Иван Мартинов
Люляк бял (16)

Околийският началник

Два дни по-късно в час, по география директорът на гимназията Бояджиев влезе в класната стая пребледнял, отиде до катедрата, дето седеше преподавателят Арсов, и му прошепна нещо. Господин Арсов, тих и кротък човек, скочи на крака и ни погледна уплашено. Той ни помоли да излезем в коридора и да се наредим в колона, после притича до учителската стая да остави дневника, върна се при нас и ни поведе към двора. Там вече бяха строени и останалите паралелки от последните три класа на гимназията. Без да ни дадат каквито и да е обяснения, учителите ни поведоха нанякъде по главната улица на града.

Къде отивахме? Какво щяха да правят с нас? Друг път, в празник, ние ходехме на богослужение в малката църква оттатък реката, в старата част на града, Вароша, но сега не беше нито празник, нито пък неделен ден. Ако щяхме да присъствуваме на тържество, то защо освобождаваха за това само нас, а не цялата гимназия?

Вървяхме в колона по двама и се питахме, но никой нищо не знаеше и не можеше да даде точен отговор: някои от любопитство, други с тревога поглеждаха към учителите, които крачеха намръщени, сърдити и строги до нас. Разбирахме, че става нещо необикновено и че може би ще имаме големи неприятности. Аз изгарях от съмнение и непрекъснато се питах защо е всичко това, но никога не допусках, че може да е във връзка с мен и моите другари от кръжока. Все пак дали не са подочули нещо за срещата в горичката над болницата? И целият обзет от тревога, аз чаках да видя къде ще ни отведат и какво ще стане по-нататък. След като минем покрития мост и излезем оттатък, на площада пред паметника на Тодор Кирков, ако не ни вкарат в околийското управление, значи няма да се случи нищо лошо!…

Вървяхме по улицата шумно, разговаряхме помежду си и вече никой не мислеше за последиците. Ето наближихме центъра и първите двама от колоната продължиха по главната улица, но изведнъж директорът им махна с ръка и те завиха към читалището, а след тях и всички останали. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите ми. Значи ще присъствуваме на някоя сказка или пък на концерт, каквито често се устройваха в града от общественици или певци, изпращани нарочно от министерството на просвещението!

Зарадвани, дори развеселени, ние се изкачихме по каменното стълбище, минахме все тъй шумно, в разговори, тъмното, хладно преддверие и изненадани млъкнахме. В празния салон, отдето столовете бяха изнесени, ни посрещнаха двадесетина стражари, наредени в шпалир по такъв начин, че се образуваше улей, по който колоната потече. Задължиха ни да вървим не вече по двама, а по един, и то на голямо разстояние един от друг, после, като стигнахме до сцената, шпалирът извиваше и правеше дъга, по която ние се движехме, за да стигнем до края и излезем през една от страничните врати. Изтръпнал, с разтуптяно сърце аз тръгнах подир другаря пред мен между шпалира от стражари и уплашено поглеждах към сцената, дето бе застанал разкрачен и с ръце на гърба, почти опрял се до завесата, околийският началник Тифчев, човек мъничък, но жесток, с охранено лице и със студен, пронизващ поглед в сивите очи. Аз минах покрай него, без да трепна и издам вълнението си, събрал всичките си сили и цялото си съзнание, цялата си решителност, но щом се намерих вън, на улицата, обляна в ярка слънчева светлина, изведнъж почувствувах, че краката ми се подкосяват и ми става лошо, толкова лошо, че ми се зави свят. За да не падна, стиснах зъби и събрах последните си сили, задържах се и продължих да вървя в редицата, тъй като и вън също имаше шпалир от стражари.

Минахме втори и трети път пред застаналия до завесата мрачен и намръщен околийски началник, облечен в синя униформа с гайтани и шнурове, преплели лъскавите му пагони, сякаш той беше някакъв идол, на който ние трябваше да оказваме почит и да му се представяме като окаяни грешници — тъй неподвижен и вкаменен стоеше, когато се явявахме пред него. Най-после той се умори от безполезната церемония и като ни изведоха вън, в градинката пред читалището, учителите ни събраха по класове и по нареждане на директора ни пуснаха да си отидем по домовете.

Каква беше тая игра? Шега или комедия? Аз бързах към къщи и се бях отказал повече да мисля. Колкото и да се мъчех да разбера, не можех да открия подбудите на околийския началник, а най-малко смисъла и целта.

