Георги Коновски
От деня (46)

* * *

Седим си с Криста на лафче. Върнала се е за малко, иначе учи в Германия. Две години немски език — макар да смята, че след втория семестър е била готова с него. Чиракуване при зъболекар — готви се да продължи именно по тая специалност.

Харесали я — добра атестация й дали, даже зъболекарят поискал взел да се увърта около й. Но, както казва тя (оплаква ли се, хвали ли се — не разбрах), бил много стар. На 35 години чак…)Туй ми го казва на връх рождения ми ден, когато закръглям 60!).

Пък тя е още малка — едва 22 е чукнала…

Учи близо до Манхайм, работи… Успяла да отиде до Париж — но не е очарована. Има усещането, че всички евроидиоти са се събрали там. Плюс нашенски цигани.

То нашенци имало и при тях. Проститутки — българки и циганки, „работели“ в близък квартал. И немците смятали, че българките са все проститутки…

Последния път, когато пътувала до Германия, в автобуса имало циганка без багаж. Вика ми Криста — „Отиваше да проституира и всичко нужно си е с нея…“

Но има много учещи българчета. Сериозни, трудолюбиви…

Както и младежи от други държави.

Нашата била в интернационален апартамент — трима наедно. С две момчета…

Тук почнах да виждам някои картини, пък тя — нали си ме познава — казва: „Ама не! Всеки си има стая. Само дето трябва да се прибирам често, че ония прасета разхвърлят много“…

„Да се прибираш?“

„Разбира се, понякога се прибирам да спя в квартирата…“

И пак виква: „Нееее… Просто пътувам, събираме се, ходя на работа“…

Германия, Германия — ама обрали момето веднъж. 200 евро с портмонето отмъкнали.

Носи го в чантичка, която има цип, а и външна ключалка. Но е на ремък, метнат по гърба.

И в една дискотека… Отворили чантичката и на портмонето поникнали крилца…

Отишла в полицията. Била наясно, че няма да има резултат, обаче…

След седмица я извикали. Някакъв чистач намерил портмонето с документите в кофа. Без парите, естествено.

Криста взела кутия бонбони. Да почерпи полицаите. Документите са по-важни от парите, нали?

А дежурният зяпнал и се вцепенил.

При тях подобно нещо било абсолютно непознато…

Но ги почерпила, пожелали й вече да не се виждат по такива случаи…

И още истории ми разказа. Обеща да запише някои.

Ще ги пусна.

Честно момиче е…

Ама момиче…

* * *

Затвориха „за ремонт“ заведението, където си пиех чая. Рекох, че и аз ще спестя някой лев. Но ми се обадиха за една среща и отидох в близко там кафене.

По пътя се сетих за историята му.

В центъра на града, точно срещу читалището и пред едно малко заведение, имаше градинка.

По-точно — зелена площ.

Дървета, трева, цветя…

Най-напред се появиха две дървени будки. Преносими — тоест, временни обекти. После сложиха нещо като детски кът. Платен, разбира се.

Той зае единия край.

На другия се започна постепенна експанзия.

Най-напред поставиха скари. И наредиха леки маси и столове. Изнесено заведение, радост за окото, пък и опазвало природата.

Сетне сложиха дюшеме, покриха опазваната трева. А дърветата стегнаха със затворнически килии.

Последва вдигане на дървени колони, раздвижени стени — от найлон…

Все конструкции, които лесно се раздигат. Теоретично.

Защото на практика заведението продължи да се разраства.

Сега са сложили някакви китайски нагреватели — от тия, дето специалистите предупреждават, че са опасни.

Отгоре те напича, отстрани подухва…

Седят пушачи с връхните дрехи, пафкат и се кефят…

Как ще е зимата? Сигурно ще затворят плъзгащите се врати и ще стане лисичарник.

Природата? Каква природа — пазарна икономика сме.

Но това е временно…

Най-вечни са временните проблеми.

И… Може спокойно да кажем — беше градинка.

Полека-лека, вече е приватизирана. Толкова инвестиции за временни неща не се правят.

По ръба на закона… в името на пазара и екологията… доказателства за корупция няма… пък и недоволни не се обаждат… а и избори идат…

Всичко е наред! Корабът потъва нормално, вода има за всички…

* * *

Возя си се в таксито и си приказваме с шофьора. Стана дума за все още топлото време, споменах за последното ми есенно къпане на открито баш в тоя месец, вързах го с войнишките изпращания…

Войнишки сватби, както им викаха някъде…

А той каза: „Хубаво време беше“…

И наистина — хубаво време беше.

Не, защото бяхме млади, красиви и умни — сега младостта нещо заминава, ама другото е наред.

А защото…

Абе, по-друго беше…

На първо място — спокойствието. Просто улегналостта на душата, не очакваща някаква беда изневиделица. Не стряскаща се при всеки шум навън. Не дремеща нощем зад три катанеца и пет решетки…

Всеки има свои спомени от него време.

Помня — предната врата не се заключваше, задната беше постоянно отворена. Един ден дядо ми се прибирал в Борован от Търнак, минал и през нас, влязъл в задните стаи и легнал да дремне. Ние с брат ми сме си учели ли, чели ли, играли ли нещо горе. И не сме го чули…

Та после се прибрали нашите, само го завили и толкова…

Или Ботевия поход. В което село бяхме — хората вземаха походници в домовете си. Ни ни знае и познава, ама кани. Че и на трапезата слага — какво като ядене ни готвеха…

Така на бригади, така на екскурзии, така на летувания и зимувания…

Спокойствие…

И прословутия ключ под изтривалката…

Не, бе — имаше престъпници… Ама толкова малко, рядко срещащи се, че не виждам смисъл да ги споменавам. И бързо спипвани…

После се сещам за общите празници.

Градския панаир, селския събор (по нашему — сбора), всякаквите държавни дни…

Които много бързо минаваха от официално-студени в истински живи веселби.

Та дори манифестацията беше интересна — зърнеш познати от друго предприятие, махаш на публиката по тротоарите…

И у дома. Дето мръвката се пече, салата залята с олиото, бутилките в хладилника запотени…

Е, и за усмивките ще кажа.

Може би най-важното.

Усмихваха се хората.

Ха сега тръгни усмихнат по улицата…

Половината ще те помислят за откачен, другите ще се дръпват страхливо…

Защото на какво да се радва, за какво да се смее човек днес?

Пък да си подсвирква…

Е, тоя вече е готов за прибиране в седма стая при Цезар, Наполеон и индийския вицекрал Берлага…

Не забравям — партийно-държавен надзор, липса на богати (ама и на бедни!), сивота и сухота в делника, кретени началници (то пък къде има свестни шефове!)…

Но…

Настроението, настроението беше друго…

А то с пари не се купува…