Джилиан Филип
Каменно сърце (26)

26

Поглеждайки назад през рамо, Джед се поколеба. Торк беше казал, че колибата е защитена. Дори заради Рори не би се съгласил да остане в една и съща стая със Сет.

Той преглътна и предпазливо се огледа в тъмнината. Вятърът бушуваше в гората, прикривайки Бог знае какви звуци. А ламирите се движеха много бързо, но Конал и Ейли бяха някъде наблизо. Ако се появеше някаква опасност, те веднага щяха да хукнат към колибата и той щеше да ги види.

До поляната, на двайсетина метра от вратата, имаше доста голяма сивкава скала и малка групичка фиданки на офика. Джед навлече пуловера си, сви се в една пукнатина в скалата, без да изпуска вратата от поглед, а в главата му се разбушуваха ненавистни мисли. Нямаше опасност да заспи, така че му оставаше единствено да изтърпи вледеняващия студ и неудобното място до сутринта.

А после какво? Не знаеше. Трябваше да намери начин да отведе Рори надалеч, но нямаше на кого да се довери. Омразата към Сет го изгаряше толкова силно, че сърцето му можеше да се превърне в сгърчена сгурия. Конал беше странник, обхванат от лудост. Останалите му бяха фанатично предани.

Джед пъхна дланите си под мишниците, за да ги стопли. Можеше да усети пулса си, силен, суров, изпълнен с омраза — ударите на сърцето му бяха ритмични, редовни, часовникът на живота му. Момчето наведе глава и се съсредоточи върху тях, върху повтарящия се ритъм на кръвта, тих, но непрестанен. Тих, но непрестанен…

Той внезапно вдигна глава. Мила погали брадичката му с пръсти и се усмихна, и в неочаквано притихналия мрак той осъзна, че сънува. Джед се събуди, треперейки.

Изправи се с разтуптяно сърце. Вратата на колибата зееше отворена и до нея неподвижно стоеше синият жребец. Някаква мъжка сянка постави нещо между плешките му, метна се на гърба му и взе в ръце увитото в одеяло вързопче.

Когато конят потегли, Джед изскочи от скривалището си. Ездачът погледна назад, както и черният вълк, който вървеше до краката му.

— Сет! — Джед се затича и ходът на коня се забави достатъчно, за да може да го настигне. — Какво правиш, Сет?

Белите зъби на Сет проблеснаха в тъмнината и Джед впери поглед във вързопа, който притискаше към гърдите си. Познатото тихо сумтене се чуваше приглушено от дълбините на вълненото одеяло. Джед посегна към детето, но Рори се намираше далеч от обсега му, сгушен в тениската на Сет. Джед видя, че Сет е сменил скъсаната с нова, и загледан в чистия черен памук, си пожела острието на ламира да беше преминало само на педя по-наляво.

Край устните на Сет се бяха образували дълбоки бръчки.

— Чудех си къде си отишъл. Помислих, че си заспал, или че вече си мъртъв.

Джед се обърна към колибата, мислейки си за Торк и най-вече за Шона, който спеше като котка и се събуждаше и при най-слабото смущение.

— Какво си направил?

Сет завъртя очи и въздъхна.

— Всички са наред. Просто спят. Наистина мразя конфликтите. Освен това не искам никой да пострада. Обичам ги.

— Конал…

— Е твърде зает да оправя личния си живот, за да се притеснява за нас. — Сет погледна към гората. — Не гледа насам и доста време няма да го има. — Той се усмихна. — Пък и ми вярва.

Сърцето на Джед блъскаше болезнено в гърдите му.

— Не разбирам.

— Никога не си разбирал. — Лицето на Сет изглеждаше почти добродушно, когато подкара коня си напред. — Нали?

Джед погледна отчаяно към колибата и започна да подтичва, за да не изостава от коня.

— Какво правиш? — попита запъхтяно той. — Къде го водиш?

— Където ще помогне. — Пълното му спокойствие накара Джед да се паникьоса. — И където ще помогнат на него.

