Джилиан Филип
Каменно сърце (8)

8

— И последната новина: Фин смята, че се опитваме да вкараме майка ти в старчески дом.

Събличайки ризата си, Конал сви рамене, избягвайки погледа ми.

— Остави я да си го мисли.

— Това не е добра идея. Нали знаеш колко обича тя стария прилеп.

Той се намръщи и вдигна меча си.

— Нищо лично. — Аз също вдигнах моя и подигравателно му отдадох чест.

Той свали оръжието си, обърна се и цъкна един бутон на айпода, заглушавайки гласа ми. След това ме връхлетя.

Когато се отдръпнахме един от друг, и двамата бяхме подгизнали от пот. Ухилих му се.

— Приемаш нещата твърде лично — изпъшках аз. — Истината боли…

— Да — сопна ми се той.

Изпънах рамене. Понякога дори аз знаех кога да се спра. Но все пак се чудех дали детското любопитство на Фин ще отслабне с възрастта или ще продължи да се изостря, докато всички не се порежем на него. Беше само въпрос на време момичето да научи твърде много неща. В ламперията на голямата изба имаше вградено самодивско дърво, но не в голямо количество; никой от нас не искаше да бъде напълно откъснат от онова, което се случваше над главите ни.

Грабнах кърпата си, избърсах си врата и се усмихнах помирително на Конал.

— Стига ли за днес?

Той се поколеба и ми се усмихна в отговор.

— Изморихте, а?

— Смешник. — Навлякох тениската си през глава и погледнах към дървения таван. — Фин си доведе приятелче на гости.

— Богове, пак ли. — Той разтърка лицето си с ръце. — Толкова скоро след последното момиче?

— Последното бе преди три месеца. — Не успях да прикрия остротата в гласа си. — Не се тревожи, тази ще забрави за съществуването й.

— Точно. Не знам дали ще издържа последиците.

Усмихнах се и тръгнах нагоре по стълбите, следван по петите от Конал. Вечерта бе прекрасна; слънчевите лъчи танцуваха из предния двор на къщата, изпъстрен с неподвижните сенки на мъртвите брезови листа. Не можех да отрека на Ленора, че бе изплела добра магия и Воалът около Торнаший бе доста плътен. Двукрилата предна врата бе широко отворена и сенките на листата се простираха навътре в коридора, което караше цялото място да изглежда още повече като някаква фантомна сграда в празна земя.

Също като нас. Хората не я забелязваха, затова направо откачах, когато Фин застрашаваше сигурността ни като водеше временните си приятелчета тук. Но все пак не спирах да си напомням, че тя нямаше представа от това.

Спрях внезапно, когато видях кого е довела.

Момчето на Мила?

Косъмчетата на врата ми настръхнаха от безпокойство; не, от нещо по-лошо — ужас. Не можех да не призная: опитвах се да задържа твърде много конци, които се оплитаха и завързваха по непредвидим начин. Това бе последното нещо, от което имах нужда.

Той не носеше бебето със себе си, което означаваше, че поне този път майка му е с ума си; Скиншанкс нямаше как да е при нея. Но аз не се замислих твърде върху това, защото бях зает да се проклинам, че не съм държал Фин под око, че съм позволил това да се случи. Джед я беше последвал в онзи ден, когато тя едва не уби Шаная Рууни. Бях небрежен и ето до какво бе довело това.

Имаше много причини да не искам Джед да се замесва с Фин. Не исках да се върти около мен, около Конал, около който и да е от нас. Надникнах в лабиринта на съпротивляващото му се съзнание; не беше лесно, но вече го познавах добре. Леле-мале, ставаше все по-трудно да го управлявам. Надявах се, че Скиншанкс бе установил същото. Надявах се, че го изнервя също толкова, колкото изнервяше мен.

