Иван Мартинов
Люляк бял (7)

Чудното съчетание

Освен „Майка“ от Горки Слави Куцаров ми даде още други книги — и „Сто процента“ от Ъптон Синклер, и „Какво да се прави?“ от Чернишевски, и „Казаци“ от Толстой, но най-силно впечатление ми направиха романите на Достоевски.

Седнал до масата, отрупана с тетрадки и учебници, с кутии, с една металическа мастилница и проста дървена писалка, аз четях под светлината на газовата лампа „Бесове“. От вълнение бях така настръхнал, че ако само някой почукаше на прозореца, щях да примра от страх. Не че се плашех от нещо, а погълнат от съдържанието на романа, не владеех нервите си и не бях на себе си.

Отдавна бе настъпила нощ. Вън валеше дъжд, духаше вятър, който брулеше клоните на дърветата, превиваше ги и те жалостиво свиреха, сякаш плачеха и се молеха за помощ. Бурята загребваше шепи дъждовни капки и ги хвърляше върху прозореца на стаята. Един клон от сливата, сух и с разперени като костеливи пръсти гранки, чукаше от време на време по стъклото, дращеше и скърцаше. От ниската стряха се оцеждаха шумно потоци вода и някаква тънка струя напевно шуртеше почти до вратата на мъничкото стъклено антре, отдето започваше каменната стълба.

Бях сам, съвсем сам в цялата къща. Майка ми и баща ми заедно с братчето ми Цветан, на три години, родено след смъртта на сестра ми Милка, бяха заминали за София. Това стана неочаквано, тъй като се наложи веднага да напуснат Ловеч, защото татко бе получил след деветгодишно прекъсване назначение в музикалната команда при един софийски пехотен полк. За него се бе застъпил някакъв приятел, с когото били заедно на фронта. Освен това майка още не можеше да прежали сестра ми, непрекъснато мислеше за нея и от мъка се съсипваше. Клетата ми майчица! Тя дори се поболя и стана нужда да посъветват баща ми да се преместят в друг град, та да не прекарва с часове над гроба на рожбицата си.

За да довърша шестия клас на гимназията, аз останах в Ловеч. Но да си призная, никак не ми се искаше да го напусна и да се разделя с другарите си. Без мама и тате изкарах повече от половин година. Макар че нямаше кой да се грижи за мен, освен баба и леля Елена, които идваха от време на време да почистят и подредят стаята, аз се чувствувах добре и някак свободно, безгрижно живеех в малката къщичка край града…

И тая вечер, както и предишната, прибрах се рано след вечерята в гостилничката на бай Киро, дето се хранех на кредит, и пак се залових с „Бесове“. Минаваше полунощ. Газта в лампата намаляваше и фитилът пращеше, а светлината ставаше все по-бледа и по-мътна. Пред уморения ми поглед трептяха синкави, жълти и червени кръгове, но от съзнанието ми не излизаше картината, която великият художник бе нарисувал така ярко и вдъхновено.

Обичах Достоевски и бях негов пленник. Чувствувах, че ако оставя книгата настрана, няма да заспя и напразно ще се измъчвам и премятам в леглото. Какво пък? Нека почета още малко, поне час, и тогава да си легна!

Бях стигнал до онова място, дето групата на социалистите под ръководството на Петър Степанович Верховенски е решила да си разчисти сметките с напусналия ги, уж изменилия на идеите им Иван Шатов, като го примамят в големия парк на Ставрогини и там го убият за назидание. Моментът беше страшен, изпълнен с напрежение. Следях всяка стъпка на заговорниците и треперех от вълнение. Аз съчувствувах на невинния Шатов, който им заявяваше, че не е съгласен с техните методи на действие, че той е с народа и че нищо не е в състояние да го отклони от избрания път. Противниците му и особено Петър Верховенски държаха на своето, че е предател. Най-сетне след дълги спорове и борба от страна на Иван Шатов те решават: „Смърт!“. И ето че под предлог да им покаже мястото, дето е заровил печатарската машина, те го убиват, а после хвърлят трупа му в близкото езеро и като бесове, подгонени от угризенията на съвестта си, от страх да не бъдат разкрити и заловени, побягват и се скриват. Тук, на тая страница, аз усетих как тръпки преминаха по гърба ми и изведнъж ме завладя такъв ужас, че захвърлих книгата и скочих. Краката ми се разтрепериха. Легнах, но не можах да заспя, дълго гледах към тавана на онова място, дето светлината от уличната лампа и сенките от предметите в стаята се смесваха и изплитаха странна, чудновата фигура. Но какво ми напомня тя? О, не! Това не е обесен и не е Иван Шатов, тъй като той бе убит с револвер от Петър Верховенски и сега лежи с вързани за краката камъни на дъното на езерото. Дявол да го вземе, защо този бяс, Верховенски, го осъди на смърт и го уби? Не можеше ли, щом е невинен, Иван Шатов да се спаси, като не се яви в парка?…

Неусетно съм заспал.

След време зачетох социалистическа литература — „Сила и материя“ от Бюхнер, „Осемнадесети брюмер“ и „Гражданската война във Франция“ от Маркс, после преминах към философията — „Монистическият възглед“ от Плеханов, „Философски тетрадки“ от Ленин. От една крайност аз се хвърлях в друга и най-неочаквано се преобразявах, такъв, какъвто авторът описваше себе си или своя герой.

Продължавах да се срещам със Слави Куцаров и да поддържам връзки с другарите си от кръжока, дружах с Марко и с другите момчета, които отдавна бяха разбрали ония скрити причини за съществуването на злото в живота, за неправдите. Редовно посещавах кръжока и участвувах в неговите занимания. Ние изучавахме големите въпроси на политическата икономия, на философията и все повече узрявахме за осъществяването на поставената си цел — щастие за всички хора на земята. Социализмът беше станал наше учение и ние се готвехме, като завършим училището, да се посветим на великото освободително дело на пролетариата. Да, аз бях един от тия, които искаха да променят света и които бяха готови да умрат на барикадите! Но, дявол да го вземе, в същото време чувствувах, че съм свързан и с нещо друго и че това „друго“ ме теглеше към себе си, като не ми даваше възможност да се откъсна напълно от него дори с усилията, които правех често в часове на размисъл и проверка на собствения си път. Как иначе да си обясня това объркано състояние на духа? От една страна, четях Маркс и Енгелс, четях Плеханов и Ленин, а от друга — Достоевски, Ницше, Шопенхауер и всички други упадъчни западни философи. Едните и другите ми харесваха, едните и другите бяха за мен нещо ново, откровение на мисълта и съвестта. Наистина чудно и необикновено съчетание, до което може да стигне само една жадна и неспокойна душа, която вечно търси истината и която все някога, няма никакво съмнение, ще я намери и ще стигне до целта, а засега нека само да разчитаме и се уповаваме на момчето от малкия град с чистото сърце и добра душа.