Георги Коновски
От деня (26)

* * *

Зърнах го отдалеч, не щях да го видя по-близо. Така човек избягва да се приближава до купчина боклук — дори от любопитство…

А едно време беше известен. Не уважаван, не признаван, но известен. Най-вече заради баща си. Който беше директор на гимназията. И почина точно, когато завърши випускът ни. Но синчето — доказателство, че природата си почива при второто поколение, вече беше уредено във ВИФ (не казвам прието!).

Да, имаше фаца — казано на нашенския ученически жаргон (от face). Или — пак по ученически — вид на изглед…

И — толкова…

За интелект, за чест, за ум и разум — да не говорим…

Завърши някак си. И се върна в градчето — никой никъде не го щеше, а татето го нямаше. Слагаха го местните къде ли не. Проваляше се. И направо се оливаше…

Беше някакъв в културния дом. Ревизия и… Отде да знае, че не бивало да се слага кучето на оклад там…

После — някакъв във футболния клуб. Та още носи новички анцузи от там…

И секретар на общината го сложиха. Срещам го, викам: „Иво, тия цигани, дето се разхождат по центъра с метли, що не ги пратите в гробищата, да позачистят малко… Минах покрай гроба на баща ти — всичко е обрасло“…

Ми…

Взе да ми обяснява, че идел нов футболен сезон, трябвало стадиона най-напред да оправят, пари липсвали, по-важни неща… Плюх и отминах…

А иначе — има си все още фаца. Зад нея — мъгла, прах, кухина…

* * *

Един и половина по обяд. Градът е опразнен. По улиците няма жива душа. Освен такива като мен — принудени да бродят в жегата…

А, и трима там, дето задушевно беседват. Заобикалям ги и…

„Ей, господине“…

И как можах в празен град да се натъкна баш на него…

Далечният ми първи братовчед. Първи — защото майка му е сестра на баща ми. Далечен — просто, освен документите, нищо друго не ни свързва…

Провинциален политикан, полуграмотен, с елементарно мислене, за щастие без политически късмет, че иначе щеше да е обогатил политзоофауната с още един ярък пример на сиво мислене, мазнотия, слугинско послушание…

А какъв свестен баща имаше… Официално, вуйчо не ми е кръвен роднина. Но предпочитах да беше…

На времето бил лидер на местната организация на Гемето. Закарали го в Белене. После си имал проблеми с властта, но ние по-късно го разбрахме…

Та синът му — по-малък от нас, растеше спокойно, при всички условия за развитие. За което трябват и други неща — предразположение към умствен труд, работа, интерес…

Нямаше ги. И ги няма…

Избута средно с помощта на старателната си сестра и ученолюбивия си братовчед — брат ми. Не го приеха никъде. Та се наложи майка ми да ходи в Джебел. Там леля ми — отдавна отседнала в града, раздвижи връзките си, обявиха го за нужен бъдещ кадър и го уредиха в полувисшия в Кърджали. С много зор го избута и го нагласиха при мамата си в града ни…

Майка му след 89-а пробваше да го изкара репресиран от властта — макар това да беше свършила природата. А брат ми се смееше. „Абе, ако не са го приемали заради вуйчо, що сестра му завърши ХТИ-то и нормално си работи? Защо нея не са репресирали?“…

Ама нали трябва актив… и… нищо… Пак си прави балончета… Сега е някаква мъглява фигура в местното полит блато. И се изживява като фактор. Сипе имена, разправя в захлас с кого ял и пил, какви похвали за устроеното ешмедеме получил…

„Ти още ли пишеш?“ — „Пиша“ — „Аз нищо не съм ти чел…“ — „Нямаше някоя книга аванта?“ — „Не ти харесвам книгите“ — „Ама ти си ги виждал? Не ги отваряй, създават проблеми, че те и карат да мислиш — вредно е…“

Жена му — която добре си го познава, се подсмихва на точните ми тушета, ама при него да иронизираш… Полза няма. Щото не схваща гаргарата…

Обаче, с апломб ми разтяга локуми за лошите комунисти, дето всеки ден ги бори. „Прав си — викам — да не беше оная ти комунистка леля ти… Колко щастлив щеше да си. Ми те натовари с дипломка и претенции…“

Абе, издържах го половин час. И бързо се втурнах към далечна фигура, извинявайки се, че имам среща с напълно непознатия ми…

* * *

„Ей, с жълтата фланелка…“

Аз съм във фланелка на „Левски“. И се обръщам. „Жълта фланелка, за да не показвам наред жълтата си книжка“. Оня се хили…

Симеон. Едър, пълен — не шишкав, а сочен. Винаги си беше такъв. Обичаше шума на вестника, в който е увита баница или нещо друго за хапване, пред шумкането на отваряните книжни страници. Съученик от първи, та до осми клас. После отиде в ТМСС-а. Тракторист. Ами не му вървеше учението. Пък и не му се учеше. Пишат му тройка или даже двойка — захили си се спокойно, нали изпитването минало, а ядове никакви. Ядовете по него — като по гъска вода. Усмихнат, ведър — днес му викат позитивен човек.