Той харесваше Фин, беше очарован — дори омагьосан — от нея, но от това нямаше да излезе нищо, не и с него. Той разпознаваше богатите домакинства, щом ги видеше. Знаеше, че ако изиграе правилно картите си, разполагаше с месец или два. Знаеше, че в къщата има баба, която не внимава къде оставя ценните си бижута. Фин бе достатъчно наивна, за да му казва такива неща. И на него му бе достатъчно да огледа поне веднъж къщата.

Двамата с Фин бяха страхотна двойка: той с голямото си армейско яке с дълбоки джобове, зачервени от недоспиване очи и обръсната глава; тя с поведението си на богато момиче, порцеланови обеци и дебел сребърен ланец на врата, който струваше поне двеста лири. Едва не се засмях.

Но не го направих.

Двамата бяха погълнати от нещо, но Джед вдигна глава точно когато се появихме в полезрението му, и лицето му замръзна. Стомахът ме присви, защото реших, че ме е познал; но преди да успея да отворя уста и да се издам, осъзнах, че той не гледа мен. Като че ли не виждаше нищо друго, освен Конал. Устата му зина ужасено, очите му се ококориха; след това наведе глава и се престори, че разглежда мотора ми. Красивият ми, черен, чисто нов мотоциклет.

И едва тогава осъзнах какво ставаше тук.

— Ти, хитра малка лисицо!

Грабнах камъка от пръстите на Фин и зяпнах надрасканото шаси и разкривените букви.

РАЗПЛАТА.

Конал улови вдигнатата ми ръка, преди да успее да достигне до лицето й.

— Поне го е написала грамотно — промърмори той.

Аз се взирах невярващо в малкото камъче. То беше зелено като морето. В него се забелязваше нещо дълбоко и древно, срещу което може би няма да поискате да се изправите, когато се появи на повърхността. Някъде бучеше горелка, лек ветрец шепнеше в листата на умиращите брези, наблизо се тресна врата. Внезапно Торнаший ми се стори толкова монолитно, че почти го усещах как живее и диша.

— Това е смарагд — сопнах й се аз и го стиснах в шепата си. — Гаджето ти ли го задигна?

Тя се хвърли ядосана към мен.

— Не, не е той, задник такъв.

Конал я улови за китката, преди тя да успее да ме удари, и я завъртя рязко с лице към повредения мотор.

— Това ще ти бъде удържано от джобните, дете. Извини се на Сет.

— Как ли пък не!

— Не й искам шибаното извинение, искам главата й.

— Фин, извини се.

Джед продължаваше да не гледа към никой от нас. Лицето му бе бледо като вар. Очевидно се страхуваше от Конал, но когато погледнах брат ми, не забелязах никакви признаци да го е разпознал. Лицето му бе сурово и безизразно.

Фин сви рамене.

— Не разбирам защо правиш такъв въпрос от това. Сет може да си позволи да го боядиса наново. Когато вкара баба в старческия дом. Когато получи къщата.

— Достатъчно. Извини се на Сет или ще бъдеш наказана цял месец да не излизаш.

Тя все пак намери сили да го направи. Процеди през зъби едно „Извинявай, Сет“. Въпреки сарказма в гласа й, това й струваше много. Добре. Ухилих й се възможно най-гадно.

— Сет, закарай го за пребоядисване. Фин, престани да се цупиш. — Той погледна към Джед, който отстъпи назад, но не изглеждаше като да го е разпознал. Ако не бях толкова ядосан, сърцето ми щеше да се е вдигнало в гърлото. Откъде Джед познаваше Конал? — И между другото, не намесвай баба си в това. Никога не обсъждаме семейните дела пред чужди хора.

Тя изсумтя презрително.

— Аз от тях ли съм?

— Опитваме се да се грижим за нея по най-добрия начин.

— Като че ли тя има нужда от грижи — рече подигравателно Фин.

Конал взе камъка от шепата ми, огледа го и й го върна.

— Леони не ти го е дала, за да правиш с него бели. Прояви поне малко уважение. И не си мисли, че знаеш всичко, малка многознайке.

