Джилиан Филип
Каменно сърце (22)

22

Джед стискаше толкова здраво юмруците си, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Все още не изпитвах желание да се вмъкна в ума му, нали си бях страхливец, но и без това не се налагаше. В него бълбукаше черна омраза, която заливаше мускулите и кръвта му с такава неумолимост, че започваше да се процежда през порите на кожата му. Близостта до него ми причиняваше гадене, сякаш бях оплискан с ламирска кръв.

Яздехме бавно сред нискостъблените дървета, навеждахме се, за да избегнем клоните, черният кон хапеше нежно синия жребец по гърба. Постепенно фигурата на Конал придоби форма в мрака и той ни изгледа предпазливо. До него яздеше Ейли, стиснала в ръка един от мечовете си.

— Ку Хорах — извика тихо наблюдателят. — Донесохме кутретата ти.

Когато конете спряха, наблюдателят отгърна палтото си и измъкна Рори, а Шона обхвана Джед през кръста и го свали долу.

Момчето му позволи да го направи, но щом краката му докоснаха земята, той се хвърли напред, блъсна се в Конал и вкопчи ръце в гърлото му. Двамата заедно се строполиха на земята.

— Ти не ми каза! Не ми каза!

Очите на Конал изглеждаха почти черни, зениците му се бяха свили на точка. Дишането му бе тежко.

— Джед. — Гласът му приличаше на грачене.

— Лъжец! Убиец! Оставил си ме твърде дълго тук!

Конал стискаше силно пръстите на момчето, но аз знаех, че той отчаяно се старае да не го нарани, че ако не се опитваше да се сдържи, досега да ги е счупил и да го е отметнал настрани като малко кутре. Привидната му слабост като че ли окуражаваше Джед и същевременно го разяряваше. Очите му се напълниха със сълзи, когато се вкопчи още по-силно в гърлото на Конал и здраво заби пръсти в плътта му. Ейли се нахвърли върху него с оголения си меч, но бе отблъсната назад от телепатичен удар, който можеше да бъде нанесен единствено от моя вманиачен на тема благородство брат-идиот. Тя отстъпи няколко крачки назад, докато Джед продължаваше яростно да се пени.

— Бий се с мен! Бий се с мен, гаден убиецо!

Единствената реакция на Конал бе леко поклащане на глава и аз разбрах, че ще постъпи точно така, както бях очаквал — нямаше да се бие с него. Малкият бандит всъщност получаваше възможността да убие брат ми.

Всичко продължи само няколко секунди и аз успях да се освестя. Сграбчих момчето изотзад, хванах здраво ръцете му и ги дръпнах настрани от гърлото на брат ми, без да се интересувам дали го боли. Когато се махна и последният пръст, той нададе гневен вой на безсилие и отстъпи назад. Обгърнах го здраво с ръце, страхувах се да го пусна. Конал възстанови равновесието си, поемайки си накъсано дъх, и разтърка белезите по шията си.

Торк и Шона гледаха стреснато; Ейли пристъпи залитайки напред, преливаща от гняв, а наблюдателят, стиснал бебето в ръце, просто гледаше с безпристрастно любопитство.

— Успокой се, Кулан — изсъсках аз в ухото му.

— Накара ме да остана! — изръмжа Джед през зъби. Не можеше да погледне към Конал. — Той знаеше, че трябва да се прибера. Но не ме отведе до портала. Не се появи. Продължи да убива хора, докато не стана ТВЪРДЕ КЪСНО.

Настъпилото мълчание бе толкова плътно, че можех да го разрежа с нож.

— Млъкни! — сопнах му се аз. — Така е трябвало да стане. Можело е да се случи по всяко време, независимо колко бързо си се върнал. — Като продължавах да го държа с едната ръка, аз го хванах с другата за брадичката и завъртях главата му към мен така, че той бе принуден да срещне погледа ми. — Каквото там се е случило.

— Пусни го. — Гласът на Конал дращеше гърлото му. — Ако иска, може да ме убие.

— Каквото и да се е случило — повторих аз, като се опитвах отчаяно да уловя погледа на Джед, усещайки, как страхът ме сграбчва за гърлото.

Стисках го толкова силно за брадичката, че той просто не можеше да извърне глава, но боговете са ми свидетели, че яростта му можеше направо да ми прогори мозъка. Не можех да видя нищо в съзнанието му и той го знаеше.

— Ще разбереш, когато сам реша да ти го кажа, проклет магьоснико.

Само Джед чу изненаданото ми ахване.

Пуснах го. Ейли пристъпи напред, сякаш предизвикваше Джед отново да се хвърли към Конал. Наблюдателят прехвърли бебето в ръцете на Торк, който го погледна, сви рамене и започна да го люлее с увереността на експерт.

