Иван Мартинов
Люляк бял (21)

Бягството

Натъпках дрехите си в едно куфарче, зарових браунинга в градината, хвърлих за последен път поглед към масата с учебниците и тетрадките, после огледах стаята с такова вълнение, че едва ли не заплаках, и излязох на улицата, напуснах бащината си къща. Най-напред помислих да не отивам на гарата, а за всеки случай да се кача на влака от близкото село Омаревци и оттам да продължа за София, но като поразмислих и се убедих, че щом досега не бяха ме арестували, навярно и днес няма да ме търсят, реших да тръгна от Ловеч.

Така и направих.

Влакът потегли точно в определеното време и аз с въздишка се отпуснах на седалката. В купето бях сам и това ме успокояваше. Но по едно време се мярна млад мъж с изострено птиче лице и тънички мустачки. Той надникна в купето, спря на мен продължително поглед с мъничките си очички, сякаш се мъчеше да отгатне какви мисли ме вълнуват. Аз се престорих на безразличен, но усетих дишането ми да става по-ускорено, а сърцето ми да бие по-често.

Успокоих се едва когато забелязах, че в съседното купе има някаква девойка и че двамата пътуват като годеници. Разбрах, че не бива повече да се вълнувам и плаша, ако не искам да обърна внимание на другите.

Влакът засили своя ход и с трополене мина по моста над Гознишката бара. Ето и гробищата, дето неведнъж съм идвал и съм прекарвал с часове в спокойствие и размисъл! Ето и дерето с изровеното от пороищата корито… Тук аз съм скитал още като дете, играл съм заедно с моите другарчета, любувал съм се на природата и съм се чувствувал щастлив!

Отгоре, от Червен бряг, дето са лозята и дето също съм бродил заедно с Цачо и другите момчета от нашата махала, Ловеч се виждаше целият като на длан.

Не, не познавам по-хубаво, по-мило и по-скъпо място от това!

Там, на Стратеш, сред люляците, аз за пръв път се почувствувах влюбен. Сега по тях копнее душата ми, връщат ме моите мисли, тегли сърцето ми…

А Башбунар с неговите прохладни сенки и студена, бистра вода? А Хисаря, Вароша, Дръстене и Дикисаня? А моята родна махала Хармането? Те оставаха далеч зад мен и с тях в бъдеще ще ме свързват само спомените. Как ли ще ме посрещне София? От големия и непознат град аз изпитвах страх, но в същото време и любопитство, и желание да го видя, да го опозная…

Седнал до прозореца на вагона, гледах навън и се мъчех да разкрия бързо променящата се картина. От дясната ми страна се виеше като блеснала на слънцето синя лента Осъм, а от лявата се простираха обширни поля с избуяла ръж и едва поникнала царевица с остри, мечовидни листа. Локомотивът пъхтеше, набираше сили по нанагорнището и аз все повече и повече се отдалечавах от родния ми град.

В джоба на ученическата куртка беше бележникът ми, с който щях да се представя в новото училище. Аз бях уверен, че и в него ще ми потръгне тъй, както в Ловешката гимназия. Но дали щях да намеря добри другари и приятели?

Оставих в Ловеч Цачо, оставих Слави Куцаров, Митко Лепавцов, Методи Цветнолюбов, Любен Цветаров, оставих Кольо Чорлето, Нанко Бумчето, Данчи Пенеса, оставих Борис Динчиски, Надка, Верка… Особено мъчно ми беше за Паскал, който нямаше къде да отиде, и затова и щеше да стане нелегален, щеше да потърси четниците и да се присъедини към тях. Милият, скъпият Паскал! Защо съдбата те е осъдила да живееш в такава бедност, че да не можеш дори да спасиш живота си?

Стиснал зъби до болка, продължавах да гледам през прозореца и вече усещах как сълзите ми напират в очите и гъста мрежица забулва погледа ми. Не, не бива да плача! Аз съм мъж, аз съм борец, революционер, готов на всякакви изпитания…

Отворих прозореца. Вятърът развя кичур от косата ми, погали лицето ми и на мен ми стана някак по-леко. Обърнах глава. Далече, далече там, зад извития като гърбица на камила хълм, се намираше моят роден град и в един миг аз размахах ръка за прощален поздрав.

Сбогом, сбогом, Ловеч! Дали ще те видя някога пак? Не се съмнявам, ще дойде това време…

Ще се върна аз в спомените си при теб и тогава ще изпея най-хубавата си песен, песента за града на люляците, дето момчето с чистото сърце и жадния за светлина поглед видя колко е красив светът и че за да го направи още по-красив, трябва да се бори срещу неправдите в живота. Само тъй момчето от малкия град ще бъде доволно и ще оправдае своето съществование, смисъла и значението на своята борба, само тъй ще разбере, че мечтите, стремежите и желанията му не са отишли напразно, че дните и нощите, прекарани над книгите и тетрадките, не са загубени, че има и нещо друго, което го прави истински човек, и че това друго е благополучието и щастието на всички хора по земята.