Георги Коновски
От деня (52)

* * *

Понякога се подхилвам на местните джурналя.

Иска им се да бъдат на висотата поне на „Ню Йорк таймс“, но някак си… Така, от само себе си…

Ни учене, ни търсене…

Сред тях има двама-трима, завършили журналистика — при това само една учила пет години, в СУ. Останалите — разни свободни „университети“.

Доскоро щях да кажа — уникум е една, дето има зад гърба си едногодишни курсове за секретари на селски читалища, но се представя като завършила специалността. Нещо като Цвъка с неговите две седмици в УНСС, които нарича висше образование по право… Ама уникалната се уреди да отиде във Варна и зае чиновническо място там с неповторимата си специалност.

Има, разбира се, и добри журналисти — умеещи да създават интерес и привличат публиката. Но — единици…

Та понякога се смея ли, смея над изцепките на „колегите“… Това в кавички. Тъй като аз не съм журналист, а коментатор. Бягам от вече срамното нарицателно…

Пример. Наближава градския празник.

И идват при мен две дечица, които в свободното време ходят в едно местно радио. Типично нашенско — провинциално по звучене и затова слушано от доста хора.

Поръчали им да направят анкета. Питат — „Какво ще кажете за въпроса: защо този ден е градски празник?“…

Обяснявам им — лек, повърхностен, тривиален и наивен въпрос.

Е, ще намерят не един, който не знае. Какъв е смисълът? Каква е ползата?

Питат — може ли да им помогна? Да измисля някой въпрос?

Което е повече от лесно — опитът, свободното мислене…

„Какво слово бихте произнесли вместо кмета на празника?“…

Или — „Каква информация бихте изпратили до централните медии, та всички да разберат защо точно днес празнуват хората тук?“…

Или…

А те тъжно ми казват след малко — обадили се на куриращите ги джурналя. И ония им казали да не оригиналничат, ами да задават баналния и доста нелеп въпрос…

Възпроизводство на провинциалната джурналистика…

Единствената ми надежда е, че дечицата са интелигентни и надали ще се хванат на приспивната мрежа на елементарността…

* * *

Не, не си представяйте лека, приятна интелигентска картинка — човек с книга в ръка пред камината…

Към която може да се добави чаша вино… Или купичка с бадеми… Или сладки някакви…

Не, не — това си е фантазия…

Картинката, за която ще ви разкажа, е друга.

Селяндурска, просташка, тъпо самовлюбена…

Нали познавам доста хора и не бягам от редки срещи с никого. Редки — в повечето случаи избягвам от тях. Не ми се слушат глупости на куп. Нито издържам на надутото самочувствие на простаците.

Имах такъв комшия. Завършил СПТУ по автотранспорт с тройка. После шофьор — тук, там, при някакви шефове… Украсил беше апартамента си с кич — картина с череп и нож, книги, купувани за обложките, всякакви порцеланови дрънкулки…

А сетне дойде 10 ноември. Оказа се активен борец срещу комунизма — седмица вися в една палатка пред хотела (вечер се прибираха да хапнат). Провеждаха гладна стачка.

Назначиха го някъде, тръгваше в официално облекло всеки ден. Имаше фаца, както викахме едно време (от фейс). Брадичка-катинарче, бомбе, шлифер…

Даже го записаха да учи — нещо грижи за старите хора… Според него — социология…

И му намериха малко началническо място…

Та баш него гледам да не засичам из улиците на малкия град. Не ми се губи време в слушане на помпозни нелепици…

Е, познавам и селяндури от село. Един често засичам към пазара — продава какво ли не от колата си.

Със самочувствие на мноооого умен човек. Природно, не знам дали осми клас е изкарал.

Оня ден спрях близо до него. Купих едни книжки, подарък за четящи деца.

А той се подпрял на вдигнатия капак на баничарката и вика: „Книги ли? Аз много ги обичам…“

Погледнах го учудено — не съм убеден, че дори билет за градски транспорт е чел.

„Като седна с тях пред камината през зимата…“

Айдееее, викам си, почва да лъже…

„И късам, мятам в огъня… Хубаво горят…“

Повярвах му…

Ама нещо гледам да заобикалям уличката, дето паркира колата със стоката. Гнуслив съм си…