Джилиан Филип
Каменно сърце (14)

14

— За мъртвец изглеждаш адски добре.

Шона се засмя и ме прегърна.

— Мурлин, все същия си си.

— Това е част от чара ми. — Плеснах го леко по белязаната буза.

— Къде е Ку Хорах? — Нетърпеливата нотка в гласа на Ейли режеше като наточено острие.

— Не мога да го открия. — Шона извърна поглед, ядосан и засрамен. Не беше свикнал да търпи провали в проследяването на някого.

— Я по-весело — казах аз. — Незнайно защо във въздуха като че ли се вихри снежна буря. Всичко е бял шум. Знаеш го много добре.

— Знам. Но това не означава, че трябва да ми харесва.

Свих рамене, изпълнен с безпокойство.

— Всичко ще е наред, Ейли. Нали знаеш, че Ласло е предизвикателство дори за нашия герой.

Ейли се усмихна напрегнато и ми обърна гръб. Намигнах на Шона и той ми се ухили.

— Така е, Мурлин. Той ще обикаля в кръг около Ласло.

Знаех го много добре. Той ми беше брат, мой капитан. Вярвах, че няма да умре.

— И сестра ти не е кой знае колко разтревожена. Знаем много добре защо толкова иска да се върне.

Шона се изсмя рязко, спечелвайки си подозрителен поглед от близначката му.

Ако се бяхме приближили още повече до морето, Ленора щеше да спи на брега, но сега поне успяхме да намерим едно хълмче в гората и Торк започна да подготвя лагерен огън. Джед го наблюдаваше, увит в дебелото му яке, но Фин стоеше встрани и се взираше в широката ивица огряна от луната равнина и веригата от дюни в далечината. След тях се простираше морето — можех да подуша както него, така и далечните острови, пушека от горящите в огъня дърва и ниската трева в равнината. Почти можех да усетя аромата на лунната светлина. Косъмчетата на врата ми настръхнаха и внезапно отново обикнах този свят.

Изпълнен с примирение, а и съжаление към Фин, аз се примъкнах към мястото, където тя седеше и яростно късаше тревата от земята.

— Добре ли си? Справи се много добре.

Тя потрепери. Устоях на порива да я прегърна през раменете.

— Онзи мъж. Куах.

— Уплаши ли те?

Глупав въпрос. Тя се позабави с отговора, но това беше нормално.

— Не ме уплаши. Просто…

— Сякаш се разходи по гроба ти.

— По-скоро потанцува върху него. Потропвайки с крака по земята. Усетих го.

Радвам се, че този път не можа да види потреперването ми.

— Той е просто един бандит. Не се коси заради разни дреболии, дечко. А той си е същинска дреболия.

Тя не се потеше. Беше много спокойна, много хладнокръвна.

— А ти каза, че е нечий представител, нали? Куах?

— От теб ме побиват тръпки, дечко. На някои тукашни хора, да.

— Какви ги приказваш? — разнесе се глас зад гърба ми.

Богове, внезапните появявания на Ленора продължаваха да ми смразяват кръвта. Това бе едно от нещата, които мразех в нея, редом с много други. Но този път не ми се удаде възможност да й отвърна.

— Защо? Какво не трябва да ми казва?

Нали се сещате за онези места, където земната лава се доближава до повърхността? Виждате как черупката се пропуква, усещате натрупващата се жега. Точно този образ се появи в съзнанието ми и аз знаех, че в някой от следващите подобни случаи тя ще изригне. Надявах се, че няма да съм близо до нея, когато това стане.

— Аз не вярвам на нито една негова дума. — Ленора ме стрелна с един от вещерските си погледи и прегърна момичето през раменете. Това бе необмислен изблик на любов и той раздразни дявола в мен.

— Аз не вярвам на нито една твоя дума. — Предполагам, че до голяма степен бях погълнат от собственото си дълго потискано безсилие, но Фин не прояви разбиране, макар да усещах натрупването на жегата, онова малко кълбо гняв, което се заражда в основата на гръбнака и с приближаването към врата става все по-наситено. Усещах ехото му. Но аз също бях ядосан; достатъчно ядосан, за да му позволя да излезе през устата ми. — По всичко личи, че аз трябва да кажа на Фин защо тя е такова измислено същество. Никой друг няма да го направи.

— Сет! — сопна ми се Ленора. В гневния й глас се долавяха панически нотки.

— Воалът, дечко, е причината никой да не те забелязва. Той представлява филтър между теб и простосмъртните. Ти не само си различна, а направо си странна, забравят те в мига, в който те видят. И винаги си била такава.

Ленора рязко ме обърна към себе си и ме зашлеви през лицето.

Зашеметен, притиснах длан към бузата си. По дяволите, тази жена имаше страхотна сила, дори сега.

