Георги Коновски
От деня (65)

* * *

Не знам защо, но се сетих за един филм — фентъзи. „Пътешествието на «Еднорога»“. Има и книга, за съжаление не съм я намерил.

Гледал съм го, но нещо ме накара пак да видя определени сцени. Пък се понесох по цялата история. Интересна, забавна, приятно разказана.

Само дето още в началото ме накара да се замисля. Главният герой излиза от колежа, буквално преследван от свой враг — при това различномислещ и канещ се да заеме деканския пост. След което да закрие преподаваната от професора дисциплина — посветена на митологията. Като се аргументира: „Трябва да се даде на студентите това, което може да им потрябва — отговори, научни факти“. И получава отговор: „Науката започва с въображението“…

Веднага разпознах в тоя декан нашенските „просветни“ чиновници — преди и сега. Тези, които искат „дуално“ образование, които изтласкват предмети като литература, математика, физика, история, география, биология нейде встрани и налагат ПРОФЕСИОНАЛНО образование. Което, впрочем, не е образование, а просто ОБУЧЕНИЕ. Простичка подготовка за занаятчийство — от програмиране до обущарство и земеделие.

Още повече че литературата не е наука, а изкуство. Или го можеш, или… Заучаваш биографии и чужди мнения.

Математиката е вселена, в която професионалната основа са четирите основни действия, останалото е свобода и фантазия. Любимият ми пример — геометрията на Евклид и Лобачевски. Едната твърди, че успоредните прави не се пресичат НИКОГА, другата — че се ПРЕСИЧАТ в пространството. При това и двете са прави. Едновременно…

Аз, между другото, винаги съм предпочитал геометрията — особено стереометрията. Заради възможността да виждаш в двуизмерното триизмерно. И да съзираш през стените…

Но това е друга тема.

А историята, физиката, химията, биологията, географията — науки, които също дават възможност за фантазия. И мислене.

Премахнат ли ги, свият ли ги до някакви минимуми — осакатяват предварително човека. И го затварят в един реален до материално-потребителски интерес живот. Живуркане…

Което българинът е формулирал презрително, но публиката, тълпата, гмежта го приема сериозно: „Апни си, пийни си — туй шти остане…“.

От прах се направен, на прах ще станеш — но междувременно би могъл да полетиш към звездите. Ако вдигнеш очи и ги погледнеш…

* * *

Отворих отново „Тай-пан“. Харесвам поредицата на Клавел. Най-вече „Шогун“, „Тай-пан“, „Цар Плъх“. И понякога ги препрочитам.

Ей го — и сега открих нещо, което съм пропуснал. Ами много герои, майсторски заплетен сюжет, хубави описания… И — все нещо минава покрай погледа ти.

Сега забелязах: „Струан наблюдаваше един сампан, закотвен недалеч от брега. Беше малка лодка с уютна каюта, изградена от тънки рогозки от тъкан ротанг, опънати върху бамбукови обръчи. Рибарят и семейството му бяха хокло — лодкари, които прекарваха целия си живот на вода и рядко, ако изобщо се случваше, слизаха на брега. Той можа да различи четирима възрастни и осем деца на сампана. Някои от бебетата бяха вързани с въже през кръста за лодката. Това бяха синовете. Дъщерите не ги завързваха, защото нямаха значение.“

Или: „Веднъж той се бе помъчил да й обясни какво означава любов. Оказа се, че в китайския език не съществува дума за английското понятие «любов»“…

Много, много показателно…

Книгата ми харесва. Главният герой неминуемо привлича читателя, кара го да му симпатизира. Е, и аз съм с него. Но не бих искал да приличам на него.

Просто Струан се бори постоянно, за да е първи. Винаги първи. С конкуренцията, с властта, с китайците, с късмета дори…

Смятам, че е по-трудна другата борба — със себе си. Там нямаш видим противник — освен ти самият. Нямаш видими знаци, маршрути, оценки…

Сам се контролираш, мотивираш, оценяваш…

И никога, ама никога не си първи.

Защото винаги виждаш напред още и още път…

Да, не говоря за нормалните хора. Които често са предоволни от себе си. И смятат, че вина за неуспехите им носи някой друг. Жената, мъжът, децата, комшиите, чорбаджията, шефът, системата, целият свят барабар с космическите сили плюс сам Господ и дяволите…

Победата над околните е видима — заемаш видно място, получаваш видими награди, можеш да преброиш имуществото си, можеш да покажеш и докажеш постигнатото — дори само с пожелание за нещо. Каквото и да е. Ако е реалност — имаш го…

А борбата със себе си е вечна. Фаустовска. Търсене на нещо, което… Което не си формулирал, нямаш образ, нямаш пример — но усещаш, че си на прав път. Път, който не свършва. Дори със смъртта…

Но, все пак, героят ми е далечен и близък едновременно.

И книгата е хубава. Впрочем, както казах — цялата поредица на Клавел е много добра…