Иван Мартинов
Люляк бял (10)

Серенада

Една вечер Цачо дойде у дома също с китара и още от вратата предложи:

— Хайде, Ванко, да идем и направим серенада!

Не го попитах къде и на кого, защото знаех, че серенади се правят на момичета, на които искаш да окажеш особено внимание. Навярно и Цачо искаше да се покаже кавалер.

Тръгнахме. Той вървеше разгърден и бос, подрънкваше с дългите си пръсти по струните и пееше като във филмите, в които галантните испански идалговци свиреха романси под балконите на своите дулцинеи. Аз се мъкнех подире му, макар че ме бе обзела необяснима мъка. Но къде отивахме в тая тъмна нощ — Цачо с песен и с китара, аз — погълнат от спомена за Соня? Изминахме главната улица и се насочихме по стръмните улички на Дикисаня. Спряхме пред двуетажната къща с балконче, дето живееше Соня с другарките си, и аз изтръпнах от лоши предчувствия. Дали и Цачо не бе се увлякъл по Соня? Никога не съм предполагал, тъй като досега не бе ми дал да разбера. Навярно е дошъл да прави серенада, на другите момичета! Успокоен от тая мисъл, застанах до него под балкона с надежда, че като чуят музиката, ще се покажат на прозореца и аз ще видя Соня. Все пак несигурността и съмнението отново загризаха сърцето ми. Запристъпвах от крак на крак. Прозорецът не се отваряше, но ние не се отчайвахме и продължавахме нощната серенада. Цачо опъваше струните до скъсване и пееше, проточил дългия си врат, приковал поглед в балкончето с железни перила:

Ако ли нявга не се завърнеш от далечен път,

ще скърбя много за тебе, мили мой…

Аз изгарях от надежда дано Соня се покаже, но в същото време исках да не е тя тая, за която Цачо търпеливо чакаше.

Най-после прозорчето светна и от стаята долетяха гласове, неясен шепот, тих смях и една ръка дръпна дантеленото перденце. Цачо усили дрънкането и повиши глас, сякаш ридаеше.

Светнаха и другите прозорци на къщата. Оттук-оттам до нас достигнаха сънени гласове на хора, които искаха да узнаят за кого е тая нежна музика. Зарадвахме се. Нямаше да отидат усилията ни напразно! Цачо пееше вече с прегракнал глас:

Душата ми е стон,

душата ми ридае…

По едно време дочухме недоволни гласове и между тях някакъв мъжки глас, който се караше горе, в стаята на момичетата. Затаих дъх в очакване. Кой ли ще е той? Сигурно хазяинът им!

Ах, ето прозорчето се отвори и две ръце се протегнаха. Примрях от мисълта, че Соня се навежда да ни благодари, а после… после някой плисна върху ни леген с вода. Цачо подскочи като козел, за да се отърси от водата, вдигна глава, започна да ругае този, който ни бе посрещнал по такъв неблагодарен начин. Изведнъж три гласчета избухнаха в неудържим смях, а след тях се обади и дрезгавият глас на мъжа. Значи така ни посрещнаха момичетата! Спуснах се подир Цачо, който тичаше, но някъде до вратата на съседната къща той се спря, върна се и застана на отсрещния тротоар, срещу балкона. Яростно задърпа струните и със злъчен глас запя:

Кой не знае бае Пижо от село Бояна,

он продава яйца, масло, чушки за туршия…

Това беше нашето отмъщение.

Внезапно прозорецът зад нас се отвори толкова бързо, че стъклата прозвънтяха, някой ме хвана за яката на разкопчаната ученическа куртка и сърдит, сънлив глас каза през зъби:

— Хей, хлапаци, какво сте задрънкали, та не оставяте хората да спят? Я хайде… да се махате оттук! — и преди да се опомня, шумна плесница огласи нощта.

Лицето ми пламна. Хванах се за бузата и побягнах след Цачо, който се превиваше от смях.

— Никога не предполагах, че си такъв… такъв… — едва се задържах да не заплача с глас.

Смехът му избухна отново.

— Какъв… какъв, бе Ванко? — все пак успя да ме попита той.

— Такъв… подъл и коварен! — извиках аз и побягнах, а Цачо след мен завика:

— Ванко, чакай!… Ванко, спри се!…

Тичах и си представях как ние утре ще се срещнем на улицата, но аз няма да му говоря и с това ще му дам да разбере, че той не ми е никакъв приятел. Огорчението от случилото се под прозореца на Соня и разочарованието от нея, която бях тайно обикнал, за една нощ ме накараха да изтрезнея. Не исках да чуя името й, не исках да я срещна и видя, не исках дори да си спомня за нея и завинаги я намразих…