— Не знам всичко. — Гласът й бе леден. — Щеше да е по-добре, ако поне от време на време ми се доверяваше. Все пак моят ум работи, за разлика от този на слабоумната ми баба.

— Хей, Фин, разговаряш с мен. Не бързай да ми отхапеш главата. — Той въздъхна. — В училище е зле, нали?

— Все едно ти пука — сопна му се тя.

— Наистина ми пука. Искаш ли да поговоря с учителите?

— Не!

— Не се сопвай — каза той и я прегърна през раменете. — Тогава какво очакваш от мен? Аз не съм ти баща, Фин. Всичко зависи от майка ти.

Донякъде неохотно тя се притисна към него.

— Добре де, иска ми се ти да си ми баща, а тя да не ми е майка.

Аз си поех драматично дъх и го изпуснах бавно, сякаш за да му кажа: „Не бях ли прав?“.

— Престани, Фин.

Тя отвърна поглед настрани.

— Извинявай.

— Ставаш все по-добра — обадих се аз. — Това наистина прозвуча искрено.

— Млъквай, Сет. — Миг колебание. — Ех, Фин. Съжалявам.

— Вината не е твоя. — Тя леко го мушна с глава в ръката, изразявайки привързаността си.

Той хвана главата й и игриво я разклати.

— Не е твоя, дечко. Не го забравяй.

Струваше ми се, че всеки момент ще повърна.

— Радвам се, че най-после си изяснихме това — промърморих аз.

Тя го прие като сарказъм, но той ме погледна, хвана ме за ръката и я разтърси, след което се накани да си върви. Така и не обърна внимание на Джед и аз бях сигурен, че момчето се чувстваше също тъй облекчено, както и аз.

И тогава онази малка крава Фин отново се обади. Искаше ми се да й отрежа езика.

— Ей, Конал. Откъде знаеш, че баба ми е дала камъка?

— Мога да чета мисли.

— Дрън-дрън. О, аз не ви запознах. — Тя се обърна към момчето и гордо го хвана за ръката. — Това е Джед.

Затворих очи. Ако Конал познаваше Джед, значи знаеше и Мила, а това беше моя работа. Само моя. Въобще не ми се искаше да разказвам цялата гадна история на проклетия съдия Джон Дийд^[1].

Когато отворих очи, видях Конал да стои пред Джед и да изучава лицето му. Обзалагам се, че това бяха най-дългите трийсет секунди в живота на момчето. И на мен ми се сториха доста продължителни.

Тогава Конал рече:

— Знам.

Джед не се поколеба. Дори не се сбогува. Не можех да не му го призная: момчето бягаше бързо като хлебарка, когато светнат лампите.

* * *

О, да, той можеше да тича. Цял живот бе бягал, за да спасява живота си и живота на брат си. Привличаше лошите неща, лошия късмет, лошата карма. Всмукваше гнилите светове в орбитата си като гигантска черна дупка. Но в онзи ден, когато трябваше да избяга от свирепия рус мъж, Джед усети, че никога досега не бе привличал нещо толкова Зло.

А в онзи априлски ден му се наложи да бяга по-бързо от всякога, защото иначе щяха да го хванат, а той не можеше да позволи това да се случи. Имаше много добра причина да отмъкне портфейла на онзи мъж, но нямаше никакво намерение да обяснява каква е тя. И без това нямаше да получи никакво съчувствие, а само солидна доза бой.

Докато тичаше по околовръстното шосе, избягвайки прелитащите автомобили, той позна истинския страх. В кражбата не беше вложил нищо лично, но мъжът го бе приел много навътре. Ала лицето му не изразяваше нищо — то бе студено и мрачно, и въобще не изглеждаше напрегнато.

Виж, Джед бе изморен.

