Джилиан Филип
Каменно сърце (6)

6

Отговорната работа се удаваше с лекота на Конал. Това не би трябвало да ме учудва и накрая спрях да се изненадвам, когато го видех в бизнес костюм. Той бе тих, дискретен, изумително ефикасен и никога не привличаше вниманието на корпоративните акули. Брат ми не спираше да повтаря (докато накрая не ми писна да го слушам), че ако имах хубава, стабилна работа, вместо да се хващам като наемник във възможно най-размирните места на картата, той нямаше да очаква от мен да прекарвам толкова много време като бавачка на Фин.

Детето все още нямаше приятели и привличаше само нежелано внимание. Но това не означаваше, че тя се задоволяваше да обикаля с наведена глава из Торнаший и да свиква да се държи като послушна простосмъртна гражданка. Фин обичаше да скита.

Конал определи границата при Езерото на феите: по очевидни причини то бе забранена територия, без въпроси, без уговорки; и тъй като това бе единственото място, където й бе забранено да ходи, тя напълно естествено спазваше правилото. Що се отнася до нас, ние я наглеждахме, доколкото имахме възможност. И тъй като не можех да се задържа на работа за по-продължителен период от време, аз се оказвах натоварен с това задължение по-често от хората, които наистина се вълнуваха от съдбата й.

Конал смяташе, че аз обичам да се грижа за момичето. Аз бих казал, че ме е грижа повече за хората, с които тя се срещаше — особено предвид отвратителното й настроение в онази есен, когато навърши шестнайсет. Тя знаеше, че с Ленора става нещо и никой не й казва какво, а тези две неща гарантирано щяха да я вбесят.

Казвах им го. Толкова много пъти. Страшно много неща се случиха по моя вина, но това не бе сред тях.

Като говорим за нещата, които не се случиха по моя вина, онзи ден видях отново Джед. Дори да ме беше забелязал, той нямаше да ме разпознае — имах достатъчно свободно време, за да се намърдам в странното му съзнание и да пренаредя тъмната мъгла на Воала както ми е удобно — но не можех да се отърва от любопитството, което то пораждаше в мен. Също и от вината. Животът им не бе същият като преди, но пък да не би аз да съм я накарал да поверява всичката си собственост в ръцете на Мак. Изпитах известно удовлетворение, когато научих, че е умрял в някаква фатална пиянска свада: до такава степен се бе потопил в дрогата, че Скиншанкс го беше зарязал и сигурно се бе насочил към някое ново и по-обещаващо протеже.

Не че това бе успяло по някакъв начин да помогне на Мила и синовете й, които по това време вече бяха двама. Честно казано, не знаех как малкият бе успял да оцелее; това бе най-болнавото същество, което бях срещал в живота си. За Мила и Джед щеше да е по-лесно, ако просто беше умряло. Достатъчно беше да го погледнете, за да разберете, че не му е съдено да остане дълго на тоя свят, но Джед бе силно привързан към него. Очевидно не беше толкова добър колкото мен в дистанцирането от онези, които би трябвало да обича.

Не казвам, че се гордея с това. Просто ми се удава адски добре.

Не ме разбирайте погрешно. В началото се виждах често с Мила. Не я зарязах; поне не веднага. Не бих и могъл да го направя — честно казано, не можех да стоя далеч от нея. Не ми пукаше, че стълбището миришеше на урина, пот и гранясали хамбургери; кожата на Мила ухаеше на портокали и евтин бял мускус. Не ми пукаше, че стените бяха толкова тънки, че можех да чуя как съседката й дърпа от цигарата си, хъхренето на храчките в гърлото й, звънването на микровълновата й печка. Ние просто усилвахме музиката и това е.

Когато Джед си беше вкъщи, той изобщо не ме забелязваше. Такова бе желанието ми. В повечето случаи беше навън, спеше където намери. Аз бях правил същото като малък, многократно, така че не ми се струваше като кой знае каква жертва от негова страна. Но въпреки всичко Мила го обожаваше. За мен тя бе еталон за майка, но честно казано, нямаше с кого да я сравня.

Може би затова не се притесних кой знае колко, когато най-накрая ги изоставих. Знаех, че той ще се грижи за нея. Джед я познаваше по-добре от мен, а аз не можех да се справя със страстта й. Бях на четиристотин и няколко години, но все още не бях пораснал достатъчно. Не исках да я изоставям, но трябваше да го направя. С Джед щеше да й е по-добре.

