Иван Мартинов
Люляк бял (6)

Кръжокът

Паскал живееше у Цочови, съученик на Цачо, в една стара къща на Сърпазар, в малка стая с нисък, изпокъртен таван. Там, необезпокоявани от никого, прекарвахме в спорове понякога до късно през нощта, когато хазяйката, майката на Цочо, събудена от нашите припрени гласове, почукваше на вратата и ни предупреждаваше да не вдигаме повече шум, че е време за спане. Цочо навярно се досещаше какво правим, но никога не полюбопитствува да разбере кои сме, а само спираше някого в тъмното антре и искаше цигара. Той беше добряк и голям наивник. Говореше бързо и така се смущаваше, че заекваше, а щом веднъж заекнеше, силно се изчервяваше, след което думица повече не можеше да каже.

Една вечер, когато напусках стаичката на Паскал, Цочо ме издебна в антрето, стисна ме за ръката и развълнувано ми каза:

— Па… па… па вие, като се събирате, защо… защо… защо не викате и мен?

Смутих се и се помъчих да издърпам ръката си, но Цочо здраво я държеше.

— Кажи… кажи… кажи ми, аз чуж… чуж… чужд ли съм, а?

— Не си, бе Цочо, но… нали знаеш, трябва да попитам другарите си — оправдавах се аз. — След два дни ще ти отговоря…

И наистина след два дни ние се събрахме пак в квартирата на Паскал, аз се застъпих за неговото приемане в кръжока, но всички единодушно решиха, че той не е узрял и ще трябва да почака, още повече че върху него падаше съмнение, тъй като майка му беше собственичка и произхождаше от противната класа. Последният аргумент беше за мен най-важен и аз предадох нашето решение на Цочо, който ме чакаше пребледнял в антрето. Развълнуван, той не можеше думица свързано да каже, а заекваше така, както никога. Все пак накрая се оправи и успя да ми каже:

— Добре де, ще… ще… ще почакам, а по… по… после нали ще ме приемете?

— Разбира се, че ще те приемем, но не трябва да бързаш.

— Па… па… па вие си знаете, защо… защо да бързам?

Аз во успокоих, че това е временно решение и че скоро може би отново ще се занимаем с въпроса, и той се прибра в стаята при майка си, собственичката. Оттогава ние не си спомнихме за него, а пък и той повече не настоя да го приемем. След този случай много се опасявахме, да не би да ни издаде, но Цочо пред никого не спомена за нашия кръжок и ние продължихме да се събираме все тъй редовно в стаичката на Паскал.

Паскал беше от село и оттам бе донесъл не само своите навици, но и част от скромната покъщнина на майка си. Дървеният одър бе застлан с козяци и украсен с шарени възглавници, а на стената висяха пожълтели и оплюти от мухите литографски картини. Едната представляваше как четниците на Ботев разбиват сандъците и вадят оръжието си върху палубата на парахода „Радецки“, а другата — как са слезли на българския бряг, събрани около знамето, коленичили да целуват земята, и се заклеват пред Ботев с извадена сабя, че ще умрат за свободата на скъпото ни отечество… Тия картини се бяха запечатали в моето съзнание и аз бях тъй свикнал с тях, че не мога дори и сега да си представя квартирата на Паскал, без да се развълнувам. По-късно, когато изучих подвига на Ботевата чета и разбрах откъде идеше величието на двестате храбреци, аз още повече обикнах тия трогателно наивни картини.

Събирахме се ние в стаичката на Паскал все ученици от последните класове на гимназията.

Първият, за когото най-добре си спомням, беше Васил Цонков, мой съученик и приятел от близко до Ловеч село, момче живо и умно, но толкова бедно, че нямаше пари дори за храна, та не да си купи ученическа униформа, и затова ходеше с шаячни дрехи и с цървули от нещавена свинска кожа. Много често Васил не закусваше и идваше на училище гладен, та една сутрин припадна и трябваше ние, неговите другари, да съберем пари и да внесем в предплата на гостилничаря бай Киро, за да се храни при него.

Другият, за когото също тъй веднага си спомням, беше Иванчо от село Гозница, или Иванчо Гознишкия, както го наричахме. Мъничък и дребен, най-дребният от всички ни, но винаги засмян и шеговито настроен, с весело безгрижие, което заразяваше. Какво стана с тоя Иванчо — аз и сега не знам. Бях само подочул, че бил учител в своето село и му се народили куп дечурлига, после потънал в грижи по семейството си и забравил клетвата — да не напуска нашите редици.

Идваше и друг Иванчо, само че не от Гозница, а от Баховица, и за разлика от предишния наричахме го Иванчо Йотата, тънък, слабичък и сух като пръчица, или по-точно като строго славянско „й“, с мъничка и черна като точка главица, която много приличаше на точката над и-то, и затова всички му викахме Иванчо Йотата. Едва напоследък научих, че за разлика от Иванчо Гознишкия Йотата удържал на клетвата и не скъсал с нас, а останал докрай верен на задълженията си и продължил борбата през най-тежкото време на фашизма.

