Георги Коновски
От деня (55)

* * *

Внуците от Канада. Големият — адаш, впрочем, е първи в класа си. Питам малкия — той какъв е? Отговаря веднага:

— Най-красивият…

* * *

Детски празник. Две момиченца викат момченце да си играят. Той отказва:

— Аз съм вече голям. Завърших детската градина…

* * *

Далечна роднина. Която откровено командори сина си — над трийсетака. Чакаме, обаче, сватбата му след две седмици.

А майката ни представя малко момиченце:

— На снахата дъщеричката…

* * *

Комшията имаше имен ден. Дойдоха и синът му, и дъщеря му. Не знам как са празнували, но по едно време се вдигна врява. Чуха се даже някои думи, от които през плочата разбрах, че става дума за апартамента…

Привечер излязох и го видях на пейката. Поздравих го за празника му, а той само вдигна горчив поглед и каза:

— Човек не трябва да се влюбва, да се жени, да отглежда деца. Такъв е животът — все ще се намери някой да те ругае, обижда, да бие даже. Но барем да е чужд, не свой…

* * *

Малкият син трудно се раздели със социализма. През 1996 година, таман в седми клас, ме изненада с вярата в човека и реда.

Прибирам се и виждам на вратата бележка: „Ключът е под изтривалката, защото не можах да заключа“…

И вратата затворена, но отключена. Нямаше нищо изчезнало, но не мога да кажа, че тогава се смях…

* * *

Имало в моя град един бай Кольо Черкеза. Участник в Ботевата чета, хайдутин, неуправляем от властта. Хванал се на работа в тухларната. Ама и с чорбаджията се скарал, та оня — преди да замине по работа за Враца, го изгонил.

Враца е на 50 километра — и тогава, и сега. Но на времето с каруца… Абе, отива си един ден.

Пък тоя ден да вземе и завали. Бай Кольо изтичал при жената на господаря.

— Чорбаджийке, дъжд вали, а чорбаджията каза да закриете стоката, че да не се развали…

И ония се юрват — черти, козяци, рогозки… Загръщат и завиват тухлите и керемидите, пазят ги от дъжда…

На другия ден чорбаджията се връща, гледа — по двора покрито с мокрите завивки. Пита шашнат защо така, ония му обясняват, а той се държи за главата:

— Бе, жено, аз си знаех, че си глупава, ама че си чак идиотка… Кой завива тухли и керемиди от дъжда, нали затова ги правим — те да пазят сухото…

А бай Кольо доволно се хилел до плета…

* * *

Пийваме биричка с мой ученик. Точно двадесет години от раздялата му с училището. Но се виждаме, приказваме си, понякога я удряме дори на хапка и пийка. Както в случая. Виждам — явно много има да разказва и затова оставям в джоба моите истории.

На моята втора и неговата трета бира не издържа. Женен е. Щастливо. Оплаквания няма, освен…

Бе, казва ми, жената като че сама живее в тая къща. Каквото ми потрябва — все някъде забутано, защото не й било нужно, та го „прибрала“. А при нея прибирането е напъхване в шкаф и забравяне. Пък в шкафа — ужасТ! Нали не се вижда отвън…

Почнах да прави някакво руло. И решил да използва хартия за печене. Опънал я, за да премери колко, звъннал му телефонът, взел го, обърнал се — и гледа как хартията изчезва…

Къде, бе жена? Ми не й трябва, прибира я… Ами на мен ми трябва!… Че откъде да знае?

Проблемът за нея е решен…

Намислила да променя интериора в къщата. На втория етаж да смени вратите. Ама да не й се меси, тя сама викнала фирмата, проследила слагането, разплатила се с неговата заплата.

Той й казал, че има процепи отдолу — ще става течение. Обаче… Жената живеела в свой свят. И по свои правила. Според които това, което не й харесва — не съществува. Игнорира го и толкова. Та го отрязала — няма да духа. Но… Точно така — завил един вятър, като гладен вълк в преспите. Жена, ами зимата как ще е? Дай да сложа прагове…

Не! Грозно ще е, никакви прагове…

И — край! Реалността не отговаря на представите й, значи реалността се отменя…

* * *

На моята трета и негова пета биричка мина на интимни проблеми. Женен е от двадесет години. След бала веднага се взеха. И обича жена си. Друга не поглежда — освен след осмата ракия на събиране с приятели, когато започне медицинската образователна програма за пияни мъже любопитни деца след полунощ…

Но… Жена му взела нещо да „се дърпа“. Преобличала се с гръб към него, денем и на светлина не искала никакви контакти, да кажем, прекратила съвместните къпания, за които навремето купил голямата вана…

И я гледа оня ден — сменяла блузката в жегата. Свалила я, останала по организъм — но гърбом към него. И с лице към прозорците, които били без пердетата, свалени за пране.

Е, хубав работа — рекъл той — аз да не ти се любувам, а всякакви минувачи и комшии да зяпат…

Тя само се изчервила.

Обяснявам му. Обича го жената. И се страхува, че на почти 40 години няма да е привлекателна за него. Поради което го иска само в тъмното. Да не го разочарова…

Наивно и глуповато, знам. Но няма как да се промени вековното самозалъгване женско…

Пък той да не се кара с нея, а…

Само че събеседникът ми не слушаше. Викна келнера, плати сметката, кой знае защо ме прегърна и побягна на нейде си. Според мен — към дома…

* * *

Имам добра позната. Поетеса. Истинска поетеса. Та написала стихотворение, завършващо с „… Умреш ли, ще се преродиш във птица…“

Пък аз съм реалистичен скептик. И всичко анализирам — дори емоциите. Абе, винаги диря корен квадратен на ряпата.

Та се запитах — в птица… Добре! Но — каква! Орел? Лешояд? Кокошка? Патка? Пуйка? Бройлер? (Щото и той биологически птица) Колибри? Щраус? Харпия? Ястреб? Гарга? Папагал? Щъркел? Марабу? Розова чапла?

И какво да правим с народните оценки и виждания? За птичия мозък примерно…

Не ми се превръща в птица. Макар че ще е леко и лесно…