Очаквах да получа удар и от Фин, но тя просто си стоеше там и се взираше безизразно в баба си.

— Не си прави труда да го удряш — прошепна тя.

— Той няма право…

— Но аз имам! — извика Фин. — Мислех си, че вината е в мен. Мислех си, че съм невзрачна личност. Мислех си, че съм никой.

— Фин, аз…

— Да не си посмяла да ми кажеш, че съжаляваш — изсъска тя. — Защото няма да си искрена. Нали?

Фин не можеше да се сдържа повече. Трябваше да го предвидя, защото очите й приличаха на врящ живак, който всеки момент ще бликне. Тя му позволи да се откъсне и снарядът от бушуваща ярост удари Ленора право в челото.

Фин примигна и извика от болка, притискайки длани към очите си. Ленора падна на едно коляно, а аз я улових за ръката, за да й попреча да се свлече на земята. Тя изглеждаше разтърсена из основи, но не и изплашена, а болката в очите й не бе само физическа. Ейли, Шона и Торк изтичаха към нас, но се спряха рязко. Аз гледах Фин очарован.

Тя бе наранила Ленора, наистина я беше наранила. Зачудих се как ли ще се съвземе от това — и всъщност как ще се отрази това на Ленора. Фин се бе нахвърляла и преди срещу мен — не толкова ефикасно, трябва да призная — но никога срещу Ленора. Какво бях казал на Конал? Че онова момиче Рууни е само началото? Фин определено бе способна и на по-лоши неща. Но точно сега студеният огън в очите й бе угаснал — изразходен докрай — и тя изглеждаше изпразнена дори от нещастието си.

— Благодаря, че пое куршума вместо мен, Ленора. По-добре ли се чувстваш, дечко?

Фин се обърна към мен.

— Не бих си правила труда да те удрям!

— Благодаря за отношението, дечко.

— Стига си я наричал така, изрод такъв!

Джед бе свил ръцете си в юмруци и стискаше здраво зъби, но много по-притеснително беше внезапното вцепеняване на Ейли. Ох, нещата бяха отишли твърде надалеч. Аз я докоснах по ръката и леко поклатих глава.

— Не, Ейли. Това е… просто израз. Той не е от типа побойници. Просто има собствени разбирания. Надявам се да му дойде умът в главата, след като майка му загуби своя.

Опа, мамка му.

— Какво?

Изражението на Джед замръзна за секунда. После той се хвърли напред, прицелил стиснатия си юмрук към гърлото ми и аз трябваше бързо да се отдръпна назад. Джед се спъна и Шона го обгърна здраво с ръце, спасявайки него от падане, а мен от повторно замахване. Момчето дишаше шумно и учестено, останало без думи.

Шона поклати глава, поглеждайки ме слисано.

— Какво ти става?

Веднага разбрах, че говори сериозно, че наистина иска да разбере.

— О, съжалявам. — Насилих се да срещна изпълнените с омраза очи на Джед. — Фин ми каза за майка ти. Съжалявам.

Фин примигна.

— Но аз…

Обърнах се рязко към нея и я шибнах болезнено със съзнанието си. Не много силно, защото тя нямаше представа как да се предпази. Фин залитна назад, зашеметена, но успя да се задържи на крака. И когато отново ме погледна с невярващи очи, тя повече не си отвори устата.

Хватката на Шона се отпусна и Джед се изтръгна от него. Фин приближи лицето си толкова близко до моето, че чувах свистенето на дъха й.

— Кажи ми нещо. — Думите се процеждаха едва-едва през стиснатите й зъби. — За какво говореше онзи Куах?

Аз примигнах, опитвайки се да спечеля време.

— Кога?

Изведнъж се оказа, че всички са намерили по нещо интересно на земята.

— Той каза нещо за Конал. И фермерите.

— Не приемай на сериозно всичко, което казва онзи чекиджия.

— Наистина ли? Но Ейли му повярва. Ти също. — Тя ме погледна. — Какво още не знам?

Ленора облиза устните си.

— Конал е… ами, воин. Капитан, Фин. Той…

— Той не е насилник!

Не можах да потисна подигравателното си изсумтяване. Може би за пръв път от шестнайсет години осъзнах, че съм успял да си върна Конал от нея. Знам, че постъпих детински и по-късно съжалих за това. Но честно казано, се наслаждавах на неудобството, което изпитваше Ленора.

Тя посегна да постави ръка на рамото на Фин, но после размисли.

— Той е син на насилник, Фин. Това му е в кръвта. Древно е, близко до повърхността и самият той въобще не го харесва, но то е там. Налага се да върши разни неща — които той не иска, но трябва да свърши.

Момичето не отвърна нищо. Тя дъвчеше устната си. Понякога хората правят това, за да потиснат сълзите си; но не и Фин. Тя изглеждаше дълбоко замислена и аз можех да усетя потиснатата й ярост като напрегнати мускули на гладно келпи^[1].