— Защо? — извика Джед. Всъщност не го интересуваше защо. Би направил всичко, за да го забави достатъчно, докато се върне Конал.

— Защо ли? Защото той е Каменното сърце. Защото имам права над него. Колкото теб, и честно казано, дори повече.

Джед се хвърли към жребеца. Животното обърна глава към него и оголи зъби, но Сет дръпна юздите и го успокои.

— Дай ми го! Върни ми го! — Джед се вкопчи в юздите и увисна. Тежестта му накара коня да спре.

— О, разбира се. Като че ли ще го направя. — Мускулите на ръцете на Сет изпъкнаха, докато той се бореше да овладее яростта на коня. Сгушеният до гърдите му Рори дори не помръдна.

— Нямаш право! Ти не помогна при раждането му! Дори не изчака да го видиш!

— Вече те предупредих, внимавай с конете. Така че правя това за твое добро. — Кракът на Сет се протегна и изрита силно Джед с ботуша си. Когато момчето се сви от болка, Сет го хвана за врата и го придърпа към себе си. Джед още не бе успял да си възвърне равновесието, когато Сет му нанесе силен удар по главата.

Джед излетя назад и се приземи до един храст. Ударът в земята изкара въздуха от дробовете му и главата му зазвъня. Той чу потрепването на копитата, когато конят препусна в галоп, и чу прощалните думи на Сет:

— За твое добро. И за доброто на Рори.

* * *

Дълго след това не можа да се освести. В главата му цареше хаос, ужасно объркване и — проклетият Сет да върви в ада — твърде много болка. След неизвестно колко време Джед се претърколи настрани, хвана главата си с ръце и от гърдите му се отрони ридание, тихо и съвсем кратко.

И това бе всичко.

Той заби пръсти в калта и листата, намери опора и изтощено се изправи на крака. Залитна, но запази равновесие. За миг остана там, блъскан от вятъра, като леко се олюляваше. Навсякъде около него шумяха враждебните дървета.

Конал. Би могъл да изчака Конал; само че яростта и лудостта на Конал го дразнеха. По-рано вечерта бе пропълзял след братята и бе видял как Конал удря злобно Сет, бе го чул да проклина небето.

Довери му се, беше казал Сет; но какво струваше думата на Сет? Той бе отнесъл Рори. Конал също искаше момчето и как можеше Джед да очаква да си върне Рори, когато и двамата смятат, че е важен за тях?

Не, по дяволите.

Той погледна за последен път към колибата, кратък спазъм на съжаление сви корема му, но Джед се обърна на пети и пое след Сет.

* * *

Зимата щеше да настъпи само след няколко дни. Усещаше смазващото й присъствие над хоризонта, като надигаща се буря; в светлината и температурата, в студената яркост на небето, която едва огряваше земята. На местата, където слънчевата светлина успяваше да проникне в сенките, тя имаше меден цвят. Светлината на скритото зад прорязания със златисти нишки виолетов облак слънце изглеждаше заплашителна — тя предупреждаваше всички живини по земята да се скрият в дупките си и да чакат пролетта.

Искаше му се самият той да постъпи така. Залегнал върху обраслата с лишеи скала, той огледа околността, като за миг съжали за бягството си от колибата. Но виновници за изпълнилото го съжаление бяха просто студът и нещастието му. Той нямаше друг избор. Джед повдигна треперещата си ръка и докосна отока на лицето си, който продължаваше от слепоочието до челюстта.

Не. Нямаше друг избор.

Проблемът беше, че нямаше представа какво да прави, къде да отиде. След като вече знаеше какво му се бе случило, след като беше предупреден, той можеше да прикрива ума си и имаше достатъчна преднина пред Конал. Мъжът сигурно бе повел малката си групичка към безценната им крепост. Съдбата на Джед едва ли го интересуваше.

Но след като прекара късия ден във вървене, самият Джед започна живо да се интересува от съдбата си.

Той огледа долината. В зловещия сумрак сивкавосините облаци бяха обсипани със заскрежени петна, бледото небе сияеше, а земята бе потънала в сянка. Въздухът миришеше на студ и на настъпващата нощ.

