Джилиан Филип
Каменно сърце (18)

18

Човек би си помислил, че брат ми и Джед са свързани чрез някаква невидима нишка. След инцидента на брега, когато глупостта на момчето едва не уби и двамата, то не се откъсваше от Конал. Присъствието ми временно го принуди да се отдалечи, но накрая Джед просто не успяваше да устои на поривите на предаността. Нямах намерение да напускам мястото си край огъня и той сигурно го знаеше, затова ме стрелна с поглед и тихомълком се отпусна на земята до него.

Подъвка замислено устната си и промърмори:

— Съжалявам за майка ти.

— Да, благодаря. Мислех си, че тя ще съжалява повече, че ни напуска.

— Но тя беше стара, нали? Имам предвид наистина стара.

— Ха. Да. — Конал прегриза един нокът и отпусна ръката си през врата на Лия. — Но ако питаш мен, Джед, животът е хубаво нещо. Колкото повече живея, толкова по-силно се привързвам към него.

Джед изсумтя.

— За разлика от другия тип.

— Какво?

— Онзи, когото уби снощи.

Конал загриза друг нокът.

— Да.

— Той вече не е привързан към живота си, нали?

— На негово място щеше да бъдеш ти, Кулан — сопнах му се аз. — Някой убива вместо теб: трябва да се чувстваш късметлия. А не като някакъв шибан моралист.

— Сет, престани. — Конал разтърка слепоочията си. — Животът е ценен, Джед, но по желание на съдбата и стечение на обстоятелствата твоят живот се оказа по-ценен за мен от неговия. — Той подпря брадичката си с ръка. — Куах говореше сериозно за Ласло. Лейтенантът му беше тръгнал по следите ти.

— Ето. Хапни от поредната изкупителна жертва. — Бръкнах в огъня и извадих жарено парче от заека, все още парещо, и го хвърлих в скута му. Той изписка и го метна над пламъците; Торк го улови, сви рамене и го изяде.

— Чекиджия. — Джед се изправи и дишайки тежко, сви ръцете си в юмруци. — Ти не си нормален.

Изсмях се гръмогласно.

— Нормален! Виж кой го казва!

Той отстъпи назад, докато се изправях, и ми се стори задоволително уплашен, когато повдигнах брадичката му с пръст и го погледнах в очите.

— Ти си аномалия в един изкривен свят, Кулан! Какво му е нормалното на това? Храните ви са пълни с химикали! Майка ти е пълна с химикали! Ти дори не съществуваш, нормално момче!

— Стой далеч от мен! — Джед се опита да ме изблъска назад.

Конал се надигна и ме изгледа предупредително.

— Да. Остави го, Сет.

— Не, нека поиграем на въпроси и отговори. — Ухилих се в лицето му.

— Махни се от мен!

— Как се казва баща ти? Тя казвала ли ти е някога името му?

Джед искаше да ме удари и аз се надявах да се опита. Но бях изпуснал Фин от погледа си. Първото нещо, което зърнах, бе как тя се хвърля към мен. Едва не ме събори на земята, когато започна да ме налага с юмруци по лицето и да ме рита яростно в слабините. Хванах я за китките, отчаяно опитвайки се да я задържа на една ръка разстояние от мен.

— Виждаш ли, Конал, виждаш ли? — След като бях преодолял първоначалния шок, аз си умирах от смях, докато избягвах ритниците й. Тя пищеше от ярост и болка, опитвайки се да изтръгне ръцете си от моите. — Фини проявява нрава си! На нея не й пука за нас, тя си пази кутрето!

— Пусни я! — Конал стисна пръстите ми и яростно ги разтвори. Аз залитнах назад и започнах да духам кокалчетата си, без да спирам да се смея. Конал хвана Фин; по бузите й се стичаха гневни сълзи.

— Не плачи, дечко! Твоето изгубено момче не съществува!

— Ти си безсърдечно копеле.

— Права си, миличка! Така е най-добре! Попречи ми да свърша като баща ти!

Тя внезапно изкрещя и замахна с нокти към лицето ми.

— Да не би да се подиграваш на болното сърце на баща ми?

Отстъпих назад, задъхан от истеричен смях.

— Болно сърце? — изпъшках аз. — Богове, да! На едно сърце ще му е трудно да бие, когато в него е забито острие!

Настъпи тишина. Ужасяваща, плътна и мрачна. Изражението на Конал наподобяваше зимна картина, но без красотата й.

Знаех, че съм стигнал твърде далеч. И когато Конал пусна Фин, аз знаех, че е изгубил контрол, разбрах го по оголените зъби и блестящите сребристи очи. Затова не трябваше да се изненадвам, когато той процеди през зъби ужасна обида за мен и майка ми. Колкото и да бе злобна, тя си беше чистата истина.

— Копеле на долна курва.

Шона стреснато ахна, но никой не обели дума. Брандир пристъпи към мен, за да ме защити, и оголи зъби срещу Конал, въпреки предупредителното ръмжене на Лия.

