Георги Коновски
От деня (49)

* * *

Срещам позната. Беснееща. Връща се от болницата. А пътем ходила в аптека, преди това пак в болницата…

Предписали й някаква инжекция. Една само. За 200 лева.

Намерила ги, взела рецептата и отишла в аптеката. Където й казали, че ще поръчат инжекцията — да мине пак. Помолила да й звъннат — няма как всеки ден да проверява, работи жената. Взели номера й, обещали.

Но не се обадили. Тя отишла сама. Оказало се, че инжекцията дошла. Обаче, срокът на рецептата бил изтекъл — само пет дни. Изненадала си — нито докторът, нито от аптеката я предупредили за подобна опасност.

Но аптекарките я успокоили — да отиде за нова рецепта, тая, старата, те ще хвърлят.

Обаче, познатата упорито я изискала. Защото усетила някакво подвеждане. Кому ли е нужна тая рецепта? И защо така напират да я вземат?

После — по същия ред. Взела рецепта, отишла в друга аптека, където имала позната, оправили нещата…

И се възмущава.

Що за хора? Изобщо не ги интересува нуждаещият се. Не щат пръст да мръднат — поне да му се обадят, че да дойде, да получи лекарството? Нито една усмивка, какво ти — нито една нормална дума. Едва ли не — само ръмжене. И при доктора, и в аптеката…

Пък аз се смея. Е, гадничко е, но се смея…

Повечето българи разбрахме — капитализъм. Със своите правила и закони. Няма морал — има бизнес. Няма някакви хуманистични и християнски правила — има полза. Няма човешкото — има егоистичното…

И човекът отдавна не е върхът на природата. Той е просто част от бизнеса — работник, конкурент, потребител, продукт…

Останалото са илюзии…

* * *

Събота. Пием си чай и кафе с приятели пред читалището. Подухва ветрец. И се кани да ръсне…

Идва барманката. Учтиво пита:

— Ще влезете ли? Че тук много духа?

Бързорек съм си и отговарям с въпрос:

— Че кой мъж се е оплакал от това?

* * *

Обадиха се едни познати. Бургазлии. От „Меден рудник“… Което означава, че не съм сигурен наистина ли са от Бургас…

Та оная нощ ги обрали…

Леко, технично, спокойно отворили вратата на панелния им апартамент.

Огледали наоколо, харесали си телевизора, който бил окачен в една от стаите, взели си и други неща. Предполагам — не за спомен…

Собствениците си спали дълбоко — не усетили нищо…

И, както каза мъжът — за щастие…

— Щото — вика ми, — ако ги бяхме сварили, както крадат… Не знам дали щяхме да оживеем…

А, стига, бе… Какво става — обраните се радват, че не са усетили обира… Пострадали, но добре, че е било по-малкото зло…

Казвам го на едно момче — 66 набор, офицер в полицията, и той кима в съгласие.

Обяснява ми:

— Така е… Ако са ги нападнали наркомани — в каквото състояние са… Пак добре, че не са се събудили…

Даааа…

Преди лягане, събличайте се в антрето и оставяйте там дрехи, портфейли, кредитни карти, телефони, пари… Та да не ви търсят в спалнята…

Което, впрочем, не е гаранция за оцеляване…