Иван Мартинов
Люляк бял (17)

Събранието

То стана извън града, в местността Корията, по пътя за Угърчин, и на него присъствуваха повече от двадесет души.

Беше нощ, тъмна и непрогледна нощ. Започнал бе да духа вятър и гъсти, черни облаци бягаха като подплашени стада по небето. От време на време луната се показваше иззад някой облак, но веднага се скриваше и потъваше в дълбоката бездна на нощта, за да настъпи още по-голям и непрогледен мрак.

Събрани около стар, но още здрав гигантски дъб с разперени като шатър клони, ние търпеливо чакахме да се яви ораторът и да започне своята реч. Само тук-там някой се обаждаше, да попита нещо другаря си, или пък друг се окашляше и отново тишина, отново дълбок, тягостен мрак.

Аз стоях прав, облегнат на дебелия възлест дънер на вековното дърво, и треперех от вълнение, сякаш бях обзет от треска. Чувствувах как сърцето ми се преобръщаше в гърдите, как дишането ми запираше и нещо стягаше гърлото ми, душеше ме и едва си поемах въздух. До мен седеше Паскал, същият този Паскал, с когото съдбата ни бе свързала и оплела здраво със своите невидими нишки, бе ни сближила дотолкова, че ходехме все заедно, и аз вярвах, че никога няма да се разделим, освен ако не се случи нещо лошо с единия от нас. Паскал дишаше тежко и затова ми се струваше, че и той се страхуваше в тоя момент, може би повече от мен, но умееше да потиска у себе си всичко тъй добре, заради което му завиждах. Освен него тук бяха и Васил Цонков, и Иванчо Гознишкия, и Иванчо, наречен Йотата, и останалите наши другари, комсомолци от гимназията, членове на марксическите кръжоци. Но защо още се бавехме?

От сведенията, които получихме, знаех, че трябваше да изслушаме отчета на представителя на Централния комитет на Българския комунистически младежки съюз, а след това да изберем делегати за националната конференция. Нетърпението бе обзело всички ни и от разни места вече се чуваха гласове — мнозина питаха защо стоим още и не се ли излагаме на опасност. Някой отговаряше, че представителят на Централния комитет още не е дошъл и ще почакаме.

— Познаваш ли го? — попитах Паскал, но той ми направи знак повече да не говоря.

Вятърът огъваше клоните на дърветата, а старият дъб над нас бучеше, стенеше и ревеше от неговия силен напор. Захващаше буря, но ние стояхме на завет до неговия могъщ дънер, прикрити под шатрата на гъстите му клони. Облаците се бяха сгъстили и небето беше цялото покрито с тежка пелена, която понякога светкавицата раздираше с блясъка си, а гръмотевицата караше да потреперва цялата земя. Кой знае защо, дойде ми наум нещо отдавна прочетено и аз си спомних нощта, когато бесовете, членове на нелегалната организация, ръководена от Петър Верховенски, се бяха събрали в стария парк на Ставрогини, за да изпълнят присъдата над Иван Шатов. Нощта е била също такава мрачна, ветровита. От спомена за нея и за това тежко престъпление аз целият потрепервах, сякаш се бяхме събрали да съдим някого. Ние продължавахме да стоим под могъщия дъб, да мълчим, заслушани във воя на бурята и да чакаме. Кого? И защо? Самият аз недоумявах за причината на това забавяне и се питах какво ще стане, ако полицията случайно е научила за това събрание. Започнах вече много да се измъчвам, когато блесна светкавица, тресна гръм и цялата поляна наоколо се обля в бяла, почти призрачна светлина. И тъкмо тогава, в този напрегнат момент, от гората излязоха трима души и се запътиха бързо към нас. Някъде се разнесе шепот, чуха се гласове и след това отново настъпи тишина и мрак.

— Да започваме ли? — попита тихо един глас.

— Да започваме, другари. Няма какво повече да чакаме! — отговори друг.

Долових леко движение, хората се размърдаха и като че ли направиха място на някого да влезе между тях.

— Другари — обади се пак същият глас, който ми се стори познат, — събрали сме се тук комсомолците от града, за да изслушаме представителя на Централния комитет, и затова нека му дадем думата и…

Отново блесна светкавица, отново тресна гръм и при призрачната бяла светлина аз видях в центъра моя приятел Марко Иванов и до него още един друг младеж, слабичък и сух, с изпито лице. Значи този е представителят на Централния комитет!

Ораторът започна своята реч. Той говореше бавно и някак провлечено, като от време на време прекъсваше и се замисляше, навярно да си припомни какво още трябва да каже. В тоя момент много ми приличаше на ученик, който добре си е научил урока, но не знае как да го предаде на другите. Може би той сам бе разбрал това, защото повиши глас и започна да говори по-бързо и припряно. Тонът му стана рязък и остър, дори открих в него известен патос, с който искаше да ни зарази и завладее. В думите му имаше вече увереност и мислите му течаха по-спокойно и определено, сякаш не говореше на събрание пред комсомолци, на които трябваше да даде отчет, а у дома си, в кръга на своите приятели и близки другари…

В една пауза, когато той замълча, почаках да отмине ехото на гърма и запитах Паскал:

— Знаеш ли кои ще бъдат делегатите?

— Че кой знае! Нали сега ще ги избираме!

— Шшт… По-тихо! — изшътка някой зад нас.

Ораторът продължаваше да говори. Гласът му беше тънък и писклив, като че ли той нарочно се мъчеше да надвиква бурята. Но гръмотевиците и светкавиците се засилиха, станаха толкова чести и оглушителни, че нищо не се чуваше.

Запръскаха първите едри капки дъжд. Хората се размърдаха неспокойно. Някои дори се опитаха да побегнат, но мнозинството остана на мястото си и те се върнаха. Никой вече не слушаше, а всеки се озърташе и търсеше по-голямо дърво, където да се подслони. Може би заради това ораторът бързаше и речта му бе станала нервна, разпокъсана, сякаш не говореше човек, а тракаше воденично колело.

Неочаквано зад нас тресна необикновен гръм, нещо като залп от пушки, и преди светкавицата да блесне и освети поляната, преди да се разнесе истинският гръм от небето, разбрахме, че това бяха пушечни гърмежи. Обърнах се изумен и при ярката, фосфоресцираща светлина на светкавицата видях как към нас се приближават неизброимо число стражари. Нямаше никакъв друг изход, нямаше никакво друго спасение, освен да побегнем кой накъдето види и всеки сам да се измъкне от обръча на засадата.

— Другари, предадени сме… Бягайте! — извика един отчаян глас. Беше моят приятел Марко Иванов.

Спуснах се подире му. От разни страни затрещяха изстрели, чуха се викове, уплашени и безпомощни. Но никой не спираше, а всички тичаха безредно като подгонено стадо коне, което тупурка по твърдата земя, провира се между храстите и дърветата, чупи и кърши клоните.

Охкания, стенания изпълниха нощта.

Пред себе си аз нищо не виждах, но тичах и все тичах с разширени от ужас очи. Зад мене трещяха изстрелите и куршумите свиреха покрай ушите ми като разсърдени, зли оси, чието гнездо току-що бяхме разбъркали. Заедно с изстрелите чувах и трясъка на гръмотевицата, после светкавицата като дълга змия с начупени огнени ивици по гърба се спускаше от тъмното, раздрано като дрипа небе и бяла, ослепително бяла светлина заливаше наоколо и откриваше пътя ми в непрогледния мрак на зловещата нощ…