Иван Мартинов
Люляк бял (19)

Арести

На другия ден градчето се събуди с вестта за извършените арести. Аз бях спал цели двадесет и четири часа непробудно и щом излязох на улицата, научих това от първия срещнат приятел. Обзе ме такъв страх, такава непреодолима тревога, че се обърках и навярно породих у него съмнение.

Първото нещо, на което се реших, беше да отида в училището и да разбера кои са арестуваните. Из коридорите сновяха загрижено учителите, а учениците се събираха на групи, шушукаха си, водеха оживени разговори и всички бяха неспокойни.

Реших да не влизам в клас и се запътих към Сърпазар да потърся Паскал в квартирата му. Но го нямаше — беше изчезнал някъде, без каквато и да е следа. Отидох пак в училище и попитах другарите му, но и те нищо не можеха да ми кажат, а само предполагаха, че е заминал за село: видели го вчера и бил толкова блед, че съвсем не приличал на себе си. Дали и него не са арестували?

Прибрах се у дома и легнах, но и тук не можах да намеря спокойствие и разбрах, че тъй ще бъде, докато не науча истината. Но към кого да се обърна? Отидох да потърся Марко. От баба Дона, майка му, узнах, че още вчера сутринта той заминал за Плевен с един свой другар и че нямало скоро да се върне. Отново свърнах в училището и намерих Васил Цонков. И той като мен беше смутен, объркан и уплашен, но все пак дочул, че миналата нощ в бурята полицията успяла да залови четирима от нашите хора. Кои са те — Васил не знаеше, ходеха само слухове и се споменаваха имената на много другари, арестувани през следващия ден.

До вечерта бях като побъркан и скитах из улиците, дано науча нещо от някого, но колкото повече подробности узнавах, толкова повече ме обземаше отчаяние. Може арестуваните да не издържат побоя и да направят пълни признания. А това означаваше, че ще бъде разкрит не само нашият кръжок, но и цялата наша организация, в такъв случай, мислех си аз, ще дойдат и мен да арестуват…

Късно вечерта, като обикалях из градчето тъй безпомощен, аз видях, че в стаята на Паскал лампата свети. Не ми дойде никак наум, че вътре може да са другите две момчета, с които той живееше. Без да се замислям, аз се приближих, почуках на прозорчето, после изтичах по пътечката към вратата и влязох в малкото антре.

Посрещна ме Паскал. От неговото спокойствие аз усетих как силите ми се възвърнаха и краката престанаха да треперят. Зарадван, хванах ръката му и я стиснах силно.

— Къде беше? Търсих те цял ден и никъде не можах да те намеря! — рекох с упрек и поисках да вляза вътре, но Паскал прегради пътя ми и направи знак да мълча.

— Хайде, да поизлезем вън и всичко ще ти кажа! — прошепна той и като ме хвана под ръка, поведе ме към двора, а оттам излязохме на улицата и направо към реката, дето можехме необезпокоявани от никого да поговорим.

— Ходих за малко на село. Знаеш ли, мама е болна, та рекох да я видя, преди да се е случило туй-онуй с мен…

Ние вървяхме по тъмното крайбрежие и се мъчехме да запазим самообладание, но виждах, че и двамата като че ли не бяхме на себе си от вълнение, обзело ни след тая внезапна среща. Макар че се намирахме в началото на юни, беше студено и аз потръпвах, а зъбите ми чукаха от време на време, сякаш ме тресеше. Изминахме улицата, която водеше покрай брега, и се спряхме до Железния мост. Да преминем ли оттатък и отидем на Стратеш? Не, късно е вече за разходка! Решихме да се върнем. Като прекосявахме малкия площад пред тютюневия склад, Паскал ме попита:

— Кажи, Ванко, какво мислиш да правиш сега?

— По гласа му долових, че бе успял да възвърне предишната си твърдост и увереност, а с тях и способността да мисли и разсъждава.

— Не знам — свих рамене. — А ти?

— Още не съм решил, но ако положението стане сериозно, няма много да се колебая… Ти има ли къде да отидеш?

— О, разбира се! Майка ми и баща ми са в София и мога веднага да замина за там…

Паскал ме погледна изненадан.

— Че какво се бавиш? Тръгвай още утре, иначе… може да стане късно…

— Ами училището? Нали не съм завършил учебната година!

— Ха! Училището ли? — засмя се той неприятно и, както ми се стори, подигравателно. — Кой ти гледа в такива случаи училището? Ами ако те арестуват, тогава?… Все едно че няма да завършиш годината! Така поне ще можеш да се прикриеш и после, като мине време, ще се прехвърлиш, това лесно може да се нареди… Ти как си с бележките, а?

— Изпитан съм по всички предмети.

— Видиш ли? А се колебаеш! — рече Паскал с упрек. — Аз ако съм на твое място, минутка няма да се бавя, защото… нищо не се знае какво ще последва. Разбираш ли?

Отново замълчахме и отново настъпи тишина. Тръгнахме бавно един до друг. Бях започнал да се успокоявам, но като чух как той тежко въздъхна, домъчня ми за него. Струваше ми се, че ми дава съвети, а сам не знае що да прави. И затова наруших мълчанието и не го оставих сам с мислите му.

— А ти… какво смяташ за себе си, а? — попитах аз.

Паскал се сепна, като че ли събуден от сън.

— Аз ли? — каза той замислено. — Моята никак не е лесна!

— Защо?

— Ами защото няма къде да отида, пък смятам освен това, че не е нужно. Решил съм, ако ме потърсят, да избягам и стана нелегален, а после… Хм! То се знае, после ще видя какво може да се направи, а сега… сега хайде, Ванко, да си отидем, че може да направим впечатление…

Разделихме се и аз бързо закрачих из тъмните и пусти улици към дома. Прибрах се, но не запалих лампата и легнах неразсъблечен. Дали ще дойдат тая нощ да ме арестуват? Ако дойдат, разбира се, не бива да им се давам в ръцете и ще трябва да бягам… Да, ще бягам! Но ще се наложи най-напред да се отбранявам. Аз имах браунинг, който криех под покрива на къщата, и с него реших да окажа съпротива. Все пак никак не бях спокоен и трябваше да проверя в какво състояние се намира оръжието ми.

Като се проврях през дупката, аз се качих на тавана, измъкнах пакета, в който бях увил браунинга, и слязох в стаята си. Разкъсах с треперещи ръце амбалажната хартия, развих парцалчетата и го взех в ръце.

Той беше новичък и запазен, грижливо смазан, и аз му се радвах като дете на своята играчка — радвах се и на блясъка му, и на лъскавото стоманено дуло. В пакета имаше три кутии с патрони. Извадих пет, поставих ги в пълнителя и го заредих. Сега нека дойдат! Ще ги посрещна достойно и ще видим кой кого: те ли мене или аз тях? А накрая, ако не издържа и няма никакъв изход за спасение, ще налапам цевта и… край! Край на живота! При тая мисъл изтръпнах, но се примирих с хладната пресметливост на човек, решен на всичко, дори и на тая последна рискована стъпка…

Беше минало полунощ. Аз все още седях пред масата, стисках здраво браунинга и чаках. Кого? И защо? Най-после ми стана срамно и неудобно от самия себе си, че се страхувам повече, отколкото би трябвало да се страхува един революционер, хвърлих пистолета на масата, съблякох се и се отпуснах върху мекото пружинено легло.