Джилиан Филип
Каменно сърце (13)

13

Ейли подкара коня си през сечището, претърсвайки сенките, макар да знаеше, че си губи времето. Любовта я кара да страда, помислих си аз. Очите й блестяха като на елен в нощта и тя бе толкова напрегната, че сигурно щеше да подскочи при първото изпукване на съчка.

— По дяволите. Няма го тук.

Аз повдигнах вежди.

— Без майтап, Шерлок.

— Светът не е свършил — обади се весело Торк, макар че според Ейли сигурно беше така. — Ще почакаме.

— Няма. — Ленора яздеше зад гърба на Торк. — Продължаваме напред. Искам да съм по-близо до морето.

Ейли я погледна.

— Ще изчакаме Ку Хорах и Шона.

„О, това ще ми хареса“ — ококорих се аз.

— Не, не, не, Ейли. — Ленора погали Фарамах по гушката и гарванът доволно изграчи. — Няма. Ку Хорах върши всичко бавно, както винаги, а мен ме чакат по-важни дела от това да се мотая наоколо. Ти си само лейтенант, Ейли. Давам ти заповед. — Тя се усмихна сладко. — И ти нямаш право да ми се противопоставяш.

Вятърът беше спрял. Нищо не помръдваше. Заинтригуван, аз местех поглед от едната към другата; Торк като че ли беше очарован от листния килим, покриващ земята.

Ейли постепенно се съвзе, бузите й пламнаха и тя си пое дъх, за да възрази, но аз реших, че е по-добре да се намеся и да подчертая близостта си с Конал.

— Той няма да се върне тук. Продължил е към мястото на следващата среща.

— О, страхотно — промърмори Торк.

— Добре — рече Ленора. — Да тръгваме. Ку Хорах може да се грижи за себе си, Ейли.

— В такъв случай ще се разделим. Патрулът все още обикаля наоколо. Торк, вземи Ленора. Тя може да ги обърка.

— С удоволствие — отвърна Ленора. — Трябва само да ме помолиш.

Обожавам женската политика. Изборът на Торк, разбира се, не влизаше в нея. Той ми се ухили.

Ейли изръмжа, но единственото, което рече, бе: „Внимавайте“. Ленора се притисна закачливо към тялото на Торк и тримата с коня му се стопиха между дърветата като призраци.

— Сет, води. — Ейли се обърна към Фин, стиснала един зловещо изглеждащ нож за канията му. — Можеш ли да хвърляш ножове?

Фин сви рамене.

— Бих могла да го хвърля. Но няма да улуча нищо.

— Ох, къде е бляла майка ти? Вземи го. Ако някой ни последва, дръж се така, сякаш знаеш какво да правиш с него. Разбра ли?

— Ъхъ… — Фин измъкна леко острието от канията му и погледна към отражението си в него.

— Щеше да е по-добре, ако можехме просто да ви върнем през водния портал — изръмжа Ейли.

— Няма да стане, докато Ласло се намира между нас и него — обадих се аз.

Момчето потрепери; усетих го. Извърнах се леко назад, без да го поглеждам.

— Страх ли те е, Кулан?

— Не.

— Лъжец.

Ейли предпочете да поеме към мрака на плътно обраслото с рододендрони плитко каменисто дере, което бе добра идея, доколкото се опитвахме да останем скрити. Но на мен не ми допадаше близостта им и начина по който разперените им на всички страни клони се удряха и шумоляха в цепнатините на скалата. Ездач на кон не можеше да мине през тях, а сенките им имаха толкова човешка форма, че можеха да накарат кожата ми да настръхне, въпреки острото ми зрение.

Усетих как мускулите на жребеца ми се издуват; той вирна глава с разширени ноздри и оголи зъби. Щом изцвили, аз бързо извадих меча от ножницата на гърба си. Не рододендроните бяха проблемът тук.

Чу се тихо потропване на копита и конят на Ейли застана до моя. В ръцете си тя държеше голи мечове; юздите висяха отпуснати на врата на жребеца й. Стрелнах бързо с поглед Фин и видях, че тя вече е извадила ножа от канията му. Не бях съвсем сигурен какво видях в бледите й очи. Във всеки случай не беше страх.