Джед се намръщи. В намаляващата светлина изпъкваше само един самотен хълм, който се намираше на два или три километра в далечината. Изглеждаше като осветен отвътре, върхът му се издигаше розовеещ и прозрачен над тънкото покривало от буреносни облаци. Изпълваше го със страховито усещане, че гледа през скалата към оголената плът на земята.

Джед тръгна да се изправя, когато усети как косъмчетата на врата му настръхват и една тогава го чу — отчетливо потропване на копита. Той замръзна на място. Зачуди се дали Конал само ще го пребие от бой или просто ще го убие и ще сложи край на всичко.

— Поел си по неправилния път.

Гласът не беше на Конал; в него се долавяше странен акцент, който Джед не можа да разпознае. Гърбът му се вцепени от страх. Знаеше, че все някога ще трябва да се обърне, но се оказа, че за да го направи, трябва да впрегне целия си кураж.

Животното имаше лисичи цвят и не беше воден кон. Беше оседлан породист жребец с изящна глава, щръкнали уши и сребрист блясък в иначе обикновените си конски очи.

Мъжът се облегна на лъка на седлото. Лицето му бе красиво като на викинг, червеникаворусата му коса и брада бяха подстригани много късо. На лицето му бе изписано ужасно любопитство, а очите му с цвета на разтопена захар бяха просто най-топлите кафяви очи, които някога бяха хипнотизирали Джед.

— А ти си?

Джед се напрегна, но не от страх.

— Не е твоя работа.

— Добре, Не е Твоя Работа — засмя се мъжът, — това е частна земя. Така че или ще изчезнеш бързо оттук, или ще ми кажеш какво правиш в нея.

— Ще ти кажа, че търся малкия си брат — отвърна Джед, успявайки да вложи в отговора си едновременно подигравка и агресивност. — Така че освен ако не можеш да ми кажеш къде да търся, аз ще продължа да вървя напред. Това е свободна страна. Всеки има право да се скита където пожелае. Не можеш да ме изхвърлиш от земята.

Ездачът мълчеше и се подсмихваше, сякаш можеше и щеше да постъпи точно така.

— Въпреки това си поел по неправилния път. Ако не ми вярваш, тогава тръгвай, изгуби се и умри от студ. Да видим дали това ще помогне на безценния ти брат.

Джед изсумтя и прехапа устни. После погледна към далечния хълм и взе решение.

— Търся Сет Макгрегър.

Ездачът снизходително завъртя очи.

— Всички го търсят. Добре, ако ме помолиш учтиво, мога да те заведа право при него, Кулан.

Джед преглътна изненадано, когато чу непознатия да изрича прякора му. Той потисна надигащия се в гърдите му страх и позволи на надеждата да се надигне. И за пръв път в живота си се помоли.

— Моля те — каза той. — Моля те.

— Добре! — Ездачът се ухили и плесна жребеца по плешката. — Знаеш кога да преглътнеш гордостта си. Това те прави почти мъж, не кутре, и те са арогантни глупаци, щом те наричат така. Ела с мен. — Той дръпна юздите, обърна кафявата глава на коня и го пришпори. На гърба му Джед видя меч със сребърна дръжка, а на седлото бе закачен лъскав модерен лък.

И без това не беше в настроение да спори.

Сенките бяха покрили далечния хълм, силуетът му се губеше в зимното небе, но Джед успяваше с лекота да не изостава от коня. Топлият поглед на ездача караше скалпа му да настръхне.

Мъжът се изсмя тихо.

— Виж какво, приятел, дръж се за мен. Аз не съм вещер. Не съм като изродите.

— Е, добре де — отвърна Джед. — Тогава какво правиш тук?

Ездачът не се отказваше.

— Дойдох с една жена, приятел. Тя ме измъкна от един проблем. — Той се захили. Смехът му не прозвуча особено весело. — Бих отишъл и на по-странни места заради жена като нея. Но ти внимавай с тези феи. Те не са като теб и мен. Не можеш да им вярваш, приятел. Внимавай с онзи Сет.