Ленора се обърна към мен, сините й очи блестяха.

— Очаквам от теб да върнеш Джед и Фин обратно веднага, когато брегът стане чист.

— Можеш да очакваш каквото си искаш, скъпа. Аз приемам заповеди само от Ейли, и то докато Ку Хорах се появи.

— Ей, чуй ме! — Джед стискаше здраво юмруци и лицето му бе пребледняло. — Трябва да се прибера у дома, Тинкърб…

Действах, без да се замисля; ръката ми се изстреля сама напред и го сграбчи за гърлото. Това си бе чист рефлекс, но аз не му се възпротивих и затегнах хватката си. Той започна да рита и да се опитва да си поеме дъх, вкопчи се в китките ми, но не можа да постигне нищо.

Погледнах ръката си. Погледнах към налятото му с кръв лице, изпъкналите му очи и треперещия език. Пусто да остане. Душах момчето на Мила.

Насилих се да отпусна хватката си. Той се свлече тромаво на земята, а аз продължавах да го гледам, раздвижвайки пръстите на ръката си. Не знаех какво чувствам; само че през цялото време бях на ръба, готов да се плъзна надолу. Усещах се като наркоман, който не може да си вземе дозата. Проблемът бе, че нямах представа от какво имам нужда.

Изплюх се на земята.

— Не го прави отново!

Джед вдишваше въздуха със свистене, притиснал ръка към гърлото си.

— Ясно.

— Защото знам, че умираш да го кажеш — изсъсках аз. — Но наистина не си струва. Да умреш. За да го кажеш.

— Просто… трябва… да се върна… при мама.

— Да, ами доста е сложно. Всички искаме майките ви да дойдат да ви приберат. — Малкият дявол отново подскочи. — Макар че Стела е от майките, които не търсят никого.

— СЕТ.

Гласът на Ленора звучеше ужасяващо, както когато бе млада и силна, и аз не успях да потисна неволното си потрепване. Отърсих се ядосано от страха.

— Това бяха само думи, вещице. Просто седнете и ги обмислете. Лицемери такива.

— Стела има думата къде…

— Стела, щом така предпочитате да я наричате, е глупава и безразсъдна. — Хванах Фин за рамото и я бутнах напред. — Кажете й. Кажете й. Всичко. Дължите й го.

Фин се олюляваше и то не само заради грубото ми блъсване. Ленора остана дълго време неподвижна, със стиснати юмруци и свити устни, дишайки тежко през носа. О, колко бързо успя да се съвземе. През ума ми мина да благодаря на моите богове, че умира, защото светлината в очите й бе смъртоносна.

Шона тихо се приближи и застана до мен.

— Той е прав.

Погледът на Ленора прескочи от него върху мен, а след това и върху Фин. Най-накрая тя подаде ръка на внучката си.

— Ела с мен, дете.

— Аз не съм…

— Казах ела. — Тя ми хвърли един последен, мимолетен, убийствен поглед. — Ще поговорим за това насаме. Нищо от това не касае твоя… — тя потърси подходящия израз — незаконороденото дете на дядо ти.

И после само със силата на волята си тя поведе бледата и мълчалива Фин към тъмните дървета. Ние, останалите, дълго време избягвахме да се поглеждаме в очите.

— А! — Изправих се рязко. — Да върви всичко по дяволите. Ще намеря нещо за хапване. — Призовах жребеца с ума си и сграбчих юздата.

— Искаш ли компания, Мурлин? — Шона се усмихваше накриво.

— Че кога съм искал? Ще взема арбалета ти. — Грабнах го и се метнах на коня, който вече бе потеглил в тръс.

Компания ли? Едва ли имаше нещо, което да искам по-малко.

Поне не и в истинския живот.

* * *

— Чупката, Фарамах. — Фин оголи зъби.

Гарванът се настани на ръката й, без да й обръща внимание. И с право: птицата не беше виновна за нищо. Момичето искаше да намрази семейството си, но й пречеше някакво свирепо чувство, което нямаше сили да назове. Чувстваше се като че ли у дома. Сякаш принадлежеше на това място. Но въпреки това мъката избухваше като кълбо от заслепяващо бяла ярост в гърдите й, защото всичко това се градеше на една продължаваща лъжа.

Тя се взираше в мястото, където бе стояла Леони, докато спокойно разкъсваше на парчета всичко, което Фин бе познавала, всичко, което бе смятала, че представлява. С леко разкаяние, но без да се извинява, старата жена я прегърна рязко и си тръгна, а Фин просто остана там в очакване светът да започне да означава нещо. Сърцето й бе студено като камък.

