Иван Мартинов
Люляк бял (20)

Тревожна нощ

Лежах със затворени очи, но не можех да заспя. Все ми се струваше, че някой ходи из двора и дебне, че ей сега ще почука на вратата и дрезгав глас ще извика да отворя. Аз ставах, отивах до прозореца, надничах вън, но там беше тихо и пусто. Само веднъж се мярна на лунната светлина една черна котка, която пъргаво изтича нанякъде. Върнах се в леглото и отново се опитах да заспя. „Сигурно утре сутринта рано ще дойдат — мислех си. — И тогава ще им покажа кой съм аз, а сега нека се опитам да подремна, за да бъда бодър и с пълни сили…“

Пред умореното ми, изтощено съзнание се мяркаха различни образи на хора, с които съм се срещал в живота си. Ето, появи се майка ми — такава, каквато я познавах още от дете: дребничка и пъргава, с мъничко, овално и некрасиво лице с чип нос и живи очи, после дойде ред на баща ми, прегърбен и бавен в движенията, пиян и развеселен, но в други дни, което рядко се случваше, мълчалив и мрачен, сърдит като че ли на целия свят, после… после се появи образът на сестра ми Милка, така неясен и смътен, че едва можах да я позная и различа от другите момичета, нейни другарки, и вече съвсем накрая — баба, вуйчо Петко, леля Елена, братовчед ми Петко, леля Христина, Георги… Но къде е Цачо, моят най-добър и неразделен другар? Ах, ето го! И той като другите идва при мен все мълчалив и клати укорително глава, а аз не мога нищо да му кажа и да го убедя, че другояче не съм могъл да постъпя…

„Но защо ти скри от мен? — питаше ме Цачо. — Защо не ме повика и аз да взема участие в борбата?“

„Защото ние се разделихме… помниш ли, когато ти ме обиди вечерта след серенадата… и оттогава нашите пътища се разминаха“ — отговорих и чувствувах, че не бях прав, но нямах друг начин за оправдание.

По едно време трепнах и разбрах, че това е било сън и че съм заспал, но колко време съм прекарал тъй, в полубудно състояние? Все пак не бива повече да се поддавам на тая слабост и да заспивам! Ами ако в това време дойдат и ме изненадат?

Аз станах и като рискувах да привлека вниманието на всеки, който минава по улицата, запалих лампата, седнах на масата и се опитах да дочета книгата, която бях започнал преди няколко дни. Това беше романът „Идиот“ от Достоевски.

Образът на Княз Мишкин, на Идиота, изплува, целият погълнат от любовта му към Настася Филиповна, към оная окаяна жена, чието величие във всяка мисъл, във всяка дума не може да не блесне наред с величието и благородството на този, когото всички смятаха за идиот, а всъщност беше най-чистата и най-светлата личност… И увлечен в разкриването на неповторимата правда на живота, аз бях забравил опасността, която висеше над мен. Чух, вън заскърцаха коли и се разнесоха гласове на хора, които отиваха рано на работа в полето.

Угасих лампата и легнах. Какво ще стане с мен? Ще успея ли да избягна грозящата ме опасност или и аз като другите момчета ще заплатя скъпо за правото да имам свои мисли, свои идеи?

Продължавах да лежа все с отворени очи и да гледам в една точка на тавана. Нима ще се наложи да се простя с тая стая, този дом, този двор със зеленчуковата и овощната градина? Нима целият град, в който съм се родил и отрасъл, в който съм прекарал най-хубавите години от моя живот — моето скъпо детство, — ще остане завинаги далеч? Не може ли да не се скитам немил-недраг по чуждите градове?

София! Тя винаги ме е мамела, но никога не съм пожелавал да напусна заради нея Ловеч и да се преселя там. Все съм мислил да отида през ваканцията за някой и друг ден при родителите си, да си отпочина, а после да се върна пак тук. Ето че сега се налага да бягам, да бягам и да се спасявам…

Ще ми бъде ли мъчно за моите другари — за Цачо, за Славе, за Митко, за Методи и Цветан? Сигурно много ще страдам без тяхната близост и приятелство! Но какво да се прави — такъв е неумолимият закон на борбата! В живота няма само добро, а има и зло, и то сполетя и мен…

Отново станах и отново запалих лампата. Започнах да се разхождам напред-назад от прозореца до вратата и обратно. По едно време излязох вън, поразходих се около къщата и се спрях пред цветните лехи.

Не видях, но усетих, че някой застана до оградата и ме наблюдава съсредоточено. Обърнах се. Беше съседката ни, леля Мица, която неведнъж ми е помагала в отсъствие на мама. Тя беше излязла рано, за да полее градината, и като ме е видяла да стоя самотен, нейното добро сърце не е издържало и ето че сега още боса, наметната само с шал, продължаваше да ме гледа с майчинска тревога в очите.

— Защо не спиш, Ванко? — попита тя тихо. — Гледам, лампата ти цяла нощ свети и ти вътре все ходиш, ходиш…

— О, не, лельо Мицо, това беше само на разсъмване, а иначе аз лежах, но не ми се спеше…

— А какво те измъчва, сине? За майка си ли тъжиш, а?

Забавих отговора.

— Какво да ти кажа? Мисля и за мама, и за много други работи. Лельо Мицо, ти вчера целия ден ли си беше у дома?

— Ами че къде другаде да ида, сине? — Тя ме погледна изпитателно. — Защо питаш, а?

— Тъй, искам да знам не е ли ме търсил някой…

— Не, никой, ама ти повече не закъснявай нощем, че нали виждаш какво става в града? Всеки ден арестуват нови хора, повече ученици, и не дай боже да се случи нещо с теб, майка ти, горката, от мъка ще умре… А ти не ходиш ли вече на училище?

— Разпуснаха ни — излъгах аз и усетих как се зачервявам целият от срам, — нямам никакви изпити и затова така…

— Аха, аха! — и добрата жена поклати глава. — Все пак не излизай нощем и се пази! Миналата нощ беше ходил някъде, видях, като се върна на разсъмване… в дъжда, в бурята… и беше целият мокър, ама ти… прощавай, задето аз тъй… Нали замествам майка ти!

Благодарих й за грижите и я помолих да казва на всеки, който дойде да ме търси, че съм отишъл на гости у свой приятел на село и че ще се върна оттам чак есента…

— Добре, добре — кимна тя усмихната, — а ти, като си дойдеш, обади ми се!

Влязох в стаята, седнах на леглото и стиснах с ръце главата си. Ушите ми свиреха, виеше ми се свят. „От умора и безсъние трябва да е!“ — мислех аз.

Дълго седях тъй, дълго разсъждавах, но нищо друго не можах да измисля, освен че трябва веднага, още тая сутрин, докато е време и не са дошли да ме потърсят, да замина при мама и тате в София. Влакът тръгваше в осем, а сега бе шест и половина — значи имах достатъчно време, за да се приготвя. И както седях отпуснат и без воля, аз скочих, без да се колебая повече, започнах да стягам багажа си и да се готвя за заминаване.