Джед го изгледа студено.

— Не се тревожи за мен, приятел.

Отдалеч хълмът изглеждаше доста оголен, но докато се изкачваха по него, дърветата растяха все по-нагъсто и мъглата се разсейваше. Под краката си Джед усещаше туфи трева и мек торф, в който вирееха гъби, боровинки и мечо грозде. Макар мракът да се спускаше все по-бързо, гората блестеше под звездната светлина, която бе толкова ярка, че той не можа да разбере кога небето е изчезнало и тясната пещера е преминала в зала със сиви, каменни стени и сводест дървен покрив, висок като катедрала. Лозници се виеха около колоните, мъх и бледи лишеи покриваха всеки ъгъл и извивка, а във въздуха ухаеше на нощни цветя.

„На човек може да му спре дъхът от тази красота — помисли си Джед. — Но само ако сърцето му не се свива от притеснение“.

Той усещаше, че го наблюдават, долавяше заинтригуваните шепнения, зърваше хората, които се спотайваха в сенките и следяха движението му, но за своя изненада не се чувстваше застрашен. Когато потропването на копитата спря, русият ездач го подбутна напред с ръка и слезе от коня, без да изпуска юздата.

— Кейт. Още един гост. — Той дръпна нежния зелен воал, който въздъхна в ръцете му.

Жената, която се надигна от леглото, придърпа смачканите ленени чаршафи и ги уви около голото си тяло. Тя изобщо не изглеждаше страшна. Не изглеждаше заплашително висока, но красотата й просто спираше дъха. Косата й представляваше водопад от медна коприна, която заблещука под светлината, докато тя я отмяташе встрани от зашеметяващите си очи. Те бяха златисти, също като очите на вълка на Конал, но по-тъмни — с цвят на мед. Усмивката й беше широка, в очите й проблясваха весели пламъчета и цялото й същество излъчваше топлина и добродушие.

— Джед, скъпи. Добре дошъл у дома!

* * *

Джед почти не й обърна внимание. Той беше зает да зяпа мъжа, който се надигна от застланото с бели чаршафи легло, нахлузи дънките си и излезе под сребристата блещукаща светлина, закопчавайки колана си. Бронзовата катарама му бе позната; на няколко пъти се бе изкушавал да я открадне. Щеше да е без никаква стойност, ако не беше изработена толкова красиво във формата на разперените криле на сокол.

Сет изглеждаше отпуснат и бездушен, но когато се облегна на стената, без да се усмихва, очите му блестяха трескаво. Гърдите, ръцете и корема му бяха покрити със стари белези, също като на Конал. Джед го смяташе за не толкова силен, колкото Конал, но сега със страх осъзна, че е. Той бе по-дребен и по-слаб, но жилав, като онези стоманени кабели, които могат да ти отрежат главата, ако се скъсат.

Ъгловатото лице на Сет изглеждаше по-сковано от всякога, лявото му око беше жестоко натъртено и отекло и грееше в съвсем нов спектър на болка и омраза. На Джед му беше невъзможно да го гледа, затова погледът му се плъзна към татуировката на рамото му — сложна плетеница, която завършваше върху бицепса. Беше същата като на Конал; беше я видял, когато мъжът се съблече да се измие на сутринта, след като Джед бе заспал на рамото му. Стомахът на момчето се сви и внезапно му се прииска да завие от разкаяние, сякаш бе направил някаква ужасна грешка, но все още не знаеше каква точно.

— Къде е той?

— На сигурно място — отвърна Сет.

— Не. Попитах къде е той?

— Тихо, момче. — Кейт докосна ръката на Джед, но той не й обърна никакво внимание. — Сет ти казва истината — продължи тя. — Рори е на сигурно място. И е щастлив, по-щастлив, отколкото би могъл да бъде с бандитите и бунтовниците в пустошта. Ще те отведа при него.

