Джилиан Филип
Каменно сърце (10)

10

Момичето зад бара беше високо и червенокосо, с прибрана назад коса, която разкриваше високите му скули. Атлетичният й вид ми хареса, а на изпъкналата й ключица се виждаше капка пот, която просто плачеше да бъде облизана. Без да докосвам халбата си, аз се пресегнах към Воала. Той бе толкова крехък, толкова деликатен, но въпреки това се издигаше между нас.

Съсредоточих се върху дясната половина на мозъка й и протегнах напред сетивата си. Сянката на Воала се простираше като тъмна материя върху възприятията й: можех да го подръпна с лекота, като фина коприна. Тя ме видя. Усмихна ми се. Аз й се усмихнах в отговор, докато лявото й полукълбо щракаше в процеса на обработка на информацията. Харесваше ми начинът й на мислене.

— Здрасти — каза тя.

— Здравей.

— Искаш ли нещо?

Погледнах развеселено към недокоснатата си халба.

— Още не. Много работа?

Тя сви рамене.

— Така времето минава по-бързо.

— Защо? Кога свършваш?

— Скоро. — Тя ме погледна прямо и се усмихна напрегнато, след което погледът й проблесна над рамото ми. Усмивката й стана мъничко по-широка.

Завъртях очи, когато Конал се настани до мен, усмихвайки се нервно на червенокосата. Върна се от тоалетната в най-неподходящия момент.

— Ще ми дадеш ли малко фъстъчки, миличка? Ако обичаш.

— Солени — додадох аз с най-сърдечната си усмивка.

Когато момичето ни обърна гръб, за да ги донесе, той ме стрелна с поглед.

— Ще ми се да не правиш така.

— Как?

— Ти си играеше със съзнанието й.

— Я кой го казва. — Аз кимнах с глава към момичето, което разговаряше с някакъв грубиян в другия край на бара. Беше забравила напълно не само фъстъците, но и нас двамата.

— Просто се опитвах да отвлека вниманието й от теб. Да вкарам нещата в обичайното русло. Не ме карай да го правя.

— Мразя да излизам по кръчмите с теб.

— Да бе, точно така. — Той внезапно се ухили и чукна чашата си в моята. — Да пием за Каменното сърце. Което този път със сигурност намерихме.

— Ха-ха. — Отпих голяма глътка. Бирата имаше лек вкус на изсушена на слънце трева. По дяволите, напоследък всичко ми навяваше носталгия. — Не мога да повярвам, че ми правиш забележки, както се има предвид какви ги върши кръщелницата ти.

Очите му се вкамениха, но той леко отмести поглед настрани.

— Остави я на мира.

— Да я оставя на мира ли? Нали ти казах какво направи с онова момиче Рууни.

— Шшт. — Той погледна към близката група пиячи. — Това е изключение.

— Не, Конал, не е. Знаеш ли какво е? Началото.

— Ще й мине.

— Няма. Не и докато не разбере какво представлява и защо може да прави такива неща. Ако не й бъде обяснено, тя ще го направи отново. И отново. Не може да се контролира и колкото да ми е неприятно да го призная, вината за това не е нейна. Тя не знае какво трябва да контролира. Или пък защо. Ще се превърне във вещица, Конал.

— Тук вече не ги изгарят.

— Така е. Много по-вероятно е тя да нарани някого.

— Не, няма. Това не й е в кръвта.

Можех само да го гледам и да клатя глава. На това му се вика отрицание.

Той внимателно остави халбата си на бара и аз разбрах, че полага усилия да не я хвърли по мен.

— Виж какво, за петстотен път ти повтарям, че не зависи от мен. Тя си има майка и Стела трябва да го реши. Не мога да й се противопоставя.

— Ти си нейният Капитан!

Той ме погледна сурово.

— Мисля, че Стела не ме признава повече. А ти? Виж какво, Фин вече си има приятел. Това момче я вижда по-добре от останалите. Не знам защо, но е така.

— Това момче е бандит и крадец.

— Не. Крадец е, но не е бандит. Има добро сърце. Ще се държи добре с Фин.

Откъде можеше да е сигурен? Поклатих глава, но не му възразих.

— Помниш ли какво ми казваше винаги? Ние сме незабележими, а не невидими. Ще убягваме от вниманието им, но само ако не изпъкваме. — Кимнах отново към клиентите. — Фин няма да убегне от вниманието им, ако убие някого.

— Няма да го направи — отвърна упорито той. — Няма да се стигне до това.

Установих, че просто не мога да го погледна. За бога, чие дете беше тя? Цялото й генетично наследство бе изцапано с кръвта на врагове. И той смяташе, че тя не е способна да убие?

Проклятие. Брат ми вярваше в човечността. Рязко извърнах глава настрани, за да не му се разкрещя в лицето. Тъкмо се канех отново да отпия, но халбата застина пред устата ми.

— Наблюдателят — казах аз.

Конал се сепна.

— Какво?

През входната врата бе влязъл скитникът, следван от порив студен вятър. Той се спря, побутна кожената си шапка назад и ни огледа през залепените си с тиксо очила. После се приближи до бара и застана между нас.

Ние го гледахме предпазливо. Обикновено той не напускаше поста си в гората, а и не изглеждаше особено щастлив. Всъщност мъжът винаги си изглеждаше така. Кисел тип.

— Наблюдателю — каза Конал. — Питие?

Той тръсна глава, като едва не разглоби очилата си, и раздразнено ги намести на носа си.

— По-добре зарежете вашите. — Гласът му бе прегракнал от продължителното неизползване. — Някой е минал през портала.

Конал затвори едното си око.

— Лоша работа. Но това не е ли твой проблем?

— Определено е твой проблем, щом си пуснал някой да мине — додадох аз. — Какво общо има това с нас?

— Всичко. — Наблюдателят се усмихна мрачно. — Не беше ламир. И аз нямах намерение да я спирам.

Кълна се, че ни трябваха няколко секунди да се осъзнаем, гледайки се с нарастващ ужас.

— Мамка му! — изсъска Конал и се изправи толкова рязко, че се олюля.

Аз отпих две бързи глътки от бирата. След което скочих на крака и двамата хукнахме към дома и оръжията ни.