Иван Мартинов
Люляк бял (11)

Приятелят ми

Освен с Любен Цветаров и Методи Цветнолюбов, с които дружах, аз поддържах връзки и с друг младеж — Димитър Лепавцов. Някак особено стана запознаването ми с него.

Бях може би на тринадесет или на четиринадесет години. Макар че баща ми беше известен музикант флигорнист, аз не наследих от него музикални качества, но все пак обичах музиката. В неделя, като нямаше какво да правя, излязох рано и се заскитах по стар навик из нашата махала. Вървях бавно, замислен кой знае за какво, и изведнъж чух да се свири на пиано. Спрях се под прозореца на ниска стара къща и се заслушах в меките, приятни звуци, които идваха от стаята. Кой ли така хубаво свиреше? За минутка се почувствувах тъй доволен и щастлив, че ми идваше да извикам от възхищение. Обичах музиката, обичах я силно и страстно! Облегнах се на стената, затворих очи, завладян от нейната магия…

Както изведнъж непознатият бе започнал да свири, също изведнъж спря. Видях как една глава на момче с дълга и гъста коса, спусната на раменете му, се показа на прозореца, две кафяви очи, пълни с хитрина, спряха погледа си на мен:

— Ти какво търсиш тук, бе?

Смутих се. Бях готов веднага да се махна, но момчето ме погледна ласкаво, с любопитство и гласът му дружелюбно ме спря:

— Хей, момче, я почакай!

Разколебан да изпълня ли молбата, или да си отида, чух:

— Върни се де! Върни се! Искам да те попитам нещо…

Момчето се покачи може би на столче и се показа в целия си ръст на прозореца, после протегна ръцете си.

— Я ми помогни да сляза — помоли се то. Аз се наведох, за да стъпи на гърба ми, а след това да скочи на земята. — Ха така! Мама ще ме търси, а пък аз ще си поиграя с теб. Искаш ли, а?

Погледнах го критично. Облечено беше чистичко, с късо кадифено панталонче и блузка с дантелена якичка, с нови обуща. Бързо прецених, че от него не ще излезе никакъв другар за игра, и все пак дадох съгласието си:

— Добре де, но на какво да играем?

— Хайде да идем там! — посочи момчето разградения двор на училището, което се намираше срещу тяхната пътна врата. — На улицата, ако мама ме види, ще ми се кара…

Ние изтичахме и се скрихме зад трепетликите. Беше есен. Настанихме се върху пъстрия, шумящ килим от листа и няколко минути мълчаливо се гледахме. Подухваше ветрец. От клоните се отронваха жълти, оранжеви, червени листа, люшваха се във въздуха и падаха на земята край пас. Най-после запитах:

— Ти ли свиреше тъй хубаво, а?

— Аз.

— На пиано ли?

— Ами че на какво друго? — засмя се то подигравателно.

Свих се смутено.

— Ами че… знам ли? Нали има и други инструменти!

— А ти не разбра ли на какво свиря?

— Разбрах, ама все пак…

— Че като си разбрал, защо ме питаш! — прекъсна ме момчето. — А ти умееш ли да свириш на нещо?

— Не, но баща ми свири.

— Баща ти ли!… Че на какво свири?

— На флигорна.

— Охо! Значи е военен музикант!

— А, не е вече военен, ама пак свири…

Тъй нашият разговор се изчерпа и ние като че ли повече нямаше за какво да говорим. Отново замълчахме, после момчето се обърна към мен, но този път без насмешка.

— Ти можеш ли да пишеш? — попита ме то, сякаш пред него стоеше някой скитник и се интересуваше дали е грамотен.

Погледнах го изненадан.

— Мога я! Как да не мога! Че нали ходя на училище?…

— О, аз не за това, а за друго… Можеш ли да пишеш стихове и разкази?

— Какви стихове и разкази?

— Такива, каквито пишат поетите и писателите.

— Не, не мога.

— А пък аз съм писал. Но ти сигурно пишеш буквите красиво?

— Не знам, може би.

— Тогава хайде да издаваме вестник! Аз ще съчинявам стиховете и разказите, а ти ще печаташ вестника, искам да кажа, ще го пишеш на ръка…

— Че може ли така, а?

— Ами че нали това ти казвам! — учуди се момчето. — Ти искаш ли или да търся друг?

— Е, добре, искам — съгласих се аз след кратко колебание, — само че как ще стане това?

— Ще ти кажа после, когато се видим пак, а сега да си вървя, че мама ще се върне от пазара и като види, че съм офейкал, страшно ще се разсърди и ще ми се кара… Хайде довиждане — извика то и изтича към тяхната къща.

Скоро от къщата се разнесоха звуците на пиано и до мен стигна пак същата мелодия на някаква песничка, която момчето разучаваше. Аз постоях още малко в двора на училището под златния дъжд на капещите листа и зарадван тръгнах към дома си.

