Георги Коновски
От деня (37)

* * *

Голяма шперплатова врата. Край нея два плаката. И автомат за кафе. Отгоре надпис „Супермаркет Ани“…

Странно… Помня — имаше барака там. Дървена. Използвана за електронни игри. Нейде тридесетина квадрата. Пък сега… Супермаркет?

Бе, можеше и хиперултрасупермегамаркет да е. Пак са скромни…

Тръгнал съм да търся английски чай. Не отвара от някакви треви, нито събирани от циганите с метла и лопата отпадъци, пакетирани и предлагани като „чай“…

Вътре… Мрак… Да, де — има някакви крушки. Мътни, цветни или оцветени от миналогодишните мухи. Внимателно се промъквам между два рафта, заобикалям нещо като фризер, зървам под десния си лакът отвор в стъкло и се досещам, че сигурно съм пред касата. Но, понеже подът не е равен, тя е на нивото на пъп ми…

„Какво искаш?“ — пита някакъв глас, идващ май от някакво същество на неопределена възраст. Може на 20 да е, може на 40, може и на 60 — нали ви казвам, тъмница…

Питам за чай…

„Ей там — сочи то над главата си. — Търси си…“

И почвам да напрягам поглед като вахтения моряк на „Санта Мария“ пред сами Сан Салвадор. Ама оня барем е имал напред си цял океан, пък и денят е бил светъл, вълните певчески и красиви…

Пък аз — в бившата барака, сегашен супермаркет…

„Извинете — казвам, — но не мога да различа нищо под тавана. Търся английски чай. Какъвто и да е…“ (Вече съм готов да плащам, само да се измъкна…)

„Стой там! — нарежда съществото. То къде ли ще ида, изгубих ориентация. — Ей тоя, пише нещо на английската азбука“…

Пише. „Липтън“ — неочакван успех в търсенията ми.

„Дай там три и петдесет…“

Ха, че и евтино? Плащам и се оглеждам…

„Надясно, надясно… И да не се бутнеш в рафта…“

Каква светлина е навън…

Разказвам на една позната, продаваща тетрадки и вестници от училището. Успокоява ме — учениците от първи до последния клас й говорят на „ти“. Малък град, всичко е център, на единия край кихнеш, на другия ти викат „Наздраве!“. И всички я рода, а комшии, я колеги, я просто се видели в понеделник на пазара, та се знаят…