— Минал е цял месец! — По лицето на Джед се стичаха сълзи, влизаха в устата му, процеждаха се през стиснатите му зъби. — Мама е мъртва.

Думите бяха изречени; вече беше истинско; вече не можех да се надявам или да се преструвам. В този момент съзнанията ни отново се сблъскаха. Вонята на повръщано достигна обонянието ми и в главата ми се появи образ — едно кафяво око се вторачи в моето, без да мига, сухо като прах. Поех си рязко дъх и го прогоних от съзнанието си.

— Джед. — Конал протегна ръка към момчето, но то я плесна силно.

— Мислела си е, че съм мъртъв! — извика Джед. — Мислела си е, че съм отвлечен или убит, или удавен в някоя яма. Мислела си е, че вината е нейна! Разбираш ли? Вие си играете вашите глупави игрички, занимавате се с глупавия ви Воал и виждате ли какво става? Тя си е мислела, че съм мъртъв. — Той хвана главата си с ръце. — И без това не беше с всичкия си, знаете много добре. Прогонихте я толкова надалеч, че тя просто е забравила да живее. — Той стисна юмруци, опивайки се да се справи с връхлитащата го мъка.

Останалите го гледаха така, сякаш самият Джед бе луд. Всички, с изключение на Конал, който не намираше сили да го погледне. Трябваше да направя нещо, и то веднага, защото трябваше да го предвидя. Отдавна трябваше да го предвидя, защото всички признаци бяха на лице. Хванах Джед за ръката.

— Чуй ме, Кулан. Това тъй или иначе щеше да се случи.

Джед стисна зъби и се опита да се отдръпне от мен.

— Ти пък откъде знаеш, задник?

— Всъщност ти не знаеш нищо. — Не допусках и капчица съчувствие в гласа си; на негово място не бих го издържал. — Нямаш никаква представа. Ти си на седемнайсет. Още си хлапе.

— Сет. — Гласът на Конал бе твърде изморен, за да прозвучи заплашително. — Nach ist thu. Млъкни веднага.

— Не се меси, големият. Бях по-малък от него, когато видях как баща ни загина от меча на Аласдер Килревин. Прихванаха ли ме бесните? Не, държах си устата затворена и главата наведена, защото ако не го бях направил, сега щях да съм мъртъв.

— Мурлин. — В гласа на Ейли прозвучаха предупреждение и неочаквана жалост. — Остави момчето на мира.

— Ти не знаеш нищо! — сопна ми се Джед.

— О, я изплюй камъчето. През цялото време ти се е въртяло в ума. В случай че не си знаел. — Реших, че това е добро оправдание.

— Не му обръщай внимание Кулан. — Шона ме погледна. — Минали са векове откакто е бил на твоята възраст, не че се разбира по някакъв начин. — После бързо добави: — Остави го, Мурлин.

— Тя беше наркоманка. Нали? Накрая щяха да те отнемат от нея. Поне успя да умре като майка.

— Мразя ви, Макгрегър. Теб и самодоволния ти брат.

— Да. Но знаеш, че съм прав.

— Мама не умря от наркотици. Умря заради вас. — Джед потрепери от мъка. — И заради мен.

Торк скочи от коня и остави Рори в ръцете на Джед, после се поколеба и го дари с една от мечешките си прегръдки.

— Майка ти умря заради Скиншанкс — казах аз.

— Какво?

— Дилърът. Онова същество винаги се е наслаждавало на работата си. И със сигурност се е наслаждавало на майка ти.

— Махни се от главата ми! — изпищя той.

Едва ли сега бе моментът да му кажа, че не ми е нужно да го правя.

— Добре.

— Магически номера. Да не се смяташ за много хитър?

— Тук няма магия — намеси се Ейли. — Магията е за вещиците. Ние използваме умовете си.

— Ще трябва да ги използваме по-често — промърмори Конал.

— Имаш нужда от малко сън, Ку Хорах. — Ейли му се усмихна, но той не реагира.

— Вие и вашия глупав Воал — рече рязко Джед. — Знаете ли какво? Това тук е гето. Оттатък е истинският свят, в който живеят истинските хора.

— Които умират в локви от повръщано — посочих аз.

Джед се обърна към мен и ме погледна толкова злобно, че отстъпих крачка назад. Той притисна силно Рори към гърдите си, обърна се на токовете си и закрачи към дърветата.

* * *

— Оставете го. Казах да го оставите! — Резкият глас на Конал прозвуча достатъчно ясно, за да го чуе и Джед. Скоро гората се сгъсти, обгърна го от всички страни и настъпи тишина.