Тя погледна през рамо към Сет. Като че ли успя да улови погледа му и да го задържи колкото й се искаше, и когато прекъсна контакта, Сет изглеждаше като болен. Този път избегна погледа на Джед. Грабна една бяла риза от купчината чаршафи и я облече, прикривайки татуировката. Ризата изглеждаше тънка и хладна, но прилепна към влажните му мускули така, сякаш Сет изгаряше от срам и копнеж.

Същевременно той хвърли презрителен поглед към русокосия ездач, който се изплю на пода в краката му. Сет се спря. Омразата струеше от него като пот.

— Ако нараниш кутрето, Ласло, ще ти нанижа топките на шиш.

Джед преглътна тежко и зяпна блондина, чиито устни се извиха в нещо като весела усмивка. Макар и не съвсем.

— Момчета — промърмори Кейт. — Ласло няма да докосне младежа, Мурлин. Джед е мой гост. Макар че ако самият ти го искаш… — Тя не довърши изречението и на устните й потрепна усмивка.

Сет се обърна и погледна Кейт в златистите очи.

— О, според мен той вече е зает.

Лицето на Кейт се опъна съвсем леко, но усмивката й не помръдна.

— Мурлин?

— Не е ли? Запазен за…? Мислех, че точно това е проблемът на Ниле Ласло.

— Лошо момче. — С едва сдържано нетърпение Кейт протегна към Сет ръката си, обърната с дланта надолу.

Той я гледа няколко продължителни секунди, после пристъпи навъсено към нея. Хвана ръката й, целуна я и я притисна към челото си.

— Така е по-добре. — Кейт бе възвърнала доброто си настроение. — Така, Ниле. Сега ние двамата с теб ще отведем Джед при брат му.

Сет се запъти мълчаливо към изхода на залата, придружен от тъмната фигура на Брандир.

— Какъв сърдитко. — Кейт привърза роклята си с кожен колан и поведе Джед и Ласло навън. — Сега си мой гост, Джед! Върви където пожелаеш. Чувствай се като у дома си. Защото това е твоят дом.

* * *

Тя караше кожата му да настръхва. Ленивите й стъпки зад гърба му го караха да се усеща като преследван от паяк. Въпреки топлината и красотата й, това място въобще не му харесваше; и тя не му харесваше. От красотата й го побиваха ледени тръпки, особено щом зърнеше пърхащите й мигли.

Коридорът като че ли нямаше край, но вървящият пред него Ласло спря внезапно и му се усмихна топло. Джед долови бързия, натрапчив ритъм на музика; с възторжен жест Ласло го покани в стаята, където имаше поне десетина жени, скупчени около нещо на пода. В средата седеше Рори, обект на вниманието им, а пшениченорусата му коса проблясваше на светлината, докато той удряше по един бодран^[1]. Когато съвсем изпусна ритъма, той се изкиска и се претърколи. Музиката секна, а жените избухнаха в смях.

Когато Джед се промъкна до Рори и го притисна в прегръдките си, смехът утихна. Някои от жените зяпнаха неканения гост, но след него се появи усмихващата се Кейт, като по даден знак всички жени се успокоиха и въздъхнаха снизходително. Джед затвори очи и стисна здраво Рори, сякаш се страхуваше да не го изгуби отново.

Една жена се наведе през рамото му и погъделичка Рори по гушката.

— Какво мило същество — изчурулика тя.

— Но не е твоето същество. — Джед го дръпна по-далеч от нея, но намръщеното изражение на лицето му се замени с озадачено такова. — И преди съм те виждал.

— Едва ли. — Усмивката й бе срамежлива, но предпазлива.

— Черен пуловер. — Той я огледа от глава до пети. — Евтино червено сако.

Кейт застана между тях и отпрати жената с предупредителен поглед.

— Ела, Джед. Съжалявам, че трябваше да стане така, но иначе никога нямаше да ми го донесеш. Сега брат ти се намира там, където му е мястото. Ти също.

— Не ме наричай по име. Ти не ме познаваш.

