Джилиан Филип
Каменно сърце (2)

2

Не можех да не го призная на жените на Григар: те бяха жилави. Твърди като вечния лед. От какво ли бяха направени душите на Рейлтин и Ленора? Във вените им течеше разтопена стомана.

Не мога да кажа, че Рейлтин не пожела да си отиде с Ангхис. Тя постъпи по същия начин като майка си и Григар: насили се да остане. А имаше избор. Каквото и да си мислеха простосмъртните, тя имаше избор. Щяхме да вземем детето и да го отгледаме; признавам, че това не ми беше по сърце, но щяхме да го направим. И мисля, че щяхме да свършим добра работа.

Може би ако ставаше въпрос само за Конал, тя щеше да му остави детето. Но трябваше да добави и мен към уравнението, и аз знаех, че онзи ден в Торнаший, в стаята, залята от слънчева светлина, тя обмисляше точно това.

Очите й бяха кървясали и тя притискаше малката Фионуала към гърдите си така, сякаш тя бе единствената й връзка с живота. Бебето бе грозно малко същество, чернокосо, със стреснат поглед, но когато не ревеше, беше много глезливо. Очароваше ме. Струваше ми се, че можех да започна да го обичам, така, както всички обикват бебетата. Останалата част от предсказанието не ни беше известна, но Рейлтин и без това се страхуваше от него. Не можеше да се насили да ме погледне, но бе вперила в Конал поглед, изпълнен с неописуеми гняв и мъка.

— Тя остава тук — изсъска сестра му. — Детето ми остава тук, където ще е в безопасност. Завинаги, Конал. Чуваш ли?

— Чувам те, Рейлтин. Аз…

— Не ме наричай така! Никога повече!

— Рей… Стела, сега не е моментът да се вземат решения. Моля те. Не му е времето.

— Напротив. Време е. И ти никога няма да споменаваш на Фин за другото място. Никога. Само тя ми е останала от Ангхис и няма да се отделя от мен. Млъквай, Сет!

Аз вдигнах отбранително ръце.

— Никога не съм…

— Това не е твоя работа. Стой далеч от детето ми. Тя няма нищо общо с теб.

— Знам. Аз…

Щитът ми бе свален и макар това да бе подъл номер, тя се възползва от слабостта ми и силата на презрението й буквално ме блъсна назад. Аз разтърках слепоочията си, преглъщайки една ругатня, защото трябваше да се съобразя с мъката й. Но вече се страхувах от нея; страхувах се от онова, което можеше да направи.

— Набийте си го в глупавите глави — изсъска тя. — Кейт не може да бъде победена. Аз й бях приятелка и съветничка няколко десетилетия и вие няма да я победите. А аз? Аз я предадох заради любовта си, а сега любимият ми е мъртъв. Тя получи половината си отмъщение. Ако се върна там, тя ще си вземе и втората половина, и бъдете сигурни, че няма аз да съм убитата. Знам това по-добре от вас. Тя е твърде жестока, за да убие точно мен.

— Стела, ние ще защитим детето. Знаеш го…

— Абсолютно сте прави, че ще го защитите, и ето как ще го направите. Слушай ме внимателно, Конал — изръмжа тя. — Чуйте ме и двамата. Заклевам се в живота си. Вие сте ми свидетели, че се заклевам никога да не се върна там.

Гледах я втренчено.

— Моля те, недей — помолих аз Рейлтин. За пръв и последен път в живота си.

Тя студено и твърдо ми обърна гръб.

— Никога повече няма да прекося Воала. Това се заклевам, Конал. В живота си.

В настъпилата тишина аз чух непривичния звук на плача на Ленора.

— Стела — прошепна Конал. — Какво си направила?

* * *

Ех, какви ли не лъжи чу това дете през следващите шестнайсет години. Но аз нямах нищо общо с това.

Тя растеше сама. Не можеше и да бъде другояче с майка, която бе твърде студена дори по стандартите на Ший. Живееше в сянката на Воала, без дори да подозира за съществуването му, така че нямаше нужда да се опитва да я забележат. Нямаше как да знае с какво да започне. И естествено, никой не можеше да й дава съвети. На Ленора, разбира се, би й се искало; на Конал още повече. Но никой не можеше да спори със Стела.

А тя въобще не общуваше с мен. И аз нямах никакво намерение да се противопоставям на това.

Навъсеното малко същество с бледи, изпъкнали очи, ми напомняше за дълбоководна риба. Колкото повече растеше, толкова повече ми заприличваше на змиорка, която се е притаила в тъмнината, срамежлива и самотна, криеща смъртоносните си зъби. И трябва да знаете, че не сте научили какво е вродена омраза, докато не я видите в очите на едно шестгодишно дете.

Тя ме ненавиждаше, защото не й обръщах внимание, защото се държах на разстояние от нея, защото не криех антипатията си. Тя не бе любвеобилна, но това като че ли допадаше на майка й, която изглеждаше доволна от взаимната ни неприязън. Понякога изпитвах съжаление към останалото без баща дете с такава студена майка; понякога откривах отчаяние в очите й и се колебаех, чудейки се дали да не предизвикам Стела с неподчинението си. Нямаше да ми е за пръв път.

Но тогава виждах Фин да дъвче кичур от черната си коса и да ме наблюдава с предпазлива ненавист. В такива моменти ми се приискваше да надникна в главата й и да видя какво си мисли, но не се осмелявах да опитам. Колкото и добра да бе защитата ми, Стела щеше да разбере; а ако не успееше, детето сигурно щеше да го усети. Така че през годините се научих да потискам интереса си.