Той продължи да върви, препъвайки се, докато светлината от огъня не изчезна напълно. Продължаваше да долавя пукането на дървата, докато се изкачваше по хълма, а под краката му се свличаха камъни и пръст. Не искаше да падне, не и докато носеше Рори. Джед забави ход, опитвайки се да успокои учестеното си дишане, и се отдалечи от водата. Под клоните на дърветата цареше абсолютна тъмнина, но той не спря да се изкачва, докато не усети равна земя под краката си.

Искаше да се махне от тях, колкото се може по-надалеч. Не можеше да ги гледа; на тях не им пукаше. Можеше да изчезне толкова лесно и бързо, също като Фин, но Конал не чувстваше достатъчно угризения, за да изпрати някой да го търси. Не че искаше да бъде намерен. Не.

Джед повдигна Рори нагоре и неуверено се спря. Наоколо цареше пълна тъмнина и той неохотно започна да се вслушва в нощните звуци, които се чуваха все по-силно и по-силно. Шумолене. Пукане на съчки.

Постепенно в него започна да се надига истински, физически страх.

О, Боже. Накрая щеше да се върне при тях, стига да не бяха изчезнали в нощта, и щеше да остави себе си и Рори на произвола на съдбата. Нямаше да им каже нищо, предвид това, че на Сет не му пукаше, а Конал дори не го поглеждаше.

Долу в тъмнината, една сянка се движеше сред сенките, един звук се откъсна от останалите нощни звуци и започна да се приближава към него. Каквото и да беше това, той предпочиташе да го вижда. Но макар стомахът му да се сви, причината не бе смъртоносният, инстинктивен ужас. Идваше някой, когото можеше да мрази и ненавижда, но не беше ламир.

Част от тъмнината изсветля в сивкава, далечна фигура. Жълти очи проблясваха призрачно, но в тях не се усещаше агресия. Вълчицата на Конал се материализира от сенките, дошляпа до него и го облиза по ръката.

— Лия. — Гласът му трепереше.

Бледото й кожухче като че ли привличаше цялата светлина, така че гората вече не изглеждаше толкова тъмна. Внезапно той се почувства ужасно изтощен и седна на земята, притискан от умората. Лия легна до него, едрото й тяло се уви около неговото и ръката на Рори помръдна конвулсивно в съня му, вкопчвайки се в козината й.

Джед лежеше без да помръдва, заслушан в ударите на сърцето му и нощните звуци, докато топлината на вълчицата проникваше в тялото му. Най-после си позволи да се потопи изцяло в жалостта за Рори, майка му и самия него. С леко ръмжене Лия облиза бузите му. Той се извърна, настани Рори между себе си и мекото й коремче и протегна ръка, прегръщайки спящото дете и топлото тяло на вълчицата.

Ако искаше, на сутринта можеше да ги изяде. Дотолкова бе благодарен за топлината и мекотата й, за туптящото под дланта му сърце, просто за компанията й. Пръстите му се заровиха в козината й и я стиснаха силно като Рори, докато накрая Джед не потъна в дълбок сън без сънища.

* * *

Събуди го висок, захласнат смях. Внезапното отваряне на очите му го дезориентира. Пръстите му все още бяха заровени в козината на Лия, но докато отдръпваше ръката си, той усети ужасната празнина под нея.

— Рори — промърмори Джед. После го извика отново, с дрезгав глас: — Рори!

Отново чу смеха; не е сън, а пискливият гъргорещ смях на Рори. Заля го вълна от облекчение; той се изправи и се отдалечи от вълчицата, все още замаян от съня. Дърветата не изглеждаха разположени толкова нагъсто, колкото предишната нощ, а между най-отдалечените стволове се забелязваха далечните хълмове и морето. Рори тичаше през високи колкото него боровинкови храсти, падна по лице и отново се изправи, пищейки от удоволствие. После се хвърли към очакващите го ръце, които го завъртяха в кръг.

Стомахът на Джед се сви от гняв и той се олюля.

— Остави го!

Смехът на Конал секна и той се обърна.

— Съжалявам. Опитвахме се да пазим тишина, но се отнесохме. — Той потрепна, когато Рори го хвана за бузите и стисна с всичката си бебешка сила. — Ох!

— Кои ние? Няма такова нещо. Това е моят брат. Казах да го оставиш.

Конал се подчини, което доведе до гневен писък от страна на Рори.

— Не бих го наранил, Джед.

— Да, сигурно. Не и нарочно. — Джед разпери ръце да прегърне Рори, но момченцето пищеше ядосано. То обърна гръб на Джед, протегна ръце и се устреми към Конал с цялото си мъничко същество.

Първата от многото мънички ками се заби в сърцето на Джед. Конал му подаде Рори с извинително изражение на лицето. Макар и леко разсърден, малкият прегърна Джед през врата.

