Иван Мартинов
Люляк бял (12)

Спорът

И ето събрали сме се Любен Цветаров, Слави Куцаров, Митко Лепавцов и аз у Методи Цветнолюбов, в старата им къща с чардак и широка дъбова врата. Седим край бумтящата печка и спорим, препираме се както всеки друг път, когато сме повече от двама души заедно.

Вън бе легнала люта зима, която потискаше улиците, дворовете, покривите, целия град — с дълбоки преспи; виелицата фучеше, вдигаше облаци снежен прах, виеше, свиреше в комина, клатеше някаква откована тенекия на покрива и ни напомняше, че вън не е за излизане; но ние не искахме да знаем и не се интересувахме от нищо друго, а продължавахме разпалено да спорим. Най-нетърпелив и най-неспокоен беше Методи. Заел позата на оратор, небръснат и разрошен, той махаше ръце и се мъчеше да ни убеди в правотата на своите мисли.

— Руските декаденти се различават от своите събратя във Франция и в коя да е друга страна, защото са носители на социални и нравствени начала — казваше той с такъв тон, сякаш се готви да произнесе голяма реч, — а френските, например Маларме или Рембо, изразяват само своя вътрешен духовен свят…

— Не, и едните, и другите изразяват едно и също: упадъка на своята класа — възразяваше му Любен Цветаров кротко и убедително.

Методи го гледаше с изпъкналите си очи, готов да се скара.

— Ти грешиш, Цветане! — извика той. — Да вземем например Мережковски или Сологуб… или, да речем, Андрей Бели и Зинаида Гипиус… Каква е разликата между тях? — обърна се той към всички, като повдигна показалеца си. — Аз казах: у едните преобладава повече социалното начало, у другите пък психологичното, но в последна сметка са упадъчни поети, отклонени от реалистичната линия в руската и френската поезия…

— Видиш ли! — засмя се с удовлетворение Любен Цветаров и примирително додаде: — Защо повече да спорим?

Методи не искаше да се признае за победен и бе готов да продължи, но Слави надникна през прозореца и каза простичко, като изрази радостта си:

— Ох, каква е зима! А ние тук се препираме за неща, отдавна известни и разрешени от литературната история… Хайде да излезем да се поразходим!

— Да излезем — съгласихме се ние.

— Е, какво пък, щом сте решили, аз нямам нищо против — рече Методи някак без желание, но бързо се облече, нахлупи фуражката си и тръгна след нас.

Излязохме на улицата, а там беше така приятно, така свежо от разгърналата се белота, че всички изведнъж почувствувахме колко глупаво е било, дето сме прекарали в излишни спорове целия подиробед. Мене ме завладя възторг от изгледа на нашата зима и ми се поиска да се затичам като дете и да се търкалям, и да се търкалям по снега. Изминахме шумно главната улица, прехвърлихме се по новия циментов мост оттатък, в другата част на града, и се заизкачвахме по шосето към Стратеш.

Снегът валеше, вятърът гонеше снежинките, които не летяха, а падаха като буен водопад върху нас. Отгоре по стръмнината се спускаха с викове и крясъци деца на шейни, летяха стремително срещу нас и радостните им гласове пронизваха простора: „Ех-хей… Вардааа!“. Ние се отстранявахме, за да им направим път, и шейните минаваха вихрено, но след секунди се преобръщаха и още по-буен смях, и още по-весели гласове проехтяваха.

Не, няма на света по-хубава, по-приятна, по-необикновена зима от нашата, българската зима! Накъдето и да обърнеш очи, ще видиш от край до край цялата страна покрита с бяла тишина и покой, под който дремят пътищата, градовете и селата, а от високото куршуменосиво небе вали и все вали; не престава ден и нощ, докато къщите не се скрият под снежните преспи и улиците не заприличат като във вълшебните Андерсенови приказки…

Ние вървяхме към върха на Стратеш, вървяхме срещу снежната виелица и бяхме бодри, бяхме весели. Само Методи Цветнолюбов продължаваше непримиримо да спори с Любен Цветаров.

В тоя момент лицето на Методи беше обтегнато като трагична маска и изразяваше чувство, което само ние познавахме.

— Ти, Цветане, не ми говори с такъв назидателен тон! — каза той през зъби. — Аз не съм дете…

— А ти не бъди упорит като муле!

— Не съм аз муле, а ти си костилка!

Любен Цветаров застана пред него, измери го строго.

— Методи, ако си дошъл да се караш, да знаеш, че ще си отида — рече той тихо, но с едва сдържан тон, — аз не искам повече да споря с теб, а пък ти, ако не разбираш… — и направи крачка назад, готов да се върне.

— Е, стига де! — намесих се аз и застанах помежду им. — И двамата сте прави, само че с тая разлика: единият има предвид една обществена формация, а другият — друга. Така ли е, Слави?

Слави Куцаров мълчеше дипломатично. Вместо него се обади Митко Лепавцов:

— Абе каквото и да кажеш, Методи си има свои позиции и не ще отстъпи лесно от тях…

— Виж, с това съм съгласен! — рече Любен Цветаров и се усмихна. — Ти, Методи, приемаш ли формулировката на Иван?

— Че аз друго не искам да кажа — кимна Методи.

— Ето че постигнахте споразумение! — извика зарадван Митко Лепавцов. — Хайде тогава да се връщаме, че стана късно!

И наистина, докато се изкачвахме бавно нагоре, увлечени в спора между двамата, никой не бе забелязал кога вечерта е настъпила.

Снежният водопад бе престанал и над града лежеше синкав полумрак и тишина. Чуваше се само шумът от нашите стъпки — хрупкането на снега.

Изведнъж Слави Куцаров се обърна, погледна ни насмешливо, сякаш искаше да каже, че целият този спор е бил глупав, напразен, после продължи да слиза към града, потънал в синкавата зимна вечер, и започна тихо:

Черный вечер.

Белый снег.

Ветер, ветер!

На ногах не стоит человек.

Ветер, ветер —

На всем божьем свете!

Изтичах подир него, прегърнах го и като тръгнахме един до друг, продължихме да рецитираме високо знаменитата поема на Блок, когото аз много обичах, а и сега обичам. Зад нас Методи, Цветан и Митко вървяха мълчаливо, всеки погълнат от своите мисли, но и тримата развълнувани от едно чувство — чувството, което големият руски поет пораждаше у тях.