Георги Коновски
От деня (74)

* * *

Нали съм си цапнат в главата и устата, все на веселба ме избива. Влизам в магазин за плодове и зеленчуци. Питам: „Имате ли женско питие?“. И пояснявам — „Чили сос“.

Едната се смее, другата вика: „Че това люто ли е? Аз предпочитам по-люто!“.

Само изхъмквам с намек, първата усеща и още повече се смее.

Втората също се усеща: „Ама не съм чак толкова люта“…

* * *

Сутринта. Минавам по главната. Гледам — леля Нада. Нада — в нашенския говор не е някаква си Надя.

„Добрутро“ — викам.

Тя ме заглежда: „Ти кой беше? Христо ли?“.

Пояснявам й: „Гошо! Христо Манчев е в София.“…

Тя се мъчи да се сети…

А пролетта пак ме спря. Нейният ареал е центърът. Макар в Бяла Слатина всичко да е център.

Разпитва ме, припомня ми някои неща — с дъщеря й сме съученици…

Сега…

Не помни… И едва се придвижва с бастуна. Но не изоставя ареала си. Обикаля, наглежда кой кога отваря магазина или офиса. Макар да е неделя…

Дълг пред обществото, предполагам…

В понеделника пак минах от там. И чувам от прозореца: „Здравей, съученика на Валя!“.

Отговорих. И се зарадвах — все нещо е запомнила…

* * *

Обади се братовчедът. Отивал да си купи обувки. Имал едни нови, с тях гаранционна карта, в която пишело — гаранция един месец.

И честни производители били. За един месец се скапали обувките…

Та си поприказвахме. Нали и вуйна — майка му, вече издиша, има какво да си разправяме. Със смях, че иначе е на плач.

Дошли им гости. Двама — единият тъстът му. Хапнали, ама било някак си тегаво, тъстът се сетил за смъртта на баща си (?) и…

Абе, тръгнали си гостите. И братовчедът рекъл: „С тия на маса да не сядаш“. А майка му попитала: „Тия двамата ли?“…

След което го упрекнала, че от година не я е водил на лекар. Той извадил документацията, показал й, а тя само: „Е, ми хубаво… Забравила съм“…

Ей, не ща да остарявам…

По-добре да викат: „Язък, че рано си отиде“, вместо „Абе, тоя още ли е жив?“…

С нечутото — „Защо?“…

* * *

Звъня ли, звъня на майка ми… Заето…

Вдигам се от единия край на града, по диагонал — отивам да видя. В 18 часа, мрак, мъгла, кал…

Както и предполагах — слушалката на телефона изместена, тя даже не е обърнала внимание на пиукането. Подобни дребни проблеми не я засягат.

На връщане минавам покрай старото читалище. Където има вече кино. С гордото име „Роял“.

Дават филм на Алмодовар. И отпред — 40–50 души чакат. Поне половината — младежи.

Хубаво!

Има надежда…