Георги Коновски
От деня (61)

* * *

Писах за перипетиите с фирма за почистване, която беше наказала жителите от един район с неприбиране на сметта, защото някой изхвърлял горещи въглени в кофата.

И колко трудно беше хората от тая фирма и местното кметство да разберат (май преувеличих с това „разберат“!), че гражданите плащат такса „смет“ на общината, а тя сключва договор с фирмата и съответно се занимава с перипетиите около дейността й.

Както и че не е задължение на хората да дебнат недобросъвестния комшия — а просто сами да спазват правилата.

Но се оказа, че не само там работят с недоволните от делата им по принципа „Иди — не знам къде, донеси — не знам какво“.

Отива наша милост в офис на „Виваком“.

И им обяснявам — нужна ми е фактура за изплатената сума, а от два месеца на адреса не е носена никаква сметка от фирмата.

Та — да бъдат така добри и свършат две неща. Първо — да издадат фактура. И второ — да благоволят да изпълняват задълженията си по сключения между нас договор, сред които има едно за информиране на клиента.

Още повече че вече бях звънял на така наречения „телефон на клиента“ и ми бяха обяснили — няма проблеми в регионалния офис да издадат документа.

Обаче, младата дама отхвърли всякакви приказки от централата им. И настоя, че не е нейна работа получил ли съм съобщение за сметката или не.

Просто, ако толкова много ми трябва — да отида еди-къде си, да намеря фирма еди-коя си и да се разбера с тях защо и как.

Не те — от „Виваком“, а те — от оная фирма, разнасяли пощата.

Обаче ми беше нещо натопорчено и с доста рязък тон настоях, че хич — ама хич! — не ми пука кой носи писмата.

Имам договор с фирмата им и не ме интересуват взаимоотношенията им с някаква друга организация.

Ако ще със самолети или подводници да разнасят нужните писма, аз искам да пристигат навреме. Или поне да пристигат.

Момичето явно не разбра, че няма напреде си кроткия постсоциалистически клиент с наслагванията от соцдресурата.

И захвана пак…

Но не стигна по-далеч от втората дума.

Просто й заявих, че желая веднага да се срещна с шефа на офиса.

Започна да усеща и директно си излъга — нямало такъв. Направо на София били подчинени.

Което, разбира се, е нелепо и невъзможно.

Та веднага започна да пише фактура на лаптопа си.

Няма смисъл да се спирам на документа. Просто се замислих: за какъв дявол държа тоя стационарен телефон, когато в платата му две трети са такса и няколко лева разговори?

При наличието на мобилна техника и постоянното навлизане на нови технологии, фирмите би трябвало да треперят над всеки клиент.

А те си продължават по социалистически монополно.

И най-лошото — момичето, което е било на няколко години при официалното погребение на соца, се държи като чиновничка от онова незабравимо време.

Просто се изживява като господарка на клиентите. А тях приема като неизбежно зло, което трябва да бъде укротявано и строявано.

И, ако нещо не е наред, да ги изпрати не знам къде, та да донесат не знам какво.

Те затова често казвам — говорим, че живеем в пазарна демокрация, ама май хич не сме си измъквали краката от блатото на социализма.

Или поне това блато си стои в главите…

П.П. Няма да споменавам, че това стана в офиса на фирмата… Не казвам къде. Защото може да се отнася за навсякъде.

Или поне така мисля аз — нали съдим за общото по частното?