Добра постъпка. Той ми беше верен. Аз леко докоснах съзнанието му с моето. Поех си дълбоко дъх, после още веднъж. Изчаках острата болка да отмине и се усмихнах студено.

— Това съм аз, човече.

Конал затвори очи.

— Мурлин — каза той.

— Ама и характерче имаш. — Гласът ми звучеше нежно. Зарових пръсти в козината на Брандир. — То ще те убие.

— Сет, човече, съжалявам. Ужасно съжалявам. Не исках да го кажа.

— Да.

— Знаеш, че не исках. Съжалявам.

Да, знаех го. Знаех и че извиненията не са силната му страна. Облегнах глава на шията на жребеца и неохотно му се усмихнах.

Фин предпочиташе да получа истински бой, а не само вербален.

— Защо му се извиняваш? — извика тя.

— Той ми напомни — казах студено аз, — че лъжите понякога са по-добри от истината.

Тя ме погледна, след което се обърна към Конал.

— Значи това обяснява всичко. Лъжите ти в продължение на шестнайсет години.

— Да, всъщност…

— Млъкни, Сет. Фин, казах ти, че изобщо не е така. Не исках да…

— Баща ми! — Думата прозвуча като ридание. — Ти каза, че е от сърцето му. Излъгал си за баща ми!

Колко приятно бе усещането, че не аз бях причина за настъпилата ужасна тишина.

И въпреки това…

— Преодолей го — сопнах й се аз. — Конал страдаше от загубата на Ангхис също като теб. Дори повече. И той бе повече баща за теб, отколкото би могъл да бъде Ангхис.

— Кой? Извинявай, но не знам за кого говориш.

— Фин… — Конал се поколеба и загуби.

— Имаш предвид него? Мъжът, когото дори не познавам? Който препуска наоколо с меч в ръка и избива невинните фермери?

Ейли се изправи. Шона заби поглед в земята.

— Обичах те, Конал. Но всъщност дори не съм те познавала.

Тя отблъсна Джед настрани и тръгна, препъвайки се, към дърветата.

Никой не смееше да вдигне очи. Миналото време, което бе използвала, рикошира в гърдите ми. Само боговете знаеха какво причинява на Конал.

— Искате ли да… — обади се Шона.

— Не, не. Не мисля… Не, остави я. Нека се успокои. Не знам. — Конал стисна зъби.

— Ще го преодолее — казах аз.

— Няма, ако зависи от теб — изръмжа Джед.

Свих рамене, вдигнах трупа на елена и го изнесох от сечището. Не беше трудно да го заколя в тъмното, близо до дърветата, но не затова исках да се отдалеча от останалите. Малко след края на гората, точно под песъчливото свлачище, имаше хубава гладка скала. Стоварих трупа върху нея, извадих ловния си нож, усещайки погледа на Конал. Той не сваляше очи от дърветата.

За миг си помислих дали да не предложа да тръгна след нея. Да се извиня на глупавата крава. Да поуспокоя нещата. Да й обясня как го е наранила; знаех, че накрая ще му прости и колкото по-бързо станеше това, толкова по-добре. Реших да изчакам. И ако Конал не отидеше, тогава щях да го направя. Щях да преглътна гордостта си, дори ако това означаваше да се задавя.

Разпорих корема на елена с ножа си, извадих вътрешностите му и ги хвърлих на Брандир и синия жребец. Конят успя да се пребори с вълка за тях, но и без това двамата се бяха нахранили добре. Конал ме наблюдаваше напрегнато; знаех, че се опитва да не мисли за Фин. Той запретна ръкави над лактите си и погледна към зората, която обагряше небето над морето.

— Не може да е отишла далеч — казах аз. — Просто се опитва да се успокои.

— Знам.

Може би не искахме да мислим за друго. Специално аз. Щом сега ги надрънках такива, какво ли щях да сътворя занапред?

Пред нас се ширеше неприветлив пейзаж и вече миришеше на зима. Небето бе покрито с архипелази от облаци, озарени от невидимото слънце, което бе скрито под облачния куп.

— Зазорява — казах аз, без да вдигам поглед от окървавените си ръце. — Минаха почти два дни.

— Богове.

— Няма нужда от паника. — Седнах назад върху петите си и погледнах към него. Понякога ми се искаше да го хвана за раменете и да го разтърся. — Но Джед трябваше отдавна да си е заминал.

— Трябваше, да. — Очаквах да ми се тросне, а не да отговори с тъжен глас. — Кажи ми, Сет. Сбърках ли?

— Не питаш правилния човек. Знаеш какво смятам аз. Фин отдавна трябваше да бъде доведена тук.

Конал разтърка врата си и погледна към дюните. На лявата му ръка се забелязваха старите дълбоки белези.

— Ще я върна обратно. Все някога.

— Тя няма да тръгне, преди да настъпи това някога. Не е готова, трябва да остане там, където й е мястото. Твърде дълго е била лъгана. Стела налагаше своето в продължение на шестнайсет години.