Неочаквано някой ме хвана за рамото и аз се обърнах. Пред мен стоеше Паскал и бледото му лице беше станало още по-бледо, почти бяло като вар, без нито капчица кръв, а в погледа на изблещените му очи разбрах, че и той е уплашен. Като изминахме около стотина крачки, той ми пошепна:

— Ванко, сигурен съм, че това беше за нас…

— Не може да бъде! — извиках изумен, но той ме хвана за ръката, стисна я силно и процеди през зъби:

— Върви, върви, не се спирай и… не викай такъв! Чу ли?

— Чух, но… как тъй? Откъде са разбрали?

— Знам ли? — сви рамене Паскал. — Това ще видим после, а сега отивай си, Ванко, и не излизай до утре, когато ще дойда и ще помислим какво да правим! — рече и забърза към Сърпазар.

Прибрах се у дома и целия подиробед прекарах сам като в треска, без да си намеря място, дето да седна и спокойно да помисля. Едва привечер излязох и отидох у лелини. Там научих, че в едно от троянските села убили двама четници и че набучили отсечените им глави на оградата на запустялата градина пред окръжния съд. Нещо ме удари в гърдите, пред очите ми притъмня и като изтичах навън, хукнах по улицата към центъра на града.

Много хора минаваха, а някои нарочно се бяха върнали по два и три пъти, та дано разпознаят убитите, но никой не можеше да каже, че това са наши съграждани. Оказаха се непознати. Главите бяха на мъж и на жена. Мъжът имаше също тъй дълга коса, но лицето му беше по-грубо, със сурови черти, а лицето на жената привличаше с правилните тънки черти, особено с извитите вежди и дългите ресници на клепките. Хората поглеждаха съчувствено и с дълбока въздишка бързаха да се отдалечат от това зловещо място на позора. Когато минавах, един от приставите нареди да свалят главите и ги отнесат в околийското управление. В тоя момент видях баба, дошла също тук. Забрадена с черна шамия, мъничка и дребна, със съсухрено личице, но с жив и пронизващ поглед в тъмните очи. Изтичах и я хванах подръка. Ние продължихме по улицата, но след няколко крачки се спряхме. Стражарят, наш съсед, на когото приставът нареди да отнесе главите, ги бе хванал за косите и с горда походка крачеше по средата на улицата, посрещан и изпращан с възмущение от обезумелите погледи на хората. Като дойде и се изравни с нас, баба пламна от негодувание и го изгледа сърдито.

— Христо, Христо! — каза тя, като поклати глава. — Ако не те е срам от мене, старата жена, поне не те ли е страх от бога? Срамота е, сине, срамота и грехота!

Без да каже нещо, нашият съсед хукна по улицата и се скри в околийското управление.

Тази сцена аз помня досега и тя завинаги ще остане в паметта ми като безкрайно зловеща.

От Георги, моя братовчед, сина на леля Христина, разбрах, че този ден, когато те пасели агнетата си в буковата горичка и когато ние с Паскал минахме, те случайно видели и двамата четници. Някое от децата се похвалило на баща си и той, уплашен, да не би да стане нещо лошо със сина му, изтичал в околийското управление и съобщил. Вдигнала се на крак цялата полиция и се впуснала по следите, но от нелегалните — никаква следа. Вместо на тях стражарите попаднали в дирите на друг въстаник, открили го в една плевня край Троян и там го убили заедно с ятачката му, за която разправяха, че му била годеница. Тъй двете глави се намериха забучени на оградата пред окръжния съд в града. А сутринта, преди да се завърне потерята, околийският началник наредил на директора да изведе учениците от последните три класа на гимназията, за да минат в редица по един пред него. В това време, както ми казваше Георги, четирите момчета, овчарчетата, между които и той, стояли зад завесата и по предварително уговорен сигнал те трябвало да боднат с пръст в гърба околийския, щом мине някой от тия, които са били на срещата. Пръв се задал Паскал и те го познали, но никой не бутнал началника. И четирите момчета се развълнували и дори уплашили, но всяко едно решило в себе си да не става предател и затова само поглеждали през специално направените дупки на завесата, гледали и се престрували, че не могат никого да познаят. Особено се развълнували, когато съм минал аз и са ме видели колко бледен и разтреперан съм бил, без да подозирам, че те са там и че могат само с едно побутване на пръста си да ме лишат от живот. Накрая околийският ги повикал и попитал защо не са му посочили никой. Отговорили, че тия, двамата ученици, които са видели там, на срещата, ги нямало и че не могли измежду толкова много да ги открият. Той се разсърдил, ударил им по една плесница и ги заплашил, че ще ги арестува, задето го лъжат и си правят шега с него. Разплакани, те побягнали и оттогава не посмели думица да споменат някому за случая. Тъй ние, двамата с Паскал, се спасихме от нещастието, което може би щеше да ни сполети.