Иван Мартинов
Люляк бял (9)

Соня

Всяка есен ние, учениците, имахме „трудова седмица“, през която ходехме извън града, в опитното училищно стопанство или в държавния разсадник, за да работим нещо. Това беше едно от най-приятните развлечения.

По време на една такава трудова седмица в последния ден аз и Цачо се бяхме разпуснали до такава степен, че не похващахме ни лопата, ни кирка, а безгрижно се шляехме из огромния разсадник, ходехме ту в тоя, ту в оня клас, за да видим как върви работата и докъде са стигнали. Навсякъде съществуваше същото положение: с привършване на седмицата учениците не чувствуваха никакво задължение и учителите напразно си деряха гърлата, като им напомняха, че трябва да се спазва дисциплина и че ще наказват всеки, който пречи на останалите да изпълняват своя ДЪЛГ.

Случайно ние попаднахме на весела компания от по-големи момчета, събрали се около накладения огън, и тъй, в приказки, закачки и шеги, прекарваха забавно времето. Там заварихме, седнали върху купчина съчки, един от осмокласниците, Марин Пешев, или Горилата, както му викаха, едър, грамаден, космат като горила, с изтъркана шинела и омазнена фуражка, килната на една страна. Изглежда, той току-що бе разказал някаква забавна история, защото оживено коментираха и тъй несдържано се смееха, че пробудиха и нашето любопитство.

— Хе, какво да я повтарям, дълга е тя. По-добре ми кажете, видяхте ли някъде Соня? — обърна се той към нас.

— Соня ли! Коя Соня? — попитах аз.

— Абе, не я ли знаеш? Оная… нисичката, с подрязаната коса… от Телиш…

— Аха! — кимнах. — Не, не съм я виждал. А защо ти е?

— Е, хлапак, много искаш да знаеш — рече Марин и дръпна козирката на фуражката ми така, че я нахлупи ниско над очите ми. — Още си малък да питаш за тия работи…

Всички се разсмяха, а от тая шега аз се засрамих и обидих. Станах и се отдалечих с бързи крачки. За да заглуша надигащото се недоволство, гледах намръщен и сърдит как отсреща по склоновете на Стара планина есента пълзеше като лек пожар и с пламъците си облизваше дърветата.

Времето не беше хубаво. Макар че сутринта бе греело слънце, по обед небето се покри с облаци, духна вятър и на свечеряване запръска дъжд. Седях върху полуизгнил пън и се чувствувах самотен, изоставен и тъкмо в тоя момент при мен дойде Цачо.

— Ти какво така… като малко дете! Още мъничко и ще заплачеш, а? — каза той с подигравателен тон, но в същото време приятелски сложи ръка на рамото ми. — Я хайде ставай да вървим!

— Не, никъде не искам да отида…

— Защо, бе Ванко?

— Тъй, не искам.

— Ама ти какво, заради Марин ли?

— Да, заради него. Защо така постъпи с мен?

— Брей, пък много си деликатен, бе! — и той също като Марин нахлупи над очите ми фуражката.

Засмяхме се и двамата, а после тръгнахме към онова място, дето нашият клас работеше — горе на склона заривахме градския водопровод. След десетина минути бяхме там и за наше щастие тъкмо навреме, тъй като класният наставник проверяваше по списък кои са тук и кои не, за да ги представи на директора за наказание.

Определената работа бе свършена и цялата гимназия строена по класове, започна да се връща към града. По прашното шосе от Пресечената скала до завоя на реката колоната се точеше бавно и лениво; само тук-там продължаваха да се шегуват, а някъде дори се опитваха и да пеят.

Нашият клас се оказа по средата на дългата колона, а пред него един от девическите класове. В последната редица аз забелязах Соня, същата тая Соня от Телиш, с подрязаните коси, за която Марин Горилата питаше. Ето я значи тая, заради която незаслужено ме обиди! Погледнах я накриво, но вместо да изпитам гняв, у мен се появи желание да я погледна още веднъж. Усетих как ушите ми пламнаха от срам и неудобство. Поозърнах се да видя дали другарите са забелязали моето вълнение, но никой не ми обръщаше внимание, а напротив — и те бяха вперили погледите си към момичетата. Разбира се, от всички Соня беше най-интересната и привличаше не само моето любопитство, но и любопитството на другите момчета, защото по неин адрес се сипеха закачки, а тя се преструваше, като че ли нищо не я засяга, и продължаваше да върви все тъй безгрижна, развеселена. В ръцете си държеше китара, дрънкаше по струните, пееше с престорено дрезгав глас. От време на време тя тръсваше глава, обръщаше се театрално и ни се изплезваше, подражавайки на цирковите изпълнители на популярни песнички. Ние не преставахме да се шегуваме, докато един от учителите ни предупреди да пазим ред и дисциплина.

Щом ни освободиха, веднага се пръснахме, но аз не си отидох, а потърсих Соня. За най-голямо огорчение никъде не я видях. Знаех къде живее и реших да се отбия у тях.

И наистина Соня беше там, в малката стаичка на втория етаж с балкончето и отворения прозорец, от който идеше нейния весел смях и закачливите гласове на другарките й, с които заедно живееше. Но дявол да го вземе! Защо ми беше нужно всичко това — да идвам и проверявам дали Соня се е прибрала?

Продължих да стоя на тротоара до ниската каменна ограда и оттам да наблюдавам прозореца и да слушам гласа на Соня, звъна на китарата, да мисля, да се вълнувам, да се чувствувам слаб и безпомощен пред онова ново и непознато чувство, което ме бе завладяло…