Виждам го всяка година. В града си е. Работи какво ли не. Каквото намери и за колко време го вземат. Не прави бели, изпълнителен е, ама… Все нещо се обърква. Не той обърква, но все покрай него…

Навремето стана градска забележителност. Аха-аха да си ожени за грузинка. Но баща му го спря. А щеше да е интересно…

После взе местна. Или тя него. Но още са заедно. Макар той да е цял ден из града. Де двама, той трети. Захилен, пръскащ фонтани необуздано добро настроение. Кьорав виц не знае, ама как се смее на всички… Даже на ония — с дядомразовските бради. Всеки виц за него е супернов, оригинален и за пръв път чут…

Какво ще остави след себе си? Сигурно нищо…

Ама си поживя…

И още да живее…

За кефа… Завиждам му искрено…

Щото казано е: Много знание носи много тъга…

И още: А освен всичко туй, синко, пази се от това: да съставяш много книги — то няма край, и да четеш много — то е уморително за тялото.

Демек, Симо си живее библейски правилно…

* * *

Седнахме с един набор на кафе. Ама той малко напрегнат… „Що така?“…

Отивал при майка си. Тя живее в къщата им, той си купи апартамент. Панелен. Но е там с жена си. И всеки ден ходи при майка си. Най-напред да закусят. Тъй като тя от известно време… Абе, между нас казано — откача. Деградира. Изкрейзва…

Това не го каза. И аз не употребявах точните думи в разговора…

Губела паметта. За пет минути шест пъти питала едно и също. И той кротко отговарял. Защото е безсмислено да й припомня, че вече са го казвали…

Ама се ядосвал на друго. На изпадането й в детски глупаво състояние. Лъжела безсмислено. Просто за всичко. Питал я: „Защо си извадила тоя стол насред стаята?“, „Не съм аз“…

А живее сама, никой не влизал тоя ден, обаче…

Или: „Хайде лекарствата…“ — „Пих ги…“ — „Е, как ще си ги пила, като вчера свършиха и нося нови?“ — „Ми намерих и пих“…

После почвали с яденето. „Ей, аз не ям. Винаги съм хапвала само малко…“ — „Бе, мамо, от 60 години те познавам, яла си нормално, какви ги разправяш…“

Дълго се чудела кой е роден на 19 май. И мислела, че е снаха й. А това е рожденият ден на съученика ми. Нейно първо дете…

И така — всеки ден. Но най-лошото било с парите. Имала неголяма пенсия, обаче за дома стотинка не давала. Направо съскала: „Парите ми… Не си давам парите“… И ги криела. А на другия ден обявявала, че някой е влязъл в къщата и ги взел. След което той почвал поредното претърсване. И почти винаги — след час, а понякога часове, ги намирал, сврени нейде. Тя ги грабвала: „Ми, да — сега се сетих, че ги скрих там“…

Пет-шест пъти месечно ги криела от себе си…

И, все пак — изчезвали. Нейде към края на месеца искала пари. А на практика той й купувал хляб, храна, плащал ток, вода телефон… А парите й ги нямало. Раздавала заеми на „приятелки“ и… забравяла. Пък те се възползвали и не връщали. Но тя не давала дума да се продума за разписки, за свидетели, за някакво ограничение…

Скъперничеството е лудост, избиваща при психиатрични отклонения. Помните ли стария Гранде, искането дъщеря му да изсипе златото пред него, ровенето и думите му: „То ме топли…“.

И други неща ми разказа. За страстта й да мие съдовете. Чакали гости, жена му приготвила три месни яденета, той ги занесъл в къщата (там имат хубав двор — за гости е страхотно под крушата до чемширите), върнал се за ракията и виното… А после в къщата заварил наредените на поставката тави. „Бе, мамо, къде са яденетата?“ — „Дадох ги на кучето, че да измия“…

Те така и нормалният уж откача…

Сетих се за майката на един комшия. Само ще спомена, че ходеше в банята, пускаше червения кран и си грееше ръцете на топлата вода. Печката им гори, парното върви, но тя точи водата — застинала в някакъв кеф…

Като умря, той нищо не каза. Но просто виждах облекчението на лицето му. Защото това явно не беше майка му, а някакъв луд в нейния облик…

Казах на съученика си: „Тя е болна…“. Той ме погледна. „Разбирам. Но заради нея ние сме вече болни…“

Те затова не искам да векувам. Да не съм никому в тежест. А има и по-лошо. Страшното е, ако деградирал интелигентен човек внезапно се осъзнае… Ще умре от срам, когато усети какъв е бил…

По-добре мъртъв човек, вместо куха материя…