Под слабата лунна светлина постепенно се очертаваха фигури: три коня, един ездач.

Не. Двама ездачи, но единият от тях беше слязъл от коня си и вървеше пеша. Когато се надигна тромаво, аз го видях ясно и установих, че той не е сам. Ръката му беше увита около врата на друг мъж, който висеше отпуснато в захвата му.

— Куах — промърморих аз.

Той се изпъна, без да пуска врата на жертвата си.

— Това не е боец — обади се най-накрая Ейли.

Зъбите му проблеснаха в усмивка.

— Той е чиста загуба на време. — Куах повдигна пленника си още малко нагоре, измъкна окървавения си меч изпод гръдната му кост и го остави да се свлече безжизнен на земята. По врата и лицето му имаше множество страховити рани, както и по завързаните му ръце. Но не те го бяха убили; довършил го беше онзи последен удар с меча в гърдите. Обичайните методи на Куах не се отличаваха с изтънченост и може би дори не бяха ефективни, но боговете са ми свидетели, че той ужасно им се наслаждаваше.

Когато ми се усмихна, кръвта ми се смрази.

Зачудих се дали Фин или момчето бяха наясно колко близко се намираха до смъртта. Молех се момичето да не изпуска ножа: ако го направеше, след секунди щеше да е мъртво. Но когато я погледнах, осъзнах, че това никога няма да се случи. Оръжието прилепваше в ръката й, която вече не трепереше. Тя дори изглеждаше така, сякаш знае как да го използва, в един друг живот. В един друг свят.

— Не избра подходящия момент да се появиш, Ейли. — Убиецът въздъхна. — Питах го просто дали те е виждал наоколо. Можеше да спестиш доста болка на горкия човек.

Издадох лаещ смях.

— Голям си боец, Куах. Защо си му вързал ръцете? Да не те е страх, че ще ти одраска хубавото личице?

— Много шаваше. — Куах ми се ухили.

— Той беше просто един проклет фермер. — В гласа на Ейли прозвуча яростна нотка.

— Той беше просто един упорит проклет фермер. Знаех си, че сигурно те е видял.

— Добре де, какво ще правим сега? — Погледнах към мъжа, който седеше на коня, насочил меча си към нас. — Къде са останалите от бандата ти? Къде ти е капитанът? Хей! — Усмивката ми стана още по-широка. — Да не са ви оставили да копаете отходни ями?

Ездачът изръмжа, а усмивката на Куах се стегна.

— Просто убиват брат ти. След малко ще се появят.

Ейли рязко врътна глава и искрено се разсмя.

— Това може да се случи само в съня ти, некадърнико.

Куах продължаваше да се усмихва, но усмивката му бе позагубила от блясъка си и в нея се усещаха зачатъци на гняв.

— Внимавай какви ги плямпаш, кучко.

— Ти също — намесих се аз, — куче. И защо не си с тях? А, да, вярно. Конал няма да ти позволи първо да му завържеш ръцете.

Ейли ме стрелна предупредително с поглед, но устните й потрепнаха. Лицето на Куах се напрегна и усмивката му се изгуби.

— Добре — каза Ейли. — Очевидно Ласло няма да се върне скоро. Дали да не спрем да се убеждаваме един друг? Нали знаеш, че няма да се откажа. И няма да му кажа, че не си успял да ни хванеш.

Куах се подсмихна.

— Няма да се наложи.

Ейли кимна с глава към Фин.

— Тази тук е много добра в хвърлянето на ножа.

Фин бе успяла да се усмихне, а острието й апетитно отразяваше лунната светлина.

Куах се засмя.

— Това дете? То сигурно още си няма име!

Подпрях замислено пръста си на брадата.

— Когато бяхме на десет те накарах да се криеш по дупките. Тогава още нямах име.

Куах сви устни и кимна към Джед.

— Виж, това момче — то си има име. И до полунощ ще умре.

