Джилиан Филип
Каменно сърце (4)

4

Уплашен ли бях или очарован, или и двете? Не ми се искаше да е първото, но никога не бях попадал на подобно съзнание на простосмъртен: изпълнено с агресия и страх, които проблясват като мълнии, неопитомено и толкова неконтролируемо, че с лекота би могло да проникне в моето, без да иска разрешение. Искаше ми се да разбера откъде се е появило. И тъй като обикновено следвах поривите си, реших да отложа пътуването си през водния портал и да разбера.

Нищо на света не се променя, най-вече аз.

Момчето бе извървяло дългия път от дома, а на връщане бе пробягало по-голямата част от него. Не знаех дали това е някакво постижение, защото ми беше трудно да определя възрастта му. То имаше лицето и физиката на дете на не повече от дванайсет или тринайсет години; но очите му бяха древни и предпазливи, а устата му бе свита в тънка линия. Чудех се кой ли от пацифистите в изоставената база му е баща.

Бяха построили въздушната база тук заради чистите небеса и ясното време. Разбрах го по време на войната, когато бомбардировачите „Шакълтън“ боботеха тежко в нощното небе. По-късно, когато светът стана по-дебел и самодоволен, незаинтересован чак толкова от войните, базата се превърна в лагер на мира. Хипитата сигурно я харесваха повече от въздушните сили, защото когато съоръжението бе затворено, а самолетите разпратени по други бази, те купиха парчето земя от Министерството на отбраната и го превърнаха в комуна: едно от онези места, където те сами си отглеждат храната и си плетат дрехи от котешка козина.

В селището нямаше кой знае какво за гледане: няколко каравани, няколко екодомове със сламени покриви; детски люлки и катерушки. Електричество си произвеждаха с няколко малки вятърни турбини и слънчеви панели, и това ме заинтригува достатъчно, че да ги забележа, макар самите хора да не ми бяха интересни. Продаваха дървени фигурки и капани за сънища и водеха курсове по тай чи^[1], но живееха най-вече от парите, давани от незадоволените богаташки хлапета, които идваха тук в търсене на забавления и смисъл в живота. Само това знаех за мястото, където се озовах, преследвайки момчето в мрака.

На теория членовете на общността бяха равноправни, но първият сред тях се забелязваше веднага. Той беше едър мъж, хем висок, хем пълен, с тъмна коса и прошарена брада и зачервени изсечени скули. Той изпъкваше между останалите не само заради физиката си; те се бяха събрали край едно отворено барбекю и пиеха бира, а едрият мъж седеше на върха на полукръга. Той пръв посегна към бутилките от щайгата, а останалите не спираха да му хвърлят погледи, да търсят одобрението му, да му отстъпват реда си.

Помислих си, че момчето се е запътило към него, но не: край мъжа седеше една жена и детето се отпусна на песъчливата земя до нея. Тя веднага ми допадна: палаво лице, широка усмивка и дълга руса коса, която ми напомни за Орах. Едрият мъж не я докосваше, но тя се бе навела към него, а ръката му бе отпусната собственически върху облегалката на плетения й стол.

Никой не може да каже, че бягам от предизвикателствата.

Поне на пръв поглед никой в групичката не обръщаше внимание на останалите и членовете й непрекъснато се меняха. Така че аз се промъкнах с лекота в полукръга от пиещи и започнах да се държа така, сякаш съм поканен, сякаш през цялото време съм бил там. Пък и не бях особено забележим. Не изпъквах. Това бе голямото предимство на Воала или поне едно от няколкото.

Затова се учудих, когато блестящите очи на едрия мъж веднага се вторачиха в мен.

Примигнах, усмихнах се, засмях се на шегата на момичето, което седеше от лявата ми страна, сякаш го познавах поне от десетина години. Вдигнах бутилката си в поздрав към едрия мъж. Той не реагира, но продължи да ме наблюдава още няколко продължителни секунди, след което се обърна небрежно към блондинката.

Не го харесвах.

Изглежда, нямаше никакво желание да се откъсне от нея. И все пак едва ли ме беше приел като заплаха, защото иначе щеше да се изправи, да се разходи сред хората си като някой недосегаем монарх и нямаше да позволи вниманието му да бъде отвлечено от разговора с високия кльощав мъж, чието лице не можех да видя. По това време вече пиех третата си бира: достатъчно, за да се почувствам още по-самоуверен.