— И аз адски съм й ядосан. Това ли искаш да чуеш от мен?

Свих рамене.

— Работата е там, че ти също не искаш Фин да се върне там.

— Не, не искам. Сега се налага да остана; нямам друг избор. Ако Фин се върне, може би никога повече няма да я видя.

— Тогава й дай време. Дай и на себе си, като става въпрос за това.

— Щом казваш. — Той откъсна парче нокът със зъби. — Не съм сигурен колко време мога да отпусна. Майната й на проклетата Кейт, животът ми и без това няма да значи нищо. Навит съм.

Ухилих се.

— В безопасност си. Стела няма да се върне тук; а сега и ти няма да отидеш там.

— О, страхотно. Много благодаря. — Той ме тупна приятелски.

— В такъв случай повикай Джед.

— Още сега. — Той ми намигна и леко повиши глас: — Джед?

Няколко минути цареше мълчание, но никой от нас не проговори и най-накрая момчето изпълзя през цепнатината в скалите.

— Слава Богу, че не си социален работник — промърмори той. Конал се ухили на Лия; Джед се отразяваше в студените й жълти очи като муха в кехлибар.

— Смятаме да те отведем у дома.

— Време беше — изсумтя Джед. — Мястото ми не е тук.

— Не става въпрос за това — отвърна Конал и зарови пръсти в рошавата козина на Лия, — макар наистина да е така.

Джед поклати глава.

— Какъв си чекиджия.

— Виждаш ли? Двамата със Сет сте един сорт.

Засмях се.

Джед кимна с глава към ръката на Конал и белите белези.

— Това от какво е?

— Това ли? — Конал прокара пръсти по единия, избягвайки погледа ми, и бързо свали ръкава си. — Това са моите грехове.

Спомних си колко дълбоки бяха раните. Нищо чудно, че белезите бяха толкова грозни.

— А, така ли? Така ли се наказвате по тия места?

— Наказание ли? Преброй ги, Джед. Не мога да си ги нанеса сам.

Протегнах се и се прозях.

— Край на разговора, Кулан.

Конал полегна назад, за да се наслади на невероятното небе, а вълчицата се изпъна до него и облиза ухото му с език.

— Хей, Лия, гъделичкаш ме.

Отблъснатата Лия насочи майчинския си инстинкт към Джед и облиза лицето му, докато той не я хвана за муцунката да я почеше зад ушите. Осмелих се да погледна към Конал. Утринната светлина подчертаваше ъгловатото му лице с хлътнали очи, изпъкнали скули и набола тъмноруса брада. Очите му бяха замислени и тъжни.

Побързах да прогоня тревогата си. Нещастникът се нуждаеше единствено от няколко часа сън.

— Ку Хорах, изглеждаш ужасно — каза аз. — Трябва да…

— Тръгваме. Вярно. — Конал се изправи и измъчената тъга изчезна. Или поне така щеше да ми се стори, ако не го познавах толкова добре. — Ти също, Джед. Може и да не си го забелязал, но започваш да се чувстваш удобно тук. По-добре внимавай това да не се случи.

— Виж какво, човече, с нетърпение очаквам да се махна оттук.

— И преди да го направиш — промърморих аз, — бъди така добър и ни върни брошката, която отмъкна от работната маса на Ленора.

Лицето му се смръзна, но той умело прогони виновния израз от лицето си. Момчето бръкна във вътрешния си джоб, извади брошката и ни я подаде. На слънчева светлина тя изглеждаше още по-красива и блясъкът караше камъните да изглеждат по-големи.

— Нямаше да разберем — рече благо Конал. — Ленора ни каза.

— Не знаех, че е разбрала. — Гласът на Джед звучеше сърдито и обидено.

— Аха, разбрала е само защото е усетила липсата й. Тя помнеше всичките бижута, а и нямаше кой друг да го вземе. Между другото, добра работа. Би могъл да ме научиш на някой и друг трик.

— Какво?

— Ти си много по-добър от мен. — Конал му намигна.

Докато Джед проумяваше думите му, червенината постепенно изчезна от лицето му.

— Ти си бил крадец? — Той замълча. — Разбира се, хората не те забелязват.

Конал потърка късата си коса.

— Не особено.

— Воалът ще ми свърши добра работа. В Теско.

Изсумтях.

— Шона ще те върне обратно при портала, става ли? — Конал огледа изкусната златна плетеница, после я сложи в шепата на Джед и събра пръстите му върху нея. — Не я продавай за жалки монети. Струва доста. Би трябвало да ти стигне за известно време.

Джед беше твърде изненадан, за да каже каквото и да било.

Конал не можеше да го погледне в очите.

— Радвам се, че се запознахме. Мисля, че ще се оправиш.

Джед преглътна.

— Добре ли си? Притеснява ли те нещо? Мога ли…

— Да. Не. И не. Това ли е всичко? — Конал се усмихна леко. — Какво има, Шона?

Мъжът се появи между дърветата с пребледняло лице.

— Ку Хорах — каза Шона. — Няма я. Фин изчезна.