Тъкмо се наканих да му отговоря, когато момчето само се обади:

— И кой чекиджия го казва това?

Ако не се бях съсредоточил толкова върху Куах и другаря му, сигурно щях да се усмихна. Познавах това усещане: гневът прогонва страха. И после страхът се завръща с двойна сила.

— Успокойте се. — Ейли прокара острието на единия си меч върху другия и металът пропя тънко. — Едно, две, три остриета. Мисля, че те надвишаваме по брой, Куах. Това никога не ти е харесвало, така че пусни ни да минем.

Сянката от лявата ни страна помръдна толкова леко, че със сигурност щяхме да я помислим за клони на рододендрон. Едва тогава усетих и превъзходната бариера — о, хитро. Рязко замахнах с меча и мушнах назад.

Острието издаде тих стържещ звук, прониквайки в плътта. Издърпах го напред, лъскавият метал бе покрит с тъмни петна.

Зад гърба ми се чу рязко поемане на дъх; позволих си да погледна леко встрани. Жената ме гледаше с горчива омраза. Но мечът в ръката й висеше безполезно; тя не можеше да го вдигне, вече не. Докато падаше първо на колене, а след това и по лице на земята, главата й се удари в крака на Джед. Той издаде ужасен звук, но толкова тих, че само аз го чух.

— Така. — Избърсах окървавения си меч в плешката на жребеца, който изцвили от глад, след което го насочих срещу Куах. — Сега вече сме повече.

Куах се спогледа с другаря си на коня.

— Не искаме да се бием — каза Ейли. — Ако ни дадеш път, всички ще можем да се приберем тази вечер у дома.

Куах подритна презрително трупа на фермера и отстъпи назад към оврага.

— Тогава по-добре препускайте с всички сили, арогантни копелета такива.

— Това няма да е проблем. А ти можеш да изчакаш тук Ку Хорах. На него ужасно ще му хареса отношението ти към невинните фермери.

— Да — изръмжа ездачът. — На това се научихме от него. Нали така, Мурлин? От твоя брат-светец.

Сега вече го разпознах: един от последните бойци на Ферхар от времето, което бяхме прекарали при Кейт. Той ме погледна предизвикателно и аз не можах да му отговоря нищо. Усещах напрежението на Фин, упоритото й мълчание и най-вече оръжието в ръката й, което не потрепваше и изглеждаше ужасно заплашително.

Дъхът на Ейли излезе със свистене през стиснатите й зъби.

— Махайте се от пътя ми. Казах, че не искам да се бия. Не съм казвала, че няма да го направя. Назад. По-далеч.

— Тогава бягай, малка сърничке. Бягай и да видим дали ще те хванем.

Ако конете ни не бяха с нас, сигурно щяхме да си го получим, въпреки арогантния ни блъф. Но дорестия сивушко и синия жребец преминаха внимателно между двамата мъже, тръскайки глави, с оголени зъби; конете на мъжете се уплашиха, изпръхтяха и отстъпиха страхливо назад. Този път първа мина Ейли, която наблюдаваше с ненавист Куах; така че аз успях да видя погледа, който той хвърли към Фин.

Бледите му проблясващи очи не се откъсваха от нея, изпълнени с омраза и презрение, и още нещо, много по-плашещо. Видях я как потисна треперенето си; Куах също я беше видял, защото тънката усмивчица отново се появи на лицето му. Докато яздех, го огледах. Отдалечихме се на пет метра, десет метра, а той не сваляше очи от нея; обърнах се да го погледна. Усещах злобата му като студен, твърд предмет.

Ейли прибра мечовете си в ножниците с гъвкави едновременни движения на двете ръце и се понесе заедно с Фин в бърз галоп. Аз накарах жребеца леко да се извърти и да измине няколко крачки странично с леки танцувални движения, без да изпускам от погледа си Куах и другаря му. Той ми кимна, свали бариерата пред съзнанието си и аз го чух как изсъска заплашително:

— Мога да почакам.

Напомних си, че момчето на Мила яздеше зад гърба ми, затова стиснах зъби и устоях на изкушението да препусна обратно към Куах.

