Иван Мартинов
Люляк бял (18)

Бурята

Дъждът не валеше, а течеше като от продънен огромен котел. Аз едва се държах на крака, но тичах напред, тичах наслуки, без да знам накъде отивам, разперил ръце, сякаш да се хвана за нещо и да се предпазя от залитане, затаил дъх, без сили, без воля, без мисъл, само с едно мъждукащо, още неугаснало пламъче в съзнанието ми, че трябва, на всяка цена трябва да се спася. От време на време чувствувах как нещо ме души и как въздухът не стига в гърдите ми. Мъчех се да се измъкна от коварните прегръдки на старата гора и да изляза на открито в полето, а там… Там, каквото съдбата ми покаже!

Над мен небето все тъй се раздираше от светкавиците и гръмотевиците, които ме издигаха на повърхността на земята и изведнъж ме потапяха в дълбок мрак, чувствувах, че потъвам в някакъв ад от кал, вода, безнадеждност и отчаяние, за да се изправя отново на краката си със следващия блясък на светкавицата и следващия тътнеж на гръмотевицата. Майчице мила, докога ще бъде все така и още ли има да се измъчвам, да страдам и изкупвам нечия вина?

Предателство!… Кой беше този подлец, тази нищожна душа?

Дъждът плющеше с мокрите си камшици по гърба ми и аз чувствувах, че не ще мога повече да издържа. Не тичах вече, а вървях и се оглеждах на всички страни с надежда дано съзра някъде нещо като сушинка, за да се завра там. Бях навлязъл в лозята и стъпките ми бяха станали още по-бавни, почти тъпчех на едно място в гъстата лепкава кал, образувана от подгизналата разкопана пръст. В миг съзрях някаква колиба от сухи лозови пръчки и без да се колебая, аз се насочих към нея, хлътнах в зиналия отвор и се хвърлих на земята. Но тутакси скочих. Двама души се изправиха срещу мен и при блясъка на светкавицата видях, че те се готвеха да се спуснат върху ми. Отскочих назад и в следващия миг, когато нова светкавица освети вътрешността на колибата, и аз, и непознатите разбрахме каква съдбоносна грешка щеше да бъде извършена.

— Ти ли си, Ванко? — чух прегракнал, задавен от вълнение глас и от дъното на колибата някой се приближи до мен.

— Аз съм — отговорих с треперещ глас и щях да заплача от радост, но още по-силен гръм разтърси земята и тя цялата потрепери, а с нея и колибата, и аз, и двамата другари.

Марко, моят приятел Марко Иванов, нашият ръководител и секретар на околийския комитет! Другия не можах да видя, но се сетих, че трябва да е представителят на Централния комитет на комсомола.

Светкавиците и гръмотевиците продължаваха все тъй да раздират небето, да люлеят земята.

— Брей, какво щяхме да направим! Защо не се обаждаш, бе Ванко? — каза Марко.

— Че аз… аз не знаех и не предполагах, че вие също тук…

— Майка му стара, какво щяхме да направим! — продължи да се вайка Марко, разтревожен и уплашен от мисълта за предотвратеното убийство на приятеля си.

Другият мълчеше. Види се, той беше също като мен уморен, измъчен, изтерзан. Навярно и той съзнаваше до какво безумно решение бяха дошли в желанието си да се спасят…

Тримата се свихме в дъното на колибата и зачакахме да спре бурята. А тя, проклетата, не спираше; напротив — като че ли всеки миг се засилваше все повече и повече, сякаш от небето извираха реки, които течаха върху нас, а наред с водата се сипеше гръм и огън. Кога щеше да свърши цялата тая адска стихия? Усетих, че Марко се размърда, като че ли искаше да ме запита за нещо, и затова побързах да го изпреваря и изкажа съмнението си от неочакваното нападение на полицията.

— Как мислиш, има ли наистина предател?

— Има, не може да няма! — каза той ясно и категорично. — Иначе как да си обясним, че полицията ни намери точно там, дето се бяхме събрали?

— Значи, някой от нас…

— Е, да, някой от нас ни е предал, но кой — сега не мога да кажа! — заяви Марко. — Като изпратим утре другаря за София, след това ще видим… Ти на какво мнение си?

— И аз мисля така — съгласих се. — А какво ще каже другарят?

