Георги Коновски
От деня (4)

* * *

Една позната — моя бивша ученичка, сега баба вече — взе да ме разпитва как правя морковени сладки и все повтаряше: „Ама колко се слага?“. И аз й отговарям: „На око“. Пък тя: „По-точно“…

Обясних й — мъжката мярка е „на око“. Правиш и преценяваш. Така и с черпенето, и с работата, и с жените, ако щеш… Фантазията в действие. А не като младата булка, решила да изненада мъжа си след първата брачна нощ с пилешка супа, отишла в магазина, отворила готварската книга и започнала: „Една щипка сол, 50 грама ориз, 200 грама пилешко месо“…

* * *

Гледам вчера — моят приятел даскалът върви и се подсмихва. Странен човек! Кой нормален днес се смее…

Питам го какво става, а той ми разправя поредната трагикомична случка от училището.

Предавам разказа му в „аз“ форма — по-звучащо е.

— Водя си часа в дванадесети клас — казва ми той, значи. — Всичко е нормално. Едни слушат, дори мислят. Други стоят и са стигнали в развитието си нивото на парково дръвче.

Навън — хубава вечер. Звезди, луна, блестящо небе, нощната тишина се простира…

И изведнъж…

Зяпнах.

Извиках ученици от първите маси:

— Сашо! Сандо! Я елате…

Някои от учениците дори реагираха. Насочиха очи по посока на погледа ми.

Показвам с глава. Лек смях на вълнички приплъзва из стаята.

Представяте ли си? В нормалната работна атмосфера, сред покриващата ни с нежност вечер…

Задник!

Лъснал задник най-нагло се хили насреща ни…

Едно от момичетата седнало така, че три четвърти от задника й любопитно наднича навън.

Да, де — знам. Мода, ниска талия… Ама чак задникът да се развява като символ на девойчето?

Грубоватият Сашо изревава:

— Ама, оооо! Скрий си фугата, ма!

Лек хаос, смях, оживление…

— Моме — викам, — така… Да усещаш, че нещо не е според правилата, възпитанието, етикета?

Тцък!

— Кво толку… — отговаря тя и бавно почва да се загащва.

— Абе, човеко — лъжа я, — ти си в определена среда, има обществени изисквания за поведение, има и правилник…

— Еееее… — сумти момичето. Типична реакция на пубер — звукоподражателно да е, но последната дума да е нейна.

Абе, всичко е ставало.

Веднъж едно момче пръдна в час. Успокоих ги, наредих да отворят прозорците, обясних им, че се случват подобни неща, ееее — хайде сега, извини се момчето…

И май забравихме.

А тая госпожица… Ама хич не й пука! Дори доволна… Привлякла е вниманието върху си, всички я обсъждат!

То, вярно — човек привлича вниманието на околните с хубост, с акъл, с възпитание и култура. Но и на останалите се иска да ги забележат, нали? И — кой както може. И с каквото си знае…

Днес имам пак при тях.

Със страх си представям какво ли ще демонстрират…

А още по-страшно е да си представя — какво ли трябва да направят внучките на днешните момичета, та бабите им да кажат: „Малей, по наше време не сме и помисляли за това“…