Иван Мартинов
Люляк бял (13)

Размисъл

Събудих се рано, но не можах да заспя наново, а продължих да лежа със затворени очи.

Ослушах се.

Вън пееше капчукът. Валеше дъжд и капки се оцеждаха по стрехите. Снегът отдавна се бе стопил и пролетта бе настъпила както винаги нова, бъбрива, неспокойна и весела.

Ех, ти пролет, наша пролет, с топъл ветрец и благоухание, с разливи на водите и кал по улиците!

Лежах, ослушвах се и неочаквано, поривисто в главата ми нахлуха мисли, започнах да си припомням прочетени тук-там неща, да си бъбря наум:

Дни на радости сърдечни,

дни без горест и беди

отлетяха бързотечни

като пролетни води…

Къде съм чел това? Ах, да — в „Пролетни води“ от Тургенев! Боже мой, каква красота на живота, какви щедри разпилени чувства, колко вълнения и радости…

Надигам се на лакти в леглото и поглеждам през прозореца.

Вън е пролетен здрач, с белезникаво небе и ведри, ясни далнини. Само дърветата с оголени влажни клони очертават силуети върху белия фон на отсрещната стена. А капчукът монотонно: кап-кап-кап… За какво ми говори тая песен?

За сън, за красив и приятен сън, посетил ме през нощта. Но това не е никакъв сън, а една песен, една приказка за любовта на воденичарския син… И изведнъж си спомням за „Виктория“ от Хамсун и ми е тъй мило, тъй радостно и весело, че ми идва дори да запея!

Прозвънва покривът. Какво е пък туй? Сигурно някаква тенекия се е отковала. Вятърът, лудият пролетен вятър пак е дошъл, за да ми напомни за нещо безкрайно скъпо. Какво е то? „Естер и Ли“ от Келерман. Младата фиданка, окичена цялата с цвят като невяста в булчинска премяна!… Но защо си спомням това?

Защото обичам. Обичам живота и хората, и всичко, което е свързано с мен. Влюбен ли съм? Да, трябва това свято чувство да е посетило и моята душа…

Някога, в детските си години, имах мимолетни увлечения. Исках да стана приятел с Цонка, дъщерята на бай Христо, каменаря, която счупи стомничката си при извора, после, в юношеските си години, се влюбих във Верка, дъщерята на аптекаря, но това не беше истинска любов, тъй като ние бяхме малки.

А Соня?

Соня се подигра с чувствата и нарани сърцето ми в оная нощ, когато аз и Цачо направихме серенада.

А сега какво става с мен? Изпитвам смесица от желания и мечти, от страх, вълнение и разочарование, от копнежи, амбиции и честолюбие…

Някакви птички започват да цвърчат под прозореца ми, да чукат с човките си, да пърхат с крила. Врабчетата? Милите! Колкото и да са свадливи, колкото и да са шумни, като стари и бъбриви клюкарки, аз ги обичам.

Отварям очи, надигам се пак. Небето е пламнало и порозовяло.

Има ли нещо по-хубаво от изгрева на слънцето през първите дни на пролетта!

Ставам бързо, измивам се и тръгвам към училището. Вятърът си играе с полите на шинела ми, но аз крача бодро, весело. Земята е подгизнала от влага. Пролетни ручеи шумно текат покрай бордюрите, а тук-там локвички блестят, окъпани от слънчевата светлина, и в тях се отразява целият свят, отразявам се и аз, когато ги прескачам. В душата ми отново зазвуча музика и отново бързо и поривисто като вятър в главата ми нахлуват мисли.

Дали светът ще се промени? Дали хората ще станат по-добри? Кое пречи на човека да бъде винаги щастлив, както сега аз съм щастлив?

В тоя миг ми се иска да няма нещастни хора на земята, всички да бъдат добри едни към други, да си помагат. Та нали затова хората са воювали векове наред, нали затова е имало страдания, нали затова са умирали по барикадите! Ето аз… и не само аз, но и много такива като мен… и Марко, и Паскал, и Васил Цонков, и Иванчо Гознишкия, и другият Иванчо, наречен Йотата… всички, всички се борим за нов, справедлив и щастлив живот. Ще успеем ли?

Не може да не успеем! Към тая заветна цел са се стремили милиони хора по света, мечтали са и са отдавали младостта си на борбата. Маркс и Енгелс са се трудили над своите книги, за да покажат на човечеството пътя към постигане на щастието. Ами великите писатели — Сервантес, Шекспир, Гьоте, Толстой, Достоевски, Чехов, — не са ли посветили най-хубавите си страници на любовта между хората?

Сега е пролет. Животът в природата отново се възражда, както се възражда птицата Феникс от пепелищата. Значи не може да не дойдат по-хубави дни!

Ще измине зимата на нашето страдание и ще настъпи пролетта на мечтите и желанията. Да, така е! Аз го чувствувам в душата си и то движи кръвта ми, движи мислите ми… И както вървя бързо към училището, което вече се вижда в края на улицата, неусетно с крачките в душата ми зазвучават ритми на вдъхновена песен:

Аз знам, че някога земята

ще бъде цялата във цвят

и нивга пролетният вятър

не ще напусне тоя свят.

 

Аз знам: ще минат дни и нощи,

ще грее слънце над света —

над хора, улици и къщи, —

безкрай по цялата земя…

 

Ще вее пролетният вятър,

понесъл тихо радостта

на разораните полета,

засети с пламнали жита.

Тази проста песен написах на един дъх и по-късно напечатах в ученическия вестник „Струя“.