— Невярно хлапе. — Джед го прегърна, а Рори го млясна по бузата. — Да намерим нещо за закуска. — Той огледа мрачно храсталака, където сред мъничките тъмни листенца се забелязваха няколко съсухрени боровинки.

— Той яде ли заек? — Конал неуверено извади един тенекиен съд. — Не знам много за бебетата.

— Нищо не знаеш.

— Да. — Конал изглеждаше толкова покорен, че гневът на Джед почти се стопи. По шията на мъжа се забелязваха ясни белези, които бяха започнали да придобиват грозен жълто-лилав цвят.

Джед протегна ръка, взе съдината и позволи на Рори да вземе от месото. Лия се протегна и отиде при Конал, отърка муцунката си в дланта му и легна на земята до него.

Поддържането на гнева се оказа по-трудно, отколкото бе очаквал Джед, и гладът, който разяждаше стомаха му, го затрудняваше допълнително.

— Що се отнася до това — Джед отвратено изкриви лице, когато измъкна памперса на Рори и го подуши. — Почваш да се учиш на цукало. Още от днес.

— Ти гладен ли си? Защото нося и това — рече Конал, докато бъркаше из джобовете на коженото яке, което лежеше на купчинка до Лия.

Извади изсъхнал магазински хляб, но парчетата еленово месо, които беше пъхнал между филийките, си бяха съвсем пресни и все още топли, макар и леко кървави. Гладът победи неохотата на Джед и той сграбчи сандвича. Смяташе да го изяде прав, но Лия изсумтя заповедно и той усети как присяда до Конал послушно, като малко кутре.

Конал мълчеше, оглеждайки един нащърбен нокът. Най-накрая го загриза.

— Съжалявам. Наистина.

Джед се загледа в останките от сандвича, изгубил апетит.

— Не съм ти искал извинението, нали? Какво да правя с него?

— Не си. Но ти го предлагам да правиш каквото поискаш с него. — Конал захапа нокътя си и го откъсна. — Ох.

Джед поклати глава.

— На колко си години? И още си гризеш ноктите?

— Искам да кажа, че наистина съжалявам за случилото се. — Думите на Конал звучаха неловко. — Съжалявам, че е мъртва. Тя не го заслужаваше.

— Няма как да знаеш дали го е заслужавала или не. Нали? Ти не я познаваше. — Джед протегна ръце към Рори, който отново търкаше сънено очички.

Конал извади ловния си нож и се опита да отреже нащърбения си нокът с него, но успя само да си пореже показалеца. Той изсъска и засмука кръвта.

Джед погали с палец слепоочието на Рори.

— Между другото, още чакам.

— За какво? — Конал продължаваше да смуче раздразнено порязаното.

— Можеш да ме накараш да забравя, нали? — сопна му се Джед. — Да забравя, че е мъртва. — Очите му горяха и пареха.

— Не бих ти причинил това. — В гласа на Конал прозвучаха изненада и раздразнение.

— Не, ти си светец. Не би наранил и шибана муха.

— Добре — сопна му се Конал. — Виж какво, точно сега ужасно усложняваш живота ми. Трябва да си ми благодарен поне за това, че не прерязах неудобното ти гърло.

— Ха — рече презрително Джед.

— Това пък какво означава?

— Че може пак да се опиташ да прозвучиш по-страшно.

Конал си пое обидено дъх.

— Значи не съм чак толкова зле? Не бих те убил и не бих играл футбол с главата ти. Ясен ли съм? Не ми харесва. Почти никога не го правя. Доволен ли си?

Джед зарея поглед към дърветата.

Конал избърса ножа си с един мек парцал и го прибра в канията.

— Извини ме за избухването. — Той разтърка слепоочията си. — Ядосан съм на майка си. Ако вече не беше мъртва, щях да я убия.

— За толкова възрастен тип се държиш доста безразсъдно. — Джед усещаше, че самият той се държи безразсъдно и преглътна сълзите си. После ядосано прехапа устни.

— Да. — Конал го прегърна през раменете и Джед му позволи да го придърпа към себе си. Мъжът носеше меко тъмносиньо яке, което миришеше на кон, и Джед притисна лице към ямичката под рамото му. Ръката го притисна силно и той затрепери в прегръдките на Конал. Тъй като собствените му ръце бяха заети с Рори, нямаше друг начин да прикрие очите и лицето си.

С малко повече късмет това можеше да бъде прието за реакция на изтощението и студа. Конал можеше и да не забележи сълзите, които мокреха якето му, стига да не обърнеше внимание на случайните мълчаливи, но конвулсивни хълцания. Което, трябваше да му се признае, той бе склонен да направи, дори когато риданията станаха по-звучни, а хълцанията по-чести. Той бе подготвен да се преструва, че не чува плача на Джед доста продължително време и момчето си помисли, че заради това е готово да му прости почти всичко.