Васил Цонков отдавна напуснал родното си село, преселил се в София и се задомил, завършил Висшия институт за физкултура и станал преподавател, а после и професор. Но какво да кажа за Паскал? Наскоро научих, че след мъчително боледуване той умрял самотен и забравен от своите другари. Горкият Паскал! Аз не мога да не отдам заслужена почит към паметта му като един от ония, които имат голям дял в моя живот и за които с благодарност и признателност ще си спомням…

Събирахме се в неговата квартира и за нас той беше винаги всепризнатият секретар, сърцето и душата на кръжока. Няма да забравя онова събрание, посветено на предстоящата екскурзия в околностите на Ловеч.

Този ден, щом влязох в стаичката с одърчето, застлано с козяци и с литографски картини на стената, аз се спрях изненадан до вратата. Вътре, освен моите другари имаше още двама нови — Петко Берберов, ученик от осми клас, нисък, набит, широкоплещест, с черни рогови очила на късогледите очи, и до него… кого мислите? Марко Иванов, моят добър приятел, същият този Марко, когото не бях виждал повече от година. Аз се спуснах с протегнати ръце, готов да го прегърна, но се спрях нерешително, тъй като изведнъж се досетих, че той е наш ръководител.

— О, Ванко! Дойде ли най-после и ти при нас? — посрещна ме усмихнат и ми кимна като на стар приятел.

— Дойдох, дойдох, но защо ти не ми каза още тогава, че… — и смутено замълчах.

— Нали сега сме заедно! — отговори той с весел и закачлив смях. — Тогава ти беше малък, а пък… нали знаеш, работата е сериозна и опасна… Е, хайде не ми се сърди де! — рече и ми стисна ръката непринудено.

Марко откри събранието и даде думата на Петко Берберов, който побърза да ни предложи екскурзия заедно с членовете на другите кръжоци. Без да се бави, сякаш предварително бе взел нашето съгласие, постави на обсъждане програмата, която трябваше да се изпълни на нея…

— Е, какво ще кажете, другари? — запита Марко, когато Петко свърши.

Никога по-рано на събранията не бяха присъствували други, освен нас, членовете на кръжока, никога не бяха идвали ръководители, за да ни говорят, а ето че сега искаха да чуят нашите предложения. Аз, Васил Цонков и Иванчо Гознишки седяхме върху шарената ракла в ъгъла, побутвахме се и не знаехме какво повече може да се каже.

— Няма ли кой да допълни нещо? — попита настойчиво Марко и се обърна към мен. — Ти, Ванко, защо мълчиш?

Усетих, че ми става горещо, и дори се изпотих. Марко ме погледна насмешливо:

— Значи одобряваш предложението?

— Да, одобрявам го — кимнах аз.

— Добре. А вие… имате ли възражения? — обърна се към другите, които продължаваха да мълчат.

— Не, нямаме — отговори вместо всички Паскал.

Марко се изправи.

— Да смятаме предложението за прието — рече той на Петко. — Тогава не ни остава друго, освен да си ходим…

Петко го възпря с ръка.

— Почакай! Може би някой от другарите ще поиска да участвува с нещо в програмата…

Мълчахме. Тогава Марко се наведе и пошепна нещо на Петко. В отговор той поклати глава. Марко пак ме запита:

— Ти, Ванко, не желаеш ли да кажеш нещо, а?

— Че какво да кажа? — свих рамене.

— Ами че… някое стихотворение или разказ…

— Аз нищо не помня наизуст, но мога да прочета от Смирненски.

— Ти кажи нещо от себе си — настоя Петко.

— Но аз не пиша стихове…

— Че напиши! — обади се и Марко. — Напиши по тоя случай!…

Мълчах с наведена глава и усещах как сърцето ми бие силно.

— Кажи де, Ванко! Ще напишеш ли! — продължи да ме увещава Марко. — Обещай! Обещай пред другарите си! Тъй програмата ще бъде по-разнообразна, а и ти ще изпълниш едно задължение… комсомолско задължение…

— Добре — прошепнах едва чуто, — ще напиша, щом е комсомолско задължение, но предупреждавам ви… после да не ми се смеете!

— Няма, няма — засмя се Марко. — Обещаваме да бъдем сериозни. Е, хайде, край! Обявявам събранието за закрито…

Марко и Петко си отидоха, а ние, членовете на кръжока, останахме да спорим и да се препираме правилно ли постъпихме, като през цялото време мълчахме. Но от виковете и безредното изказване не дойдохме до никакъв извод. Паскал сложи ръка на рамото ми и каза:

— А ти, Ванко, не се бой! Всички ще ти помогнем, само седни и го напиши, за да спасиш честта на кръжока…

Щом се върнах у дома, аз извадих от тетрадката си листове и започнах да пиша. С мъки и страшен труд, като изцапах пръстите си и покривката с мастило, успях да подредя няколко строфи. Получи се не лошо стихотворение, което прочетох на екскурзията. Много ми ръкопляскаха, дори Марко ме поздрави, като ме нарече „ученик на Смирненски“. Той каза, че трябва да продължа и занапред да пиша, и ако постоянствувам, щял съм да стана поет.

Поет аз не станах, но сериозно се залових за перото. Не помня това мое първо стихотворение. Дори текста съм загубил някъде в скитанията от квартира на квартира. В него се говореше за „светла нощ, безкрайно небе, поръсено със звезди“, а сред тях луната като „лимон, налян и сочен“, към който простира ръце „едно дете, готово да заплаче…“.