Поемаше с усилие въздух през свитото си гърло и гърдите започваха да го болят. Докато тичаше по моста над железопътната линия, куфарите и чантите го удряха по пищялите. Пътниците бързаха да се отдръпнат встрани, когато той се стрелваше между тях, макар никой от тях да не успяваше да го направи навреме. Това успя донякъде да забави блондина. Когато Джед прескочи неподдържания жив плет и се озова на паркинга на супермаркета, той бе спечелил преднина от петнайсетина метра.

Хукна към канавката, блъскайки се в наредените пазарски колички, прескочи я и се затича покрай съседния склад. О, Боже, помогни ми да се измъкна.

Между телените огради, сградите с начупени стъкла и изгорялата от слънцето, прорасла в пукнатините на асфалта трева се простираше лабиринт от улички. Блондинът нямаше да разбере накъде е тръгнал Джед. В никакъв случай.

Освен ако приближаващите се зад гърба му стъпки не бяха…

Мамка му. Момчето хукна отново, поемайки си рязко дъх, който прозвуча като ридание. О, Боже, помогни ми и повече никога няма да крада.

Потта влизаше в очите му. Повече никога няма да открадна…

Завой наляво, отново наляво. Покрай една ниска ограда, после зад сградата…

… от него, в понеделник…

Скочи в една тясна уличка, поряза се на счупено стъкло, но ето, успя да се измъкне…

Пусто да остане. Отърва се.

НЕ!

Блъсна се в една телена ограда, която не бе забелязал и отскочи назад. В яда си се вкопчи в нея и се опита да я разкъса. Колко си глупав, глупав. Прескочи я, смотаняко…

Тъкмо се хвана здраво за телта и някакви ръце се вкопчиха в китките му. Свалиха го на земята с такава лекота и Джед осъзна, че няма смисъл да се съпротивлява.

Отпусни се и няма да те боли толкова…

Лицето му се блъсна в телта. Тя одра бузата му, разкъсвайки кожата, но той се страхуваше повече от ръката, която го бе стиснала за шията със сила, достатъчна, за да счупи гръбнака му, и от парещата болка в слепоочията. Той потрепна, примигна, опитвайки се да се отърси от желанието да се съпротивлява. Докато вадеше портфейла, дъхът на мъжа свистеше в ухото на Джед.

Не и полицията. Само не и полицията. Натупай ме здраво и ме пусни…

Мъжът го пусна изведнъж и момчето се строполи на земята, очаквайки ритника в ребрата си. Това винаги болеше, но всичко щеше да е наред, стига да не го риташе в главата…

Не последва нищо. Отгоре се чуваше тежко дишане и изведнъж го връхлетя такъв страх, че той се уплаши да не се напикае. Главоболието беше още по-ужасно, направо пронизваше мозъка му. Не можеше дори да мисли…

В първия момент не чу стъпките. Когато най-после звукът им достигна до съзнанието му, той установи, че те бавно се отдалечават по уличката. Постепенно утихнаха и когато момчето примигна и се осмели да погледне натам, болката в главата му също утихна. Той бавно свали ръце от главата си и погледна нагоре.

Нямаше никой.

Джед замига учестено. Не, наистина го нямаше. Нямаше и полицаи и въпреки пронизващата болка, черепът му като че ли беше непокътнат. Момчето трепереше и страхът все още не си бе отишъл. До стената на склада бяха наблъскани грамадни контейнери за отпадъци; той запълзя назад, докато не се озова между тях, опитвайки се да потисне плача си. Безполезен пикльо. Следващият път бягай по-бързо или се бий като истински мъж. Или поне пипай по-чевръсто, за да не те хване копелето.

Той седеше на студа, притиснал колене към гърдите си, изпълнен с гняв и мъка, но не заплака.

Поне докато не напипа нещо странно във вътрешния си джоб. Уплаши се още преди да го види, преди да измъкне снопчето хартийки и да ги разлисти. Ръцете му трепереха и той ги изпусна на земята, но побърза да ги грабне, преди вятърът да ги е разпилял. Изтри с обратното на ръката си горещите ядни сълзи и пъхна банкнотите обратно в джоба си.

После се изправи и отново побягна.