Тишината в гората я притискаше от всички страни, а погледът на Фарамах я правеше още по-потискаща. Тя го харесваше, винаги го бе харесвала, но тук той изглеждаше различно: съвсем не приличаше на домашен любимец. Тя търсеше човешка компания; не, всъщност само един човек. Искаше Конал, и то отчаяно.

Гарванът рязко вдигна глава, което я накара да си дръпне ръката. Той изграчи дрезгаво. Между сенките на дърветата се появи Конал и закрачи бързо към нея.

Лицето й се разчупи в неохотна усмивка. Тя го бе повикала — съзнателно или не — и той бе дошъл. Не ставаше ли винаги така? Сега Фин разбираше много по-добре защо се получаваше така, но не помнеше през живота си да е била по-щастлива да го види. Той бе облечен с онова дълго черно кашмирено палто, което винаги бе харесвала. Изглеждаше красив в него. Не че и иначе не беше красив, помисли си Фин с гордостта на дъщеря.

— Конал!

Той не се усмихна, което бе толкова необичайно, че по гърба я полазиха тръпки. Фин се спря на няколко крачки от него.

— Сърдиш ли ми се? — Тя отново пристъпи към него.

Конал най-после се усмихна, но това бе някакво бледо подобие на усмивка, и всичко, което Фин можеше да усети в него, бе една огромна празнота. Той погледна над рамото й към морето, после погледна към нея и леко притисна длан към бузата й. Кожата му бе много, много хладна и суха. Не, не хладна. Студена.

За пръв път в живота си Фин поиска да избяга от него. Но това й се стори абсурдно, затова тя остана на мястото си и издържа напрегнатия му поглед. Очите му бяха черни и бездънни като очите на коня на Сет.

Конал разсеяно свали ръка от бузата й и докосна гърлото си. После наведе очи към Фарамах, но птицата просто го гледаше.

Тя се намръщи.

— Конал…

Той рязко вдигна глава, постави пръсти върху устните й и тръгна обратно към лагера. Едва тогава й се усмихна топло и й намигна. После се отдалечи.

— Конал! — Фин почувства странен порив: трябваше да го забави. На всяка цена трябваше да го спре. Но последното което видя, бе едно леко и неуловимо движение, светлина и сянка, лек проблясък на светла коса и изшумоляването на черно палто в сенките. Той изчезна.

Тя примигна и сърцето й се сви; после отърси от себе си болката и зараждащия се страх и си го изкара на птицата.

— Какъв ти е проблемът?

Фарамах вдигна замислено очи към небето, после отново погледна към нея. Внезапно, незнайно защо, той се наведе напред и притисна зловещата си глава към бузата й. Усещането беше странно, на топла кожа и пера, и хладен черен клюн.

— Фин! — разнесе се рязък вик.

Тя се обърна към мястото, откъдето се беше разнесъл гласът на Ейли и изписка. Фарамах я беше клъвнал по ръката. Тя инстинктивно прикри мислите си, спомняйки си студените пръсти на Конал върху устните й.

— Къде се губиш? Ела при огъня. Шона каза, че наоколо се навърта нещо.

— Пак ли?

— Сред дърветата. Не ми ли вярваш? — Ейли замислено дъвчеше устната си. — Виж какво, Ку Хорах ти липсва. Когато се върне, ще се почувстваш по-добре. Сега ела с мен.

Внезапно всичко й опротивя. Прииска й се да изкрещи: Името му е Конал Макгрегър. А брат му е Сет Макгрегър. Те нямат други имена. ТЕ НЯМАТ ИМЕНА, които не съм чувала през живота си.

— Ей, успокой се. Цялата северна Англия може да чуе мислите ти. — Докато отместваше встрани един клон, Ейли й хвърли мрачен поглед. Пред тях се появи сечището и пукащия огън. — Виж какво, съжалявам за поведението на Сет. Той те уплаши. Не го провокирай.

— Сет е глезльо.

Ейли стисна зъби.

— Сет е видял доста неща, които ти не си. Със сигурност не е разглезен. — Тя замълча за миг. — Не и в смисъла, който влагаш ти. А Конал го обича.

Фин я погледна и седна близо до Джед.

— Конал обича всички.

— Но Сет обича Конал. А любовта на Сет не е нещо, което може да се види всеки ден. Знаеш ли какво? Трябва да поспиш. — Ейли небрежно притисна ръка към тила на Фин.

Момичето внезапно бе връхлетяно от тежка сънливост, която просто изпразни ума й от всякакви мисли.

Чудесно. Прогонете мислите, така остава повече място за сънищата. И тя засънува майка си, но в една по-различна нейна версия, сякаш това бе жената, която Стела бе изоставила тук. Хайде, Фин. Ела при мен. Разперила съм ръце и те чакам.

Фин докосна смарагдовото си колие и хладината му й помогна да пробие за миг сънената мъгла, която струеше от пръстите на Ейли. Не мога да мисля. Не искам.

Не мисли. Не мисли.