Иван Мартинов
Люляк бял (15)

Нелегалните

По поръчение на Марко ние с Паскал имахме да изпълним важна задача: да отидем горе, над болницата в рядката букова горичка, и там да се срещнем с двама нелегални. По това време партизанските чети в нашия край, както и в цялата страна, престанаха да водят борба и почти всички бяха преминали в Югославия. Но на някои от четниците емиграционният живот не им харесал и те отново се връщаха в страната, за да продължат, макар и разпокъсано и неорганизирано, без поддръжка от страна на партията, своята революционна дейност. Те намираха помощ и подкрепа само от ятаци в селата и от някои партийни деятели в градовете. Та на такива именно четници, които се подвизаваха като нелегални в околностите на Ловеч, трябваше да предадем важно съобщение от местното околийско ръководство.

Беше късен подиробед. Тая година времето в началото на юни се оказа необичайно горещо. Ние вървяхме по пътечката покрай оградата на болницата и чувствувахме, че вече се заморяваме. Пот бе избила по челата ни, но продължавахме да се изкачваме все към оная тъмнозелена ивица, от която започваше буковата горичка.

Мълчахме. Пък и за какво ли можехме да говорим в това време, когато разбирахме опасността, на която се подлагахме? Макар че срещата трябваше да стане тук, далеч от града, дето никой и не подозираше, че могат да дойдат неприятни за властта хора, все пак можеше случайно да ни видят в момента, когато се срещахме с тях, и затова ние се страхувахме. Особено неспокоен бях аз, тъй като за пръв път излизах на такава акция и си давах ясна сметка, че тя може да има сериозни последици и да измени съвсем моя живот. А тъй бях свикнал със стаичката си и с наредбата в нея, с книгите и тетрадките, в които записвах стиховете си, с приятелите си и с всичко, което ме свързваше неотменно с града…

Най-сетне се изкачихме горе, на склона, и спряхме за момент, за да се огледаме. Слънцето бе наклонило на запад и скоро щеше да се скрие зад върховете на далечните старопланински хълмове, но горещината все не намаляваше. Около нас беше тихо. Миришеше на млада, неотдавна разлистена гора, на сочни, свежи бурени и трева. Бръмчаха закъснели майски бръмбари, свиреха наблизо жътвари, а един лалугер изскочи от дупката си и като се впусна да бяга, разлюля високо избуялата трева, осеяна с маргаритки, макове и метличина. Огледахме се още веднъж. Паскал въздъхна дълбоко, сякаш бе смъкнал тежък товар от плещите си.

— Трябва да са тъдява някъде — рече той и кимна към горичката. — Според описанието тук е мястото на срещата. Как мислиш, а?

— Знам ли? Да отидем малко по-нагоре и се скрием между храстите, че иначе… кой знае какво може да ни се случи…

— Не бой се, наоколо няма никого!

— Ба, не бъди толкова сигурен! — възразих живо. — Още когато идвахме насам, стори ми се, че чух гласове и като че ли нещо ми се мярна пред очите…

— Не се плаши, тъй ти се е сторило! — заяви Паскал и все пак се съгласи да навлезем в горичката.

Тръгнахме наслуки по склона нагоре, минахме гъсто обраслия ръб на горската покрайнина и започнахме да се провираме между ниските храсталаци, за да стигнем до средата на буковата горичка. Съвсем неочаквано ние излязохме на широка поляна и тутакси щяхме да се върнем, но беше вече късно. Четири момчета, овчарчета, пасяха агнета и играеха на кокалчета. Между тях съзрях Георги, моя братовчед, сина на леля Христина. Ние бяхме забравили, че можехме да се натъкнем на такава опасност, и случаят ни се видя не съвсем невинен. По туй време в родния ми град още продължаваха да се купуват агнета, които децата пасяха през лятото и колеха, преди да настъпи есента. И Георги, и другарчетата му бяха такива именно овчарчета. Щом ни видяха, те престанаха да играят, но като ме познаха, продължиха да мятат разноцветно боядисаните кокалчета, без да ни обръщат повече внимание. Възползувахме се от залисията им и тихичко се измъкнахме от поляната.

