Иван Мартинов
Люляк бял (4)

„Майка“

Един ден дойде у дома моят съученик Слави Куцаров. Дойде той неочаквано, седна вън, на купчината камъни, останали още от строежа, и зачака, докато се облека и изляза при него.

Със Слави се бяхме запознали по един необикновен начин.

Ето как стана това.

В двора на училището през голямото междучасие децата се бяха пръснали и играеха на дълга кобила, на прескочи-магаре. Аз не харесвах тия игри и се лутах безцелно насам-натам, когато изведнъж видях, че в задната част на двора, дето по-големите момчета бяха направили дупка в живия плет, за да могат да минават и не губят време при напускане на училището, хлапетата от нашето отделение са обградили някого и го бият с пръчки по главата. Отдалеч не можах да разбера кой беше нападнатият, но той изглеждаше храбрец и съвсем нямаше намерение да се предаде. Силно замахваше с жилавата си пръчка и удряше где когото завари. В такива случаи аз вземах страната на по-слабия и затова още в момента, в който разбрах, че те са по-силни от него и че ще го победят, тутакси се притекох на помощ на момчето. А то беше Слави, моят другар, с когото седяхме на един чин. Към него имах симпатии, защото не се държеше студено и надменно като другите момчета и подчертаваше желанието си да има между нас приятелство и дружба. Аз знаех, че баща му е адвокат и имаше връзки с комунистите в града, дори веднъж-дваж го бях видял да ходи в клуба на партията. А и Слави, мислех си аз, като порасне, навярно ще бъде като него. Нападателите бяха момчета все от богати семейства и на тях гледах враждебно. Добре ги познавах: единият, Николай, син на лекаря Паяков, другият Петко Герганов, дете на виден търговец, а третият, Борис Динчиски, от известно време бе започнал да страни от мен и затова вече го мразех! Без много да мисля и да се колебая, аз грабнах една пръчка и като опрях гърба си до гърба на Слави, започнах да шибам.

— Дръж се, Слави! — виках и тъй яростно замахвах, че не виждах къде и кого удрям.

Петко Герганов изпищя, хвана се за главата и побягна с плач към главния вход на училището. Другарите му продължиха да се съпротивяват, но после и те се отказаха. Огледаха се безпомощни и щом разбраха, че отникъде няма да дойде спасение, побягнаха. Останахме сами със Слави. Той дишаше тежко, заморено и триеше лицето си, дето пръчките бяха оставили червени отпечатъци, а по едната му буза течеше дори кръв.

— Боли ли те, а? — попитах съчувствено.

— Нищо ми няма, само малко бузата…

— А защо те биха?

— Тъй, за нищо…

— Ама все пак трябва да има защо!

— Бащите им са блокари, а моят е комунист — отговори с треперещи устни Слави и се усмихна виновно.

— И мама е комунистка — рекох аз.

— Майка ти ли?

Поклатих глава.

— А баща ти?

— Той не е.

— Какъв е той?

— Музикант.

В тоя момент звънецът издрънка и ние изтичахме към класната стая. Имахме урок по естествознание. На черната дъска и по стените висяха картини с разни насекоми — пеперуди, майски бръмбари и други хвърковати животинки. Не бях готов и смирено седнах на мястото си до Слави. За щастие учителят не изпита никого, а ни предаде нов урок. Погълнат от разказа за живота на мравките, аз скоро забравих битката с нашите врагове, чиито бащи бяха „блокари“. Забравил я бе и Слави, и другите момчета, защото веднага след напускане на училището ние излязохме заедно и отидохме да играем край телената ограда на казармения двор. През цялото време никой нищо не ми каза. Само Петко Герганов, който беше пострадал от боя, се хвана за бузата и като ме погледна, каза:

— Ама как ме удари, още ме боли!

— А ти друг път не се бий!

— Ти пък не се намесвай!

— Брей! Че защо?

— Тъй, ние си играехме…

— Играехте си, ама я виж челото на Слави! — казах аз и с това спорът се приключи.

И ето че сега Слави бе дошъл у дома и седнал на камъните в двора, чакаше. Когато отидох при него и му подадох ръка, той ме погледна някак изпитателно.

— Ти чел ли си „Майка“?

— „Майка“ ли! — учудих се аз. — Каква „Майка“?

— Оо!… Не знаеш ли?… Роман от Горки…

Смутих се.

— Ах, да… — измърморих и силно изчервен, поклатих глава. — Не, не съм, но съм чел „Спартак“, чел съм и „Стършел“…

— Ехе, това са книги за юноши — засмя се Слави, — а „Майка“ е за такива като теб. Ти непременно трябва да я прочетеш!

— Добре, де, но… имаш ли я, а?

— Имам я, разбира се. Ако искаш, ще ти дам и други също тъй хубави книги. Ти какво четеш сега?

Още повече смутен, аз се поколебах, но не забавих отговора си.

— „Залезът на Запада“.

— От Освалд Шпенглер ли?

— Да.

Слави ме погледна строго като човек, запознат по-добре от мен с тия въпроси.

— И какво друго още?

— Една книга от Ото Вайнингер — признах, без да смея да назова заглавието й.

— „Пол и характер“?

— Да — кимнах аз и усетих капчици пот да избиват по челото ми.

Слави се усмихна снизходително.

— Сигурно си чел и Ницше, и Шопенхауер, а?

Мълчах, навел виновно глава.

— Защо четеш тия глупости? — каза той. — Това са буржоазни автори и техните произведения са упадъчни. Каква философия е това? Философия на песимизма и отчаянието, а „Тъй каза Заратустра“ е направо мракобесие… Свръхчовек ли? Няма свръхчовек, а има само човек… обикновен човек… един от масата на милионите хора, които се борят за щастието си и за… Разбираш ли?

— Разбирам.

Слави си отиде и след няколко дни наистина дойде. Той ми донесе, както бе обещал, не само „Майка“ от Горки, но и няколко романа от Достоевски. „Майка“ аз прочетох за две денонощия и останах запленен от силата и красотата на човешкия характер, какъвто беше характерът на главния герой Павел Власов. Харесаха ми и другите герои революционери, но в паметта ми остана завинаги като нещо скъпо и мило образът на майката, на простата руска жена Пелагия Ниловна, чиято любов към сина я довежда до редовете на борците за свобода, до партията на болшевиките.