Като че ли Мила бе съгласна с това. Тя се грижеше за него толкова добре, а и без това вече нямаше чак толкова голяма нужда от мен. Нуждаеше се единствено от мъжа, който идваше веднъж седмично да продава мечти, кошмари и забрава.

За последно я видях в нощта на Гай Фокс, по време на зарята в парка. Фойерверките се пръсваха в нощта на милион летящи перли, които проблясваха за миг на фона на тъмното небе. Докато тълпата ликуваше и ръкопляскаше, тя гледаше вторачено нагоре, в търсене на облачни паяци.

Огнени призраци — така ги наричаше тя. Такива бяха наистина; това оставаше след смъртта на фойерверките. Облаци от огнени паяци. Погледът й бе изпълнен с такъв копнеж. Моят също, но аз не обръщах внимание на фойерверките; просто не свалях очи от Мила.

* * *

Чувствата настрана, но аз не се чувствах отговорен за никой от тях. Тя сама си бе избрала да живее в света на наркотичното опиянение.

Въпреки това аз се отбивах при тях от време на време. Къщата не ми беше по път, но и не се отклонявах кой знае колко. Просто исках да се уверя, че мястото не е изгоряло при някой пожар.

Но онова, което открих в онзи ден, не беше кой знае колко по-добро.

Когато Джед излетя пред входната врата, понесъл малкия си брат, аз бързо отскочих настрани; нямаше смисъл да рискувам. Той залитна, наведе се напред и повърна.

Студени тръпки ме полазиха по гърба, последвани от гадното чувство, че изборът на Мила може би не е бил съвсем независим. Изчаках Джед да изхвърли всичко, да се вземе в ръце и да поеме бавно към града. Щеше да установи, че отмъкването на разни неща с бебе на ръце не е особено лесно, но предполагах, че има причини за това; или поне една добра такава.

Трябваше да потвърдя подозренията си и не се наложи да чакам дълго. Дилърът на Мила излезе от апартамента им десетина минути по-късно; беше толкова кльощав, че чак прозрачен, но не можеше да заблуди никого, че е слаб.

Когато зави зад ъгъла, аз скочих върху него, притиснах го в стената с ръка на гърлото му и изсъсках в пергаментовото му лице:

— Казах ти, Скиншанкс. Остави я на мира.

То примигна, усмихна се измъчено, щом ме разпозна, и се отпусна, сочейки с пръст към гърлото си. Аз неохотно отслабих натиска. То се закашля деликатно и побутна отвратено ръката ми настрани, след което поправи якичката си.

— Можеше и да е по-лошо, Мурлин. Не се меси, защото току-виж станало така.

— Каза, че не се интересуваш от нея! — Червата ми се свиха от отчаяние и унижение.

— Така е.

— Тогава кой… — Гърлото ми пресъхна.

— Никога не съм се интересувал от жената, казах ти вече. Тя е просто средство за постигане на целта.

— Предупреждавам те…

— Не заставай между мен и протежето ми. — То изпуфтя от досада, измъкна пакет цигари и запали една. — Би трябвало да си наясно.

Наясно бях. Още повече когато картинката ми се изясни.

— Момчето.

— Бинго! А дори не трябваше да се обаждаш на приятел.

Можех само да го гледам безмълвно. Джед беше обречен, независимо дали щях да се намеся или не. Помислих си, че разбирам защо ламирът е привлечен от него. Неопитомената му интелигентност, привързаността му, съпровождана от безпощадност — всичко това забавляваше ламира. Харесваше му играта на преследване. Или може би само плячката.

— Не се тревожи, Мурлин. Животът му няма да приключи толкова неприятно като на скъпия Мак. Той е твърде обещаващ.

— Какво се обърка при Нилс Ласло?

— Да се обърка ли? Нищо не се обърка. Той се оправя чудесно. Едва ли има нужда от мен.

— Скиншанкс, ти си гадно копеле.

То се ухили.

— Тази обида звучи странно от твоята уста.

— Не наранявай Мила.

— Не ми се меси.

Забих поглед в студените му жълти очи. Патова ситуация.

— Ще те убия. — Безсмислена заплаха.

То сви рамене.

— Сигурно. И след мен ще дойде Слинкбоун. Онзи пазач е станал доста небрежен с възрастта; водният ти портал има нужда от нов наблюдател. Наоколо се мотаят доста от хората ми.

