Не беше нормално за едно момче да бъде толкова чувствително. А и точно в този момент нервите на Кефрия нямаше да издържат проблеми и от двете й деца.

— Тихо, Силдин. Ела с мен — остро каза тя. Макар и с продължаващи ридания, синът й я последва.

На брега тя откри, че Брашън е постлал връхната си дреха на земята и е положил Малта върху й. Роника прегърна Силдин и започна да го успокоява. Кефрия се отпусна край дъщеря си.

Случилото се току-що беше ужасно: моментът на проявата го превръщаше в зла поличба. И освен това беше толкова непристойно Малта да лежи просната по подобен начин пред хората…

Но в този момент дъщеря й бе започнала да идва на себе си, мълвейки:

— Аз съм Малта. Аз съм Малта.

— Естествено, че си Малта — успокои я Кефрия. — Ти си Малта и си в безопасност.

Сякаш пробудена от тези думи, девойката рязко отвори очи. В първия миг тя се огледа замаяно, сетне сама осъзна положението си.

— Помогни ми да се изправя — примоли се тя към майка си.

— Не се напрягай веднага — посъветва я Брашън, но Малта не му обърна внимание: тя вече хващаше подадената майчина ръка и се изправяше. Девойката предпазливо докосна тила си, потръпна и се зае да разтрива очи.

— Какво стана? — попита Малта.

— Ти припадна — отвърна Янтар. Неусетно чужденката ги бе последвала до брега. Тя пристъпи към Малта и улови погледа й. — Това е всичко. Подозирам, че отразеното слънце те е замаяло. Понякога това се случва, когато човек се взира в морето прекалено дълго.

— Припаднах — потвърди девойката. Тя нервно повдигна ръка към шията си и се засмя. — Ама че глупаво от моя страна!

И думите, и жестовете й бяха мъчително пресилени: Кефрия не очакваше, че някой е останал заблуден от тях. Но ето че Давад Рестарт не пропусна да се намеси:

— Несъмнено това се дължи на вълнението. Всички знаем как Малта се притеснява за баща си. Няма съмнение, че нервите на бедното дете не са издържали на напрежението…

Малта го изгледа презрително.

— Да, няма съмнение — процеди тя.

Дори обичайно лишеният от чувствителност Давад усети остротата й. Търговецът леко отстъпи назад и я погледна странно.

— Надявам се, че с този припадък не съм отложила отплаването — продължи Малта.

— Това не ни забави много. Но вече наистина е време да потегляме. — Брашън извърна лице към кораба, но не успя да издаде нареждането си, защото Търговецът Аши пристъпи към него:

— Нека хората ви си спестят труда. Ще пратя лодките от Бродяга да ви изтеглят.

— Оставете място за една лодка от Обаятелни — гръмко обяви Търговецът Ларфа. Още неколцина собственици на живи кораби предложиха услугите си.

Кефрия се затрудняваше да определи доколко това е закъсняла проява на същинска подкрепа и доколко се дължи на желанието им да изведат Парагон по-бързо от пристанището. Носеха се слухове, че някои от живите кораби намират присъствието му за смущаващо, макар че никой от тях не бе оспорил правото му да пусне котва на този пристан.

— Имате искрените ми благодарности, господа — сухо отвърна Брашън, с което даде основания на Кефрия да смята, че той се чуди същите неща като нея.

Те не се върнаха на кораба, а се сбогуваха на брега. По време на прощаването Роника даде по-голям израз на чувствата си, отколкото Кефрия очакваше. Отново и отново майка й съветваше Алтея да се пази и да се върне невредима. Самата Алтея се навъси, когато Брашън обеща на възрастната жена, че ще пази дъщеря й.

По време на своята прощална прегръдка със сестра си Кефрия откри, че копнее нещата между тях да се бяха развили по различен начин. Заради смесените си чувства тя едва успя да изрече пожеланията си.

Още по-смущаващо беше да види, че чужденката е обгърнала дланта на Малта с ръкавиците си.

— Грижи се добре за себе си — казваше Янтар с настоятелен поглед.

— Непременно — отвърна девойката.

От тези им реплики човек можеше да остане с впечатлението, че Малта е тази, на която предстои да се отправи на рисковано пътешествие.

Кефрия остана загледана в чужденката. Янтар се качи на борда и почти веднага изникна на носа, край фигурата. Тя се приведе и прошепна нещо на Парагон. Той отпусна лице и повдигна глава. Дълбоко вдишване изду гръдта му, подир което корабът скръсти ръце и издаде челюстта си в израз на решителност.

Въжетата бяха снети, последните пожелания бяха отправени. Екипажите на гребните лодки потопиха весла и започнаха да изтеглят Парагон в залива. Алтея и Брашън също се появиха на носа. На свой ред те се обърнаха към фигурата, макар Кефрия да не различи някаква ответна реакция.

Тя установи, че дъщеря й е впила напрегнат поглед в кораба. Трудно можеше да се определи изражението й: ужас или привързаност изразяваше то? Една друга неяснота накара Кефрия да се навъси: към фигурата ли се взираше Малта, или в Янтар?

Когато Малта трепна, Кефрия бързо погледна към кораба. Изтеглилите го лодки си прибираха въжетата и Брашън им махаше в израз на благодарност. А платната започваха да се издуват — изглеждаше, че те правят това сами, без съдействието на вкопчените сред такелажа моряци.

Парагон разпери ръце, възнамеряващ да прегърне хоризонта. Някаква приумица на вятъра донесе до тях крясъка му.

— Аз политам отново!

В потвърждение на това му предизвикателство към света платната започнаха да го тласкат напред. От палубите му долетя далечно ликуване.

Кефрия осъзна, че е започнала да се насълзява.

— Нека Са бди над пътя ви… — прошепна Малта, задавена.

— Нека Са бди над пътя ви и ви доведе обратно у дома! — високо произнесе Кефрия.

Струваше й се, че вятърът подема молитвените й думи и ги понася подир кораба.