— Аз ли? — сепна се представителят на Централния комитет. — Обикновено в такива случаи има пръст предател, но невинаги, разбира се. Понякога полицията случайно узнава за това. Трябва да се почака. Сигурен съм, че са заловили някого и утре ще има арести. Вие бъдете готови, не се плашете, а спокойно посрещнете всичко, иначе… Да, иначе, ако изпаднете в паника, непременно ще се объркате и още повече ще се изложите на опасност…

Учуди ме спокойствието, с което говореше непознатият младеж. В думите му имаше предвидливост на опитен човек, врял и кипял, както се казва, в тия работи. В момента исках да блесне нова светкавица и да освети лицето на един от ония млади конспиратори, събуждали винаги у мен големи чувства на симпатия и завист защо и аз не съм силен като тях. Но бурята бе вече преминала. Чуваше се само как дъждът плиска и залива с потоци вода земята. Ние седяхме един до друг, притиснати в затопления въздух на колибата, и макар че бяхме мокри до костите, не чувствувахме студ, а само неприятно усещане, че сме принудени да седим още тук, в колибата, задържани от дъжда.

Отдаден на мисли, аз продължавах да си представям как ли би изглеждал в обикновена обстановка този млад човек. Какъв е той? Тих и кротък, зает със своята работа, или буен и непокорен, готов винаги да се бори с враговете, както съм мислил, че всички като него са именно такива хора. Доколкото го видях, той е слабичък и сух, с бледо, изпито и болезнено сгърчено лице. Какво ли работи? Има ли дом, майка, братя, сестри? Къде живее и как? От тоя унес на разсъждения ме изтръгна гласът на Марко:

— Престана… Е, хайде да вървим, докато е време, че после, като се разсъмне, ще бъде неудобно! — рече той.

Представителят на Централния комитет го последва. Последвах го и аз.

Вън лежеше тишина — дълбока, равна, ненарушавана от нищо. Небето беше очистено от облаците, вятърът бе престанал да духа и във въздуха, свеж и прохладен, се носеше острата миризма на смазани бурени и треви. Дърветата — с обрулени, голи клони. Някъде откъм хълма зад нас се показа луната, но тя не беше тъй бледа и не бягаше уплашена като снощи, когато се показваше за момент между облаците, а плуваше спокойно по планинския хребет, като че ли се наслаждаваше отвисоко на всичко, което бе станало през нощта на земята. В клоните на едно дърво пърхаха птички, писукаха и като заподскачаха от клон на клон, ни подсказваха, че скоро ще настъпи зората.

— Да бързаме! А ти, Ванко, остани тук, не бива заедно, защото… Нали знаеш? Може да се случи нещо… Е, хайде довиждане! — каза Марко и запреплита дългите си сухи крака по хлъзгавата пътека, последван от другаря си.

Огледах се. На зеленикавото небе слънцето бавно се изкачваше и надничаше от склоновете на планината. Усетих хлад и леко затреперих. Макар и измокрен целият, все още не бях се простудил и това ме зарадва. Зарадва ме, защото в собствените си очи минах за герой. Значи все пак съм здрав и издръжлив човек и ако се наложи, ще мога… Какво ще мога? Нищо не ще мога да направя, тъй като зъбите ми вече започнаха да тракат. И това не е само от студа, който ме пронизваше през дрехите, но и от страха, завладял ме постепенно. Но защо стоя още тук? Я по-добре веднага да тръгна!

В бързината не бях узнал, че съм стигнал до лозята над гробищата, не много далеч от нашата къща. Само като премина през дола, оттатък ще изляза на онова място, дето като дете съм играл заедно с другарчетата си и съм се премятал като Тарзан. Щом забелязах това, изведнъж почувствувах как успокоение се разлива по тялото ми.

Близо час вървях. Като се препъвах в коренищата и падах, като се залавях за храстите и ставах, най-после се добрах до нивите отсреща, на другия бряг. А оттук до нас имаше само някакви си петстотин крачки.

Беше съвсем разсъмнало и се виждаха крайните къщи, виждаха се и улиците, и дърветата, и градините, и хората, които бяха станали рано и шетаха насам-натам. Аз вървях бързо и гледах дано никой не ме забележи, че се връщам чак на разсъмване…

Ето и нашата къща с двете малки прозорчета, със стъкленото антре!

Обзет от радост, изтичах, преминах ниския дол, изпълнен с тиня след пороя, прекосих двора и като хвърлих мимоходом поглед към градината, дето цветята бяха клюмнали от бурята и дъжда, изкачих четирите каменни стъпала, влязох в стаичката си и се хвърлих на леглото.