Ако Ангхис беше жив, всичко щеше да е по-различно; Стела нямаше да се страхува толкова много от мен и от глупавите бълнувания на пророчицата. Но той умря и това промени живота на всички ни, а най-много на Фин. Искаше ми се детето да започне да задава въпроси за измисления си живот, и аз да й кажа, че вината за това не е нейна. Но беше много по-лесно просто да свия рамене и да обвиня за всичко безчувствената й майка, отколкото да седна да споря с Рейлтин: Рейлтин, която бе толкова изпълнена с горчивина и разяждана от мъка, че се бе отрекла от собственото си име.

Човек би си помислил, че детето би трябвало инстинктивно да усеща, че нещо се крие от него, особено когато нещата се объркват или пък вървят твърде на добре. Предполагам, че малката Фионуала си мислеше, че няма приятели, защото е скучна. Предполагам, че според нея никой не я забелязва, защото тя просто не си заслужава усилията, и че учителите й я забравят, защото е твърде глупава, за да си правят труда да я запомнят.

Но сигурно си мислите, че тя си задава въпроси за другите неща: за учителя по химия, който си изгори ръката на лабораторната горелка точно когато тя си пожела това; за неприятната й съученичка, която отряза връхчето на палеца си с макетно ножче по желание на Фин Макангъс. Мисля, че тя би могла да тласне покорното момиче към собствената му смърт. Фин можеше да използва способностите си на Ший, макар да не знаеше, че има такива. Можеше да убива с тях: това нямаше да е първата подобна проява на кръвта на Ший в другия свят, а и децата могат да бъдат наистина безмилостни. Боговете го знаят, аз също.

Конал я наблюдаваше и се тревожеше. Всъщност той я отгледа, защото въпреки импулсивната си клетва, Стела беше напълно безполезна като майка — както всяка жена от народа ни. Бях доволен, че детето си има Конал и си мислех, че въпреки всичко, щом той е наоколо, с момичето всичко ще бъде наред. Въпреки грозотата й и пълната липса на всякакво очарование, той я обожаваше. Честно казано това не ме изненадваше, като го знаех какъв е светец.

— Когато порасне, ще прилича на Стела — обичаше да казва той и Ленора се съгласяваше с него. Аз си мислех, че вероятността за това клони към нула, но предпочитах да запазя мнението си за себе си.

Ленора си беше изгубила ума по Фин също като Конал и се опитваше да я научи как да обработва сребро и да майстори сребърни бижута, както и на характеристиките на различните камъни. Момичето имаше усет за камъните — или поне така твърдеше Ленора; за мен те бяха просто геоложки отпадъци, тумори, изтръгнати от чистата скала — но в останалото, очевидно, беше пълен провал. Твърде тромава, твърде нетърпелива; потроши стотици остриета и си изгори пръстите на горелката. Но това не я отказа да прекарва часове в работилницата на старата жена и да гледа как Ленора работи или да си играе с любимия си гарван (който също я обичаше).

Но всъщност Конал бе онзи, който я заведе на реката и я научи да плува; той я научи да се катери по дърветата, да лепи пластири на разранените си колене и да си слага торбичка с лед на главата, когато пада от клоните. Конал знаеше хиляди глупави вицове, които караха намусеното момиченце да се залива в смях; той я прегръщаше и я утешаваше, когато тя се прибираше у дома разплакана от побойниците в училище. Той научи Фин да кара безценния му джип и дори не я шляпваше, когато тя вкарваше колата в някоя канавка. Командваше я здраво, успяваше да я държи под контрол, казваше й къде да се скатае, когато я прихванеше някое от нейните избухливи настроения.

Понякога ми ставаше неприятно, че той е толкова търпелив с нея, че рядко избухва и никога не й дърпа ушите (макар тя често да си го заслужаваше). Конал бе баща на това дете във всеки смисъл, с изключение на биологичния, и понякога ми се искаше — за негово добро и доброто на Фин — Стела да се завре някъде и да го остави да се справя сам.

Двамата с него сме се карали заради Фин. Аз му казах, че сестра му греши, макар да не се налагаше: той го знаеше. Затова, както често става в подобни случаи, той си го изкара на мен.

— Решението си е на Стела! — изкрещя ми Конал и насочи острието на изтъпения си меч към гърлото ми. Избата под стария хамбар беше празна и кънтяща, идеално място за тренировки по фехтовка и скандали. — Изборът е неин! Детето е нейно!

— Заради глупавата й дебела глава — отвърнах аз, отскачайки назад, преди да успее да ми насини окото.

Но с времето научих, че споровете с него са просто загуба на време. Повече не му се месех. Момичето нямаше нищо общо с мен. Пророчествата са просто измислени фантазии на шарлатани, нищо повече.

Интересно какво ли щеше или нямаше да се случи, ако се бях ангажирал повече, ако се бях отдал на живота и семейството си в другия свят. Трудно е да си представя как ли щяха да се развият нещата, ако отново не ме бе връхлетяла носталгията по дома и в онази пролетна нощ не бях отишъл до водния портал.

Може би всичко щеше да се случи отново, но по различен начин, в друго време. Кой знае? Мисленето може да ви подлуди. Отидох там и това е. Отидох до водния портал, при езерото във влажната долина в малката горичка до главния път. Ако не бях отишъл, никога нямаше да видя момчето.

Може би нещата щяха да се развият по друг начин.

Но се случи следното.