Момчето не ми обърна внимание, когато седнах до майка му, а и аз не му дадох повод. В съзнанието му продължаваше да има нещо заинтригуващо силно, но той бе изморен и не знаеше срещу какво се е изправил. Той лесно се разсейваше и не след дълго се изправи и отиде с няколко други деца да се занимават с онова, с което обикновено се занимават хлапетата. Да се друсат, да чупят прозорци, такива неща. Докато се отдалечаваше, русокоската му изпрати въздушна целувка и се засмя, когато го видя да се изчервява и да се опитва да скрие широката си усмивка. Истинска връзка между майка и син.

Аз се наведох и чукнах бутилката си в нейната.

— Здрасти.

Тя се обърна и ми се усмихна с лека изненада.

— О! Не видях, че си тук.

— Знам — отвърна аз. — Непрекъснато ми се случва.

— Не мога да разбера защо — отвърна тя, прехапа устни и ми се ухили.

Разбрах, че от раз съм я омаял.

* * *

Бяхме сред последните, напуснали огъня. Точно срещу нас двама бяха потънали в прегръдки и целувки, но все едно бяхме сами, а и момчето повече не се върна. Името му беше Джед. Това бе едно от първите неща, които ми каза тя. Предполагам, че съм успял да проявя някакъв интерес, макар вече да бях очарован много повече от майка му.

— Не може да нямаш семейство — казах й аз.

— Сега вече нямам. Те не одобряват начина ми на живот, аз не одобрявам техния.

Напълно я разбирах и незнайно защо това ме натъжи.

— Ами Джед?

— Аз съм му достатъчна. Той ми е повече от достатъчен.

— Наистина ли? — Усмихнах й се лъстиво, което винаги вършеше работа при Орах.

Тя ме плесна по ръката.

— Всичките сте такива. Искам да кажа, че Джед е единственият, който искам непрекъснато да е край мен. А всички вие носите само неприятности.

— Представа си нямаш. — Аз полегнах назад, облегнат на лактите си. Внезапната й усмивка ми хареса. — Ами онзи, едрият?

— Кой, Мак ли? Той става. Не ме притежава. Така стоят нещата тук.

— Значи той не е… нали се сещаш. Бащата на момчето ти?

Тя сви рамене.

— Не. — Прозя се и протегна ръка зад гърба си, за да се почеше между лопатките. Възползвах се от момента и се надигнах: пресегнах се и лениво почесах мястото вместо нея. Едва усетих лекото й потрепване.

Продължих леко да я потърквам с палец по гърба.

— Той се държи така, сякаш те притежава. Твоят човек Мак.

— Не. Той става. Ти не го познаваш.

— Но аз познавам такива като теб — рече той зад гърба ми.

Двамата се обърнахме. Знаех, че стои там заедно с кльощавия си другар, но се опитах да изглеждам изненадан. Повдигнах вежда, чудейки се какво ли е накарало едрия мъж да ме гледа така. Освен очевидното, имам предвид. Безсрамно се слагах на любимата му блондинка, но въпреки това…

— Кой е този, Мила?

— Това е Сет. — Тя му се усмихна открито и аз реших, че бърка доста в преценката си. Мъжът я притежаваше, независимо дали тя го знаеше.

— Така ли? И преди съм виждал такива като теб.

Ситни тръпки полазиха по гърба ми: ехо от миналото. Толкова отдавна, че дори не можех да си спомня.

— Ти си Мак, нали? — Нямах намерение да ставам. Не че разликата във височината щеше да ме уплаши, но не виждах нищо достойно в залитащите ми опити да се изправя. — Мак кой?

— Мак никой. — Той изглеждаше объркан, че аз продължавам да лежа проснат на земята, уязвим и достъпен за ритниците му. — Джон Маклауд.

— Аха — рекох аз.

Маклаудовите се бяха пръснали навсякъде, но това нямаше значение в момента. Вече виждах семейната прилика. Поне във физическия смисъл. Вековете бяха заличили спомените, а и той едва ли щеше да се сети за древните клетви. Нищо чудно, че можеше да ме види.

Казваха, че той носи кръвта в себе си. Старата Ма Синклер го каза за онзи Маклауд, когото познавах, а и двамата отдавна бяха мъртви. Но не и потомството му. То не беше мъртво.

Не бях чак такъв глупак; отдавна живеех в другия свят. Освен това от изпитата на гладно бира леко ми прилошаваше. Изправих се на крака.

— Ще си ходя — казах аз.

— Мисля, че това е добра идея — отвърна той.

Искаше ми се да го фрасна в самодоволната физиономия, да забърша с шамар усмивчицата на кльощавия, но не го направих. Видях разочарованието в очите на Мила.

Живей, за да обичаш друг път, както обичах да казвам.