Георги Коновски
От деня (22)

* * *

Звънна ми джиесемът. Познат — ни близък, ни далечен. Щял да пътува за седмица до Щатите.

Добре…

И трябва да му дам кабела за зареждане на таблет, защото там били други контактите. Пък моят кабел е точно за тях — ще махна българския накрайник и ще пасне добре на фотоапарата му…

Да му го дам…

Няма „Може ли“, „Би ли“… „Ако обичаш“…

Обаче, това е най-малкия проблем. По-важен е друг.

Няма как да му услужа, тъй като таблетът ползвам много, батерията често пада, всеки ден го зареждам…

И, ако махна тоя кабел — цяла седмица трябва да остана извън него. И библиотеката си, която пазя там.

Та му обясних, че няма как да стане — на мен ми е много необходим. Е, ако има подобен кабел с български накрайник — ще разменим и всичко ще е наред.

— Да, де — вика той, — сега ще седна да купувам накрайник… Какво толкова — една седмица ще почакаш… Не съм си мислел, че си такава скръндза…

Ха де?!

Кабелът мой, аз имам нужда от него — ама трябва да се засрамя, задето не го давам някому…

Който не иска да харчи пари, щом има балама като мен, дето ще му осигури нужното…

И се сетих за други истории. Все от тоя род — някому нещо твое е нужно, изисква го направо, че ти се и кара, задето поставяш своите интереси над неговите…

Да е вода в пустинята — да дадеш, да помогнеш…

Ами то предмети, които може да се намерят, да се купят… Но… пари струват…

И затова започват упреци и укори… Даже приятелства се развалят…

Какво стана ли?

Нищо особено…

Не дадох кабела — използвам си го. Оня не ми се обади. Не усещам липсата.

И си мисля — кога ще разберем, че благородството и добротата е едно, поддаването на евтината демагогия и агресивната простия е друго… Съвсем друго нещо…