Аз поклатих глава, победен. Истината бе, че не исках да се меся. Това само щеше да влоши нещата за Мила и Джед; все пак познавах Скиншанкс от векове. Пътищата ни се пресичаха не за пръв път.

Пък и честно казано, момчето можех да похарча по-лесно от Мила или невинното бебе. А и той може би щеше да се справи добре с ламир за наставник. Много хора успяват.

Много хора успяват и продължават да обичат майките си.

* * *

Не знаех какво друго да направя, затова последвах Джед до центъра на града; освен това трябваше да наглеждам и Фин. Нямаше да е зле да отида да я потърся.

Намирането й не ми отне много време, но вниманието ми непрекъснато се отклоняваше към момчето и бебето. Оказа се, че мъникът въобще не пречи на работата на батко си. Наблюдавах през стъклената стена на бара в кафенето как Джед се подмазва на някаква възрастна женица с карирана пазарска чанта, но тя се прехласна по бебето и това го възпря да плъзне ръка в чантата й. Ако Скиншанкс се захванеше с него, това нямаше да се повтори.

Майката с лъскавия джип не извади такъв късмет — видях го как взе една от играчките, накара пищящото й хлапе да се засмее и бързо пребърка чантата й. Кой би могъл да го обвини? Беше му оставена под носа. Освен това момчето имаше стил.

Мила щеше да е добре, щом той се грижеше за нея. Добре.

— ЕЙ! ФИОНУУУУУАЛА!

Спомних си защо съм дошъл тук, взех кафето си и излязох навън. Крещеше някакво красиво, наперено момиче с лъскава коса и начервени устни, качено на високи токчета. Шаная Рууни, безкраен източник на проблеми за Фин. Самата Фин се намираше от другата страна на улицата, с увиснала черна коса, превити рамене, изпълнена със срам и опитваща се да се слее с тротоара като сив хамелеон. Почти бе успяла. Завъртях очи, чудейки се дали не бих могъл да си намеря работа на някоя петролна платформа.

— Макангъс! — Шаная сви ръце около устата си, за да усили гласа си. — Мравешка мутро!

Шаная имаше остър поглед, не можех да не й го призная. Често казано, Фин наистина имаше изпъкнали очи, които изглеждаха твърде големи за черепа й. И също като някой уплашен бръмбар се опитваше да се промуши в тълпата и да се свре под някой камък. Богове, помислих си аз, пак се започва. Номерът беше винаги да се намесвам, но без Фин да забележи, че го правя.

Шаная отиде до бордюра и размаха пръст с лакиран нокът.

— На теб говоря, Макангъс!

Приближих се към нея, приклекнах до сергията на продавача на вестници и се престорих, че говоря на кучето му, като наблюдавах Фин с крайчеца на окото си. Тя се спря, погледна през рамо и аз останах поразен от унижението и омразата, изписани на лицето й. Зачудих се дали Шаная ги забелязва.

Очевидно не, защото гласът й се извиси над крясъците на групичката й.

— Господи, майка й сигурно се е чукала с бръмбар. Баща й я е зърнал в родилното и веднага се е строполил мъртъв на пода.

Мамка му. От думите й даже на мен ми секна дъхът. Момичетата завикаха престорено ужасено, а едно от тях изписка:

— Шаная!

Но Фин вървеше с вдигната глава и на лицето й вече не се виждаха страх и унижение. В сребристите й очи блестеше чиста омраза.

Не, Фин, помислих си аз. Няма да го направиш.

Някой се спря да си купи списание и за миг я скри от погледа ми. Аз надникнах отстрани, сърцето ми се разтупка бързо от тревога. Ако бях на мястото на Шаная, ако някой ме гледаше по този начин, последното нещо, което бих направил в този миг, би било да се запътя към този някой.

Когато Шаная стигна до пешеходното островче, Фин вече я гледаше напълно безизразно. И точно тогава вниманието ми отново бе привлечено към Джед. Той наблюдаваше Фин много напрегнато, очевидно бе очарован от нея. А трябваше да гледа Шаная, да бъде омагьосан от красотата и жестокостта й, от биещото й на очи присъствие. Полазиха ме тръпки на безпокойство. Това проклето хлапе и хаотичното му съзнание. На това му викаха случайни последици — и вината за тях бе моя.