Освен това той вече се бе качил на коня си, разнесе се тропот на копита, а дори моята гордост граничеше с благоразумие. Ейли прехвърли Фин пред себе си, напомняйки ми да направя същото с момчето. Той тихо извика, но беше твърде стреснат, за да се съпротивлява.

Докато препускахме през зеления рододендронов тунел, край нас прелетя нещо проблясващо: хвърлено острие, което се заби в едно неразвито дърво. Ейли се отклони настрани и се наведе. Следващото се заби в земята на няколко метра пред нас; значи спътникът на Куах имаше лък. Изругах.

Сивият кон на Ейли сви встрани и препусна към следващия пояс от дървета. Щом я последвахме, аз почувствах полъха на следващата стрела край бузата си. Когато почти едновременно стигнахме първите дървета, аз чух Ейли да изпъшква и да се устремява напред. След миг се озовахме в горичката и клоните на дърветата ни шибаха по лицата.

Когато излязохме от другата й страна се озовахме в мочурлив терен, преди да скочим в реката. Конете ни получиха нов прилив на енергия и се впуснаха нагоре по течението, порейки водата като птици, които разсичат въздуха с криле. След като установиха, че няма да ни настигнат, те се отказаха от преследването.

Но Ейли не се спря и аз препусках по петите й. Тя насочи сивушкото към другия бряг на реката, изкара го на сушата сред фонтан от пръски, но мина доста време, преди да го накара да премине в кариер и след това в бърз ход. Джед ме подръпна за тениската.

— Боли я — прошепна ми той.

— Нищо й няма. — Продължавах да кипя от гняв. — Кучият му син, знаех си, че Куах ще го направи.

— Не, тя е ранена. — Джед ядосано ме удари по лопатката. Ейли протегна ръка, издърпа нещо от рамото си и го хвърли на земята. Окървавена стрела.

— Тя не е добре! Спри!

Фин беше пребледняла.

— Ейли…

— Той каза, че нищо ми няма — сопна се Ейли. — Стига мрънка.

Джед млъкна. След като опасността се беше разминала, той беше много по-уплашен отпреди. Знаех, че въображението му проиграваше всички възможности, които биха могли да се случат. Това го караше да мълчи. Но поне не повърна и не започна да хленчи, че иска да си върви вкъщи.

Ейли се държеше за ранената ръка и лицето й бе изкривено от болка.

— И двамата се представихте много добре там.

— Благодаря — отвърна Джед с треперлив глас. — Вие двамата също.

— Хе-хе. Забелязал си. — Ейли свали Фин от коня и скочи леко на земята.

— Как е ръката ти? — попитах аз.

Тя отлепи половината от разрязания си ръкав. Навсякъде имаше кръв, но не се виждаше дупка.

— Нали ти казах, всичко е наред. Зарежи я. Сега накъде, Сет? Много здраво се омотахме.

— Можем ли да се върнем? — предложи Фин.

Ейли се изсмя силно.

— Да, добра идея. Не. Шона и Ку Хорах ще ни намерят, не се безпокой.

— А Леони?

— С нея всичко ще бъде наред. — Ейли изпуфтя с досада. — Стига се притеснява.

— Ха — казах аз. — Може би трябваше да задържим стария прилеп при нас. Тя щеше да му даде да се разбере веднъж и завинаги.

— Леони не е толкова стара и грохнала, колкото изглежда, нали? — сопна се Фин.

— Пак ли ще мрънкаш за това? — Ейли сви рамене. — Направила е страхотно заклинание. Дърта професионалистка е тя. Трябва да се гордееш с нея.

— Тя е измамница и лъжкиня.

Ейли я погледна смутено.

— Е, всичко, което е направила, е било за твое…

— Виж какво, не знам за чие добро го е направила. — Очите на Фин горяха. Не от сълзи, реших аз, или поне не само от тях. Ако гневът й избухнеше в цялата си сила, двамата с Ейли веднага щяхме да го усетим. — Но съм повече от сигурна, че не е заради моето.