След десетина минути ние заобиколихме и пак навлязохме в горичката, само че от другата, противоположната страна. И тъкмо се канехме да подсвирнем и да дадем уговорения сигнал, пред нас излязоха от папрата и къпините двама души в необикновено облекло. Единият от тях, нисък, набит и широкоплещест, беше с къса платнена рубашка, препасан през кръста и раменете с патрондаш, с две бомби на колана, в тесен зеленикав брич, с жълти гамаши, а в ръцете с новичка английска пушка. Другият пък, висок, слаб и сух, носеше офицерска куртка без пагони, със също такъв зелен брич, с навои и обуща, но с обикновена манлихерка. И двамата имаха спуснати на раменете си коси и дълги бради. Поколебахме се за миг. Тия ли бяха? Дали няма да сгрешим? И може би щяхме още малко да се колебаем, обзети от нерешителност, ако непознатите мъже не тръгнаха право към нас и от сигурността, с която вървяха, ние разбрахме, че това са те и че не могат да бъдат други.

— Здравейте, другари! — каза единият, когато приближиха, и ни подаде ръка. — Е, какво, лесно ли ни намерихте?

Ние се ръкувахме.

— Лесно, но се позабавихме — рече тихо Паскал, — видяха ни овчарчета, та затова…

— Овчарчета ли? — сепна се другият и погледна другаря си смръщен. — Значи не е чисто!… А какви бяха тия овчарчета?

Поясних му.

— Не бойте се, няма нищо страшно! — побърза да ни успокои той. — Важното е нас да не видят… Какво, да седнем ли там, а? — и посочи към храстите.

Четиримата се настанихме в кръг и налягахме върху тревата.

— Кажете, момчета, какво ново ни носите от околийския комитет?

— Ново ли?… Не, няма нищо ново! — рече Паскал и им предаде поръчението на Марко.

Двамата трепнаха и се спогледаха. Високият, слабият, смръщи вежди и погледна другаря си, после каза сърдито:

— Значи тъй, а? Нареждане да се върнем в Сърбия?… Хм, хм! — изсумтя той и се обърна към нас. — Знаете ли какво ще им кажете на другарите вие? Ще им кажете, че това… това никога няма да го бъде…

Другият мълчеше. Явно беше, че той мислеше и разсъждаваше какъв отговор да ни даде. След кратко колебание додаде:

— И на мен това никак не ми харесва. Предайте им, че повече сме съгласни да се приберем в града и да се предадем на полицията, отколкото да се върнем там и да продължим емиграцията. Друго нещо има ли?

Паскал не знаеше какво да му отговори.

— Не, няма — рече той смутен и объркан, — но… искам да попитам, как ще я карате? Все така ли, както досега, или…

— Не берете грижа за нас! — отсече високият, по-буен и по-нетърпелив от другаря си. — Ние вече сме свикнали с тоя живот и не ни тежи. Ако се наложи, може да караме още толкова години, колкото сме изкарали досега, макар че през зимата никак не ни е леко…

— Но защо наистина не отидете в Сърбия? — намесих се и аз в разговора.

— Защо ли? — погледна ме той под свъсените си вежди. — Ей, мальок, ти иди в чужда страна, па тогава ела да питаш!

От срам пот изби по челото ми.

— Ама аз… аз не исках… — започнах объркано, но той не ми обърна внимание и като стана, каза:

— Хайде, Въло, да си вървим! Нали видя, че от цялата тая работа нищо не излезе? Е, помниш ли аз какво ти казах, а?

— Да, ти беше прав, Дочо! — рече ниският, широкоплещест мъж, също стана и се приготви да го последва. — Довиждане, момчета! И прощавайте, но сега за нас няма друг изход… Ясно ли ви е, а? — и се усмихна горчиво, при което лицето му, обрасло с ръждиви косми, придоби странен израз на човек, решен да посрещне ударите на съдбата.

— Предайте на вашите там, в града, че ние повече не се нуждаем от тяхната помощ, а сами ще се справим с всичко, доколкото можем — завърши другият, високият, и бързо тръгна.

Без да се ръкуват с нас, сякаш бяха ни обидени за нещо, непознатите мъже се отдалечиха и изчезнаха от очите ни, като потънаха в шубраците на най-гъстата част от гората. Ние постояхме още малко, смутени от неочаквания край на срещата, и с чувството, че не сме изпълнили задачата си, тръгнахме към града.