Фин изобщо не изглеждаше уплашена. Погледна наляво и когато се обърна отново към Шаная, лицето й потрепваше. За миг си помислих, че се кани да заплаче, но после осъзнах, че се опитва да не избухне в смях. Помислих си: „Опа!“ и се втурнах напред. Джед се намираше между мен и двете момичета и също се хвърли напред, сякаш знаеше какво ще се случи, сякаш искаше да се намеси. Не можех да видя добре. Изругах под носа си и хвърлих кафето в кофата за боклук, за да освободя ръцете си.

Закъснях. Шаная напусна островчето и свободната ръка на Джед хвана въздуха. Тя погледна надолу, олюля се и се спъна. Там нямаше нищо, нищичко. Но въпреки това тя се спъна.

Кълна се в боговете, че едва удържах смеха си. Беше забавно да гледам как красивото същество се спъва в нищо и залита, размахало ръце, със зяпнала уста, докато Джед отстъпва назад, опитвайки се да запази равновесие с бебето в ръце.

Внезапно всичко спря да ми изглежда забавно. Шаная падна с главата напред на пътя и лицето й се плъзна по асфалта, сваляйки грима и част от кожата й. Тя започна да драпа хаотично с ръце, сякаш се опитваше да не си счупи нокът. Жестовете й изглеждаха непристойни и очевидно я болеше, но животът й не бе застрашен. Поне докато към полегналите полицаи не се засили лендкрузърът. Шофьорката му погледна твърде късно напред, залепила телефона към ухото си, и устата й се отвори в голямо комично О.

Вече тичах напред, когато чух писъка на някой до мен и видях как шофьорката на лендкрузъра затвори очи. Ако Шаная издаваше някакъв звук, той бе заглушен от писъка на спирачките, но според мен тя мълчеше. Просто си лежеше там с ококорени очи и гледаше как смъртта й се приближава към нея във формата на грамаден джип. Аз се плъзнах по асфалта и се спрях.

Същото направи и Смъртта.

Поех си шумно дъх в настъпилата зловеща тишина. Огромната гума докосна косата на Шаная, но тя не помръдна главата си. Просто отвори уста и запищя.

Наоколо започна да се струпва народ. Хората гледаха опулено момичето на асфалта и бърбореха нещо в телефоните си, а някои от тях — включително и Джед — се опитваха да й помогнат да се изправи на крака. Фин не помръдна от мястото си; очевидно не намираше нужда да го прави. Тя се повъртя наоколо, в очите й проблесна сребриста светлинка, а единствената емоция, която се изписа на лицето й, бе леко разочарование. Фин облиза устни, вирна глава и се заслуша жадно в писъците.

Богове, тя бе истинска дъщеря на майка си.

Време бе да се измъквам оттам. Бях действал тромаво и почти я бях изпуснал, но този път лошото се бе разминало. Нямаше нужда да оставам; имах достатъчно причини да отскоча за едно питие. Нищо не заплашваше Фин. Със същия успех можеше да е невидима. Никой не се интересуваше от нея, никой не я виждаше.

С изключение на Джед.

Аз се намръщих. Не грешах: той се откъсна от тълпата с пребледняло лице, погледът му се стрелкаше от Фин към шофьорката на лендкрузъра, която плачеше, отпусната на колене на пътя до Шаная. Вратата на колата зееше отворена; дръжката на чантата й се виждаше на пасажерската седалка.

— Хей, не! За днес беше достатъчно, момче.

Не съм сигурен дали реагира на предупреждението ми; може би сам взе решение. Надявах се да се така, защото съжалих за онова, което направих след това; съжалявах за постъпката си през по-голямата част от останалия си живот.

Тръгнах си. Фин направи същото — отегчена, тя повлече крака към парка.

Всичко приключи. Не вярвах, че Джед ще запази интереса си към нея. Смятах, че той ще остане край красивата, уплашена Шаная. Но не взех предвид бунтарството, любопитството и неопитомения му, неконтролируем ум, в който бе бърникано твърде често.

Затова не го видях как тръгва след Фин; не го видях как обсъждаше, шегуваше се и ласкаеше, докато накрая не успя да я придума да му обясни какво става. Така и не видях проблясъка на привързаност в очите й към момчето, което пожела да разговаря с нея. Пропуснах момента, когато Джед се превърна в най-добрия и единствен приятел, който Фин бе имала някога.