След няколко дни ние пак се срещнахме, но не стана нужда да изпълнявам длъжността на печатар, тъй като момчето само беше направило своя вестник. То ми го показа и аз останах възхитен — и от „напечатаните“ стихотворения и разказчета, и от илюстрациите, някакви чудновати рисунки на смешни и разкривени човечета, които ми харесаха. Запалих се и също започнах да издавам вестник, но от усилията и старанията ми нищо не излезе. Въпреки че дълго се мъчих, дълго се блъсках над чистия лист, не успях да направя така, че моят вестник да прилича поне от малко на неговия и накрая, разбира се, захвърлих писалката…

Приятелството и дружбата ми с Митко Лепавцов продължи. Ние все по-често и по-често се срещахме ту у нас, ту у тях. Когато за пръв път влязох в техния дом, аз много се смутих и щях да избягам, ако той не ме задържа почти насила.

Отвън къщата имаше вид като всяка друга — ниска и едноетажна, боядисана жълто, доста остаряла, с вехти врати и прозорци, но вътре, в стаите и коридора, особено в широката спалня, дето Митко най-напред ме въведе, всичко беше не тъй, както у дома. Видя ми се богато наредена: широко легло с нощни шкафчета, гардероб, скрин, покрит с ажурни покривки, статуетки, нощни лампи, вази и всевъзможни други украшения — и това ме накара да се смутя, дори уплаша. Сега, след четиридесет и повече години, когато отидох за последен път у тях (аз поддържам приятелството си с Митко и често му ходя на гости), цялата тая някога богата, пищна наредба предизвиква у мен само спомени, иначе си е като във всеки дом на по-заможно семейство, и аз разбирам, че е нямало защо да се вълнувам толкова много. Но как можеше да бъде другояче, когато нашата бедност беше пословична и за това време тия необходими за човешкото съществуване неща са били за мен разкош?

Майка му, висока стройна жена, сурова и строга, в тъмно облекло поради смъртта на мъжа си, ме посрещна намръщена и с неудоволствие, от което аз още повече се смутих. Тя ме изгледа от главата до петите критично и като прецени навярно, че не подхождам за приятел на сина й, тръсна сърдито глава и му се скара. Но Митко настоя упорито да остана и тогава тя отстъпи и се отдалечи гордо. Наистина майка му имаше основание да се отнесе така към мен, тъй като за нея аз бях някакъв непознат хлапак, едно от ония безбройни момчета, които скитат от сутрин до вечер по улиците и будят опасения и тревоги у добрите мамички. Бях бос, със скъсана риза, немит и нестриган, при това с такъв див израз на измършавялото си лице, което съвсем не й вдъхваше доверие. Но за Митко това нямаше никакво значение. Той ме бе харесал заради готовността ми да възприемам всичко от него и затова ме въведе тъй бързо в своя дом.

Двамата не се бавихме много. Като ме разведе из стаите и ми показа тетрадката си със стихове и разказчета, големия библиотечен шкаф с книги, между които и неговите десетина романа с приключения от Майн Рид, Фенимор Купър и Жул Верн, ние излязохме на улицата, за да продължим своя литературен разговор. Разбира се, говореше само той, а аз слушах, тъй като всичко, което ми казваше, беше съвсем ново, непознато и за пръв път го чувах. А има ли на света по-благодарна от душата на едно момче, жадно за знания и въведено съвсем случайно в „светая светих“ на изкуството!

Тъй нашата дружба продължи години наред.

С течение на времето дойде и възмъжаването, а заедно с него и моето съзнателно отношение към литературата. Аз започнах да пиша, да се трудя много и в резултат се появиха първите ми стихотворения. Още не бях печатал като Любен Цветаров и Методи Цветнолюбов, но това не ме отчайваше и аз не бързах. За мене поезията бе станала нещо като откровение и необходимост да изразявам своите мисли и чувства, своите разбирания за живота.

Веднъж Митко Лепавцов се втурна у дома запъхтян и като извади от джоба на шинела си завита на тръба книжка, показа ми я като някаква ценна реликва и почти я пъхна под носа ми.

— Виж какво открих! Смирненски… Ти чел ли си нещо от него?

— Да — казах аз с гордост и му издекламирах първата строфа от знаменитото стихотворение „Първи май“, което бях прочел неотдавна в списание „Наковалня“.

— Но това е цяла стихосбирка и стихотворенията са нови! — рече той.

Аз я грабнах и разтворих. Още заглавието „Зимни вечери“ подкупи сърцето ми. Затворихме се в стаичката и започнахме да четем, докато не изгълтахме всичко. Най-много ме порази стихотворението за двамата гаврошовци, особено куплетът:

Какво им даде от разкоша си

ти, толкоз щедър към едни,

а към бездомните гаврошовци

жесток от ранни младини!

Едва към полунощ, когато бе прочетена цялата книжка, а някои стихотворения два и три пъти, ние излязохме вън. Аз отидох да изпратя Митко, но той не ме пусна и ме принуди да остана още малко у тях. Прочетохме още веднъж „Зимни вечери“, после той изсвири на пианото някакъв етюд, който подхождаше за настроението ни, и чак тогава, развълнуван под впечатлението на преживяното, тръгнах към къщи.

Беше ясна юлска нощ — без звезди, но с пълнолика луна, която осветяваше пътя ми. Вдъхновението ме бе обзело и кой знае защо, като я гледах, я оприличих на блеснала медна монета, после на разтопена восъчна пита и накрая на лимон, налян и сочен. Тъй у мен се роди идеята да напиша онова стихотворение, което прочетох на екскурзията и което ми донесе голям успех…