Иван Мартинов
Люляк бял (2)

Саможивец

В тази нощ аз получих добър урок и сякаш за няколко часа съзрях, но в същото време ме обзе и отчаяние.

По цели дни ходех мълчалив и мрачен, с никого не се срещах и с никого не исках да говоря, а само седях затворен у дома в малката си стая и четях, много четях…

Бях се превърнал на отчаян саможивец. Избягвах Цачо, избягвах и другите мои приятели, които се опитваха да разберат на какво се дължеше тая отчужденост, но колкото и да се мъчеха да проникнат в тайната на моето поведение, не можеха нищо да узнаят.

Когато случайно се срещнехме на улицата, аз минавах покрай тях, като че ли не ги познавах, и тогава те с насмешка се обръщаха и подигравателно подхвърляха:

— Мълчаливецът!… Саможивецът!…

Аз, разбира се, не им се сърдех и не вземах под внимание техните подвиквания, тъй като живеех в свой свят, чужд и далечен, безкрайно сложен, за да ме разберат. Това мое самочувствие се дължеше на книгите. Силно впечатлителен и с голямо въображение, бях се поддал на тяхната „магия“ и бях загубил чувството за реалност в живота…

Продължавах да излизам вечер и да се разхождам по Башбунар и Стратеш. Обичах да скитам сам из алеите, да слушам безгрижните смехове на младите, насядали по пейките, припрените им разговори и песни, придружавани с акомпанимент на китара или мандолина. Ловеч се славеше с музикалните си традиции и вечер не минаваше без импровизирани концерти, в които участвуваха надарени с глас момчета и момичета. Ако трябва да се каже нещо похвално за родния ми град, то непременно трябва да бъде признанието, че едва ли има друг град в страната с толкова много музиканти. И неслучайно той си е спечелил славата, освен на стар исторически град, още и на град на люляците и песните!

Може би само това е достатъчно, за да се почувствува всеки ловчанец горд и доволен, задето се е родил там, в прекрасното кътче на България, на брега на Осъм, край стръмните скали на Стратеш, недалеч от сенчестите алеи на Башбунар, с неговата студена вода и дълбока, замайваща тишина. Не искам да преувеличавам, но за нищо на света тогава не бих дал нито едно люляково храстче, нито един камък от старинната крепост на Хисаря, дори тревичка от поляните край него за който и да е друг град на света. За съжаление животът ми наложи да напусна още твърде млад, едва седемнадесетгодишен, родния си кът и да бягам другаде, за да се спася от тия, които ме преследваха и гонеха. И макар че живея вече цели четиридесет години в София, че съм прекарал почти целия си съзнателен живот в нея и че тук са се родили и децата, и внуците ми, аз често се връщам в спомените си към онова далечно време, когато се скитах отчаян из околностите на родния ми град, но в същото време и щастлив… щастлив, защото с мен беше младостта и силата, вярата и упованието в едно ново, прекрасно бъдеще…

Веднъж или два пъти през седмицата горе, на Стратеш, дето в ресторанта се събираха по-заможните хора на вечеря и забавления, свиреше военната музика. Аз обичах да отивам там под сянката на високите дървета, да слушам изпълнението на оперети и симфонични програми. Завинаги в съзнанието ми ще остане запечатана картината на веселото и безгрижно прекарване пред отрупаните маси с бутилки шуменско пиво, шампанско или червено вино. Ножовете и вилиците тракаха, чашите звъняха, а дамите и господата оживено разговаряха и флиртуваха. После отиваха да се поразходят. В туй време музиката свиреше валсове, обикновено „Дунавски вълни“ или „По хълмовете на Манджурия“, за да премине след това към модерните танци — фокстрот и чарлстон, изместили вече остарелите танга. На малкия подиум под ярката светлина на електрическите „слънца“ двойки започваха да се въртят и да подскачат. Аз харесвах танците и с любопитство наблюдавах празния живот на ловчанската дребна буржоазия. Не им завиждах, макар че ми беше приятно да гледам тая веселба. Но имаше дни, когато всичко това ми се струваше като безсмислено разточителство на време и аз не можех да търпя техните превзети разговори и фалшив, престорен смях. В такива минути чувствувах как душата ми бе обзета от смут и тогава бягах далеч от шума и блясъка, от празничната суета на хората в ресторанта и търсех по-тихи и спокойни места, дето се мъчех да заглуша болката в гърдите си…

Около ресторанта наблюдаваха и други момчета, също тъй като мене ученици от гимназията — едни със завист, други с безразличие, но еднакво увлечени от желание да видим и узнаем всичко. Това, разбира се, не продължи дълго, защото училищната управа научи и взе сериозни мерки. Учителите започнаха да дежурят и да ни разгонват, а учителският съвет наказваше строго ония от нас, които заловеше. Особено се отличи в тия гонения учителят по рисуване Марчо Киров, дребничък, мургав и къдрокос, със студени, жестоки очи човек. Той искаше да се покаже голям пазител на дисциплината и реда на училището, но ние скоро узнахме, че освен задълженията на учител Марчо Киров изпълнявал и чисто полицейска служба. Колко пъти той бе издебвал някои ученици, когато се съберат в квартирата на свой другар, и им правел обиск, за да търси забранена литература и докаже, че са неблагонадеждни младежи! Ние го ненавиждахме — той бе станал символ на злото в гимназията и аз гледах да избягна всяка среща с него било в коридора на училището, било на улицата.

Случи ми се една вечер, тъкмо се бях притаил и слушах известната на всички „Загубена поща“, да попадна в ръцете му. Той се впусна подир мен, но скоро загуби следите ми в мрака сред люляковите храсти. Чувах само замореното му дишане и тежките му стъпки. Тичах и все тичах, без да се обръщам, докато най-сетне почувствувах, че силите ме напускат. Запъхтян, аз се спрях, за да си поема дъх, и тогава усетих, че някой застана в същото време до мен. Не се уплаших, защото ми беше все едно какво ще стане. Обърнах се с намерение да не отговарям на нито един от въпросите и с изненада видях, че този, който ме преследваше, не беше Марчо Киров и не някой друг, а Цачо… моят добър приятел Цачо, с когото отдавна не бяхме се срещали.

— О, ти ли си! — извиках зарадван, задето случайността ни бе събрала. — Как попадна тук?

— Видях, че това куче Марчо те подгони, та рекох…

— Аха! — засмях се аз. — Без малко да ме пипне… Е, какво да правим сега?

— Хайде да се поразходим към Белия паметник, а после ще решим.

— Добре — рекох аз и тръгнахме един до друг, както някога.

Вървяхме по пътеката към паметника и се наслаждавахме на гледката, която се разкриваше пред нас. Този път тя ни се видя още по-мила и скъпа на сърцата. Може би тъкмо тая непредвидена среща изигра благотворна роля, защото изведнъж почувствувахме колко силно сме привързани и че отчуждението помежду ни не бива повече да продължава.

По стар навик ние си тръгнахме след полунощ. Като стигнахме до Хармането, Цачо се досети, че аз вече не бях негов съсед, а живеех в друга, нова къща, построена в края на Шаранполя, и той с готовност ме изпрати до там. Двамата влязохме в малкото дворче, настанихме се на пейката сред латинките и шибоите, посадени от мама, и до сутринта прекарахме в разговор и мечти за това, какви ще станем, когато завършим училището. Обещавахме си да бъдем все заедно в живота и никога да не се делим.