— Не я съди твърде строго — рече Ейли след кратка пауза. — Баба ти не е грохнала, но е поне толкова стара, колкото изглежда. А и няма да посмее да се опъне на Стела. Никой от нас не би посмял.

Аз изсумтях.

— Добре де. — Ейли завъртя очи. — Освен теб, Сет. Но ти ще го направиш за развлечение.

— И заради добрата кавга — отвърнах аз с мек тон. — Знаеш какво си мисля. Това е престъпление и всички вие оставихте на Стела да й се размине. Тя е просто една разглезена кучка. — Срещнах погледа на Фин. — Защото всички се страхувате от нея.

— Прав си, така е — разсмя се Ейли.

Въпреки всичките й умения, според мен Ейли нямаше представа с какво си има работа. И внезапно осъзнах, че това няма значение, защото Фин беше твърде умна, за да си го изкара на нея. Бързо издигнах защитна бариера, защото ако тя решеше да удари, точно аз щях да го отнеса във фронталния лоб, а съдейки по яростното изражение на лицето й, Фин очевидно обмисляше подобно действие.

Но поне за момента държеше всичко под контрол. Определено бе умница.

— Разкажи ми за майка ми — каза тя със застрашително спокоен глас. Докато говореше, не сваляше поглед от мен, но аз нямах намерение да подхващам тази тема. И без това бях казал достатъчно.

Ейли сви рамене.

— Майка ти беше свирепа. Смела като шест хрътки. Ти ми кажи какво се случи. Може би размножаването превръща мозъка ти в каша, а сърцето в гъба. Аз няма как да знам — промърмори горчиво тя.

Какво толкова имаше в това момиче Фионуала, което ме изпълваше с желание да я нараня? Заради забраните на Рейлтин тя не беше чувала за глупавите бърбореници на онази гадателка дори от Ленора. Но въпреки всичко аз я бях наранил. Тя все пак възнамеряваше да ми причини истинска физическа болка.

— Сърцето на Стела винаги е било от камък и студено желязо, нали, Фин?

Очаквах да се нахвърли върху мен, но вместо това тя се сви, толкова нещастна и беззащитна, като че ли всеки момент щеше да заплаче. Джед изглеждаше така, сякаш бе готов да ме убие.

— Защо ме е излъгала? Защо през цялото време сте ме лъгали?

— Това няма нищо общо с мен, дечко. И ти нямаш нищо общо с мен. — Аз свих рамене, но не можех да я погледна. Усещах натиска на един необичаен срам. О, остави я на мира, копеле.

Ейли се засмя, измъквайки ме от неудобното положение.

— Стела иска да си нормална. Забравя, че кръвта така или иначе ще се прояви.

— В най-различни форми — промърморих аз.

— Сет, престани…

Дочухме тропот на копита по земята зад нас и аз се обърнах към големия кон. Благодаря на боговете на англичаните с усет за подходящия момент.

— Изгуби ли ги?

— Аха — отвърна Торк, приближавайки се до мен. — Изгубихме ги. Проклятие. Проблеми ли имахте?

— Малки. И ние ги изгубихме. Говорят твърде много.

Торк се засмя. Хванала го през кръста, Ленора се усмихна на Фин, но Фин не реагира. Тя дори отказваше да погледне баба си, затова може би не забеляза колко уморена беше тя. Защото Ленора наистина изглеждаше много, много уморена. Поне този път старата измамница не се преструваше. Това си беше неподправена възраст и изтощение. Гърбът ми се стегна от безпокойство.

Ейли може би също го усети.

— За днес стига толкова. — Тя кимна към групичката дървета, които закриваха бледия хоризонт, който се сриваше с блещукащото море. — Ще спрем тук.

Аз скръстих ръце, оставяйки коня ми да рие с копито земята.

— А Ленора какво смята?

Ейли изсъска и челюстта й се стегна.

— Оставаме тук. Няма да ходим никъде, докато Ку Хорах не ни намери. — Гласът й бе натежал от гняв. — А заповедите на Ленора да вървят по дяволите.