— Ах! Твърде дълго време си прекарал с бандитите. — Кейт се засмя мило. — О, Кулан, не всички Ший са невротици. Щом Конал предпочита да препуска из пустошта с бандата си, да плячкосва фермите ми и да посича хората ми, нека се забавлява. Да видим докъде ще го доведе това. Ку Хорах ми е голяма мъка, но не му желая злото, въпреки всичко, което ми е причинил.

— Това не е точно…

— А, чул си различна история? Скъпи мой, Конал може и да ти изглежда възрастен, но повярвай ми, той трябва още доста да порасне. — Кейт затвори очи и въздъхна. — Иска ми се да получи тази възможност.

— Това заплаха ли е?

— О, стига де, не се дръж така. Обичам го с цялото си сърце, но на Ку Хорах много бързо му пали фитила. Дори Фин е съгласна с мен.

— Съмнявам се — промърмори Джед.

— Тогава тя самата може да ти го каже. Нали можеш, скъпа?

В тишината и спокойствието той долови раздвижване. В далечните сенки бавно се изправи една жена — най-младата от всички. Едва когато Джед примигна и се взря напрегнато в полумрака, той успя да я разпознае и стомахът му се сви.

— Фин?

Когато се приближи до него, тя се изчерви, но не извърна погледа си.

— Здравей, Джед.

— Ето така. — Кейт плесна с ръце. — Мисля, че трябва да ви оставим да наваксате изгубеното време. Сигурно имате да си казвате много неща.

* * *

— Не ме разбирай погрешно — каза й той, докато неуспешно търсеше следи от грубо отношение по Рори — отоци, гниди, мръсни нокти, каквото и да е. — Но някак си очаквах да те намеря в затвора.

Тя нервно заувива кичур коса около пръста си.

— Ами, и аз така бих си помислила. Преди. Нали се сещаш. Сега.

— Конал толкова се притесняваше за теб.

Тя се засмя.

— И аз се притеснявах за себе си. Но не и след като ме доведоха тук. Джед, тя не ме нарани, не ме заплаши; дори не се опита да ме уплаши.

— Да, тя е възхитителна. Лампите греят ярко. Но вкъщи няма никой. Зад очите й се крие пустота.

— Наистина ли я смяташ за глупава?

— Не говоря за ума й.

Фин отвори уста, но после я затвори и се намръщи.

— Внимавай. Не забравяй, че може да наднича в главата ти.

— Тук е пълно с малки приятелски заплахи, нали? Щом мога да държа Сет далеч от ума си — а вече мога да го правя — значи ще се справя и с нея.

Фин го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Джед. — Тя си пое дълбоко дъх. — Какво се е случило с лицето ти?

Той беше забравил за това. Докосна го разсеяно и почувства пулсираща болка. Все едно го болеше много стара, покрита със струпеи рана.

— Сет — отвърна кратко той.

— Да, и аз така си помислих. — Фин кимна леко. — Той не разбра.

Джед повдигна вежди.

— Не разбра?

— Можеш ли да си представиш… когато той доведе Рори. Когато ме намери тук. Не разбра, че аз… исках да остана.

— Господи. Обзалагам се, че не е.

Фин мълчаливо зачопли ноктите си.

— Преди много време… чуй това. Двамата с Конал са били нейни хора. Вярвали са в нея. Не знам какво се е объркало, но всичко е въпрос на политика. Глупава политика.

Той разтърка изморено очите си.

— Фин…

— Сет се върна при нея. Вече няма значение какво мисля за него или… — Тя внимателно докосна нараненото му лице. — Или какво мислиш ти. Той не би направил нищо, за да нарани Конал.

Той тъжно я погледна.

— Нито пък ти.

— Разбира се! Не искам никой да пострада. Ще е много по-добре, ако седнат и поговорят, нали?

Джед завъртя очи и отново се захвана да рови из косата на Рори за несъществуващи въшки, но внезапно се сети за нещо и погледна към шията й с присвити очи.

— Какво се е случило с огърлицата ти?

Тя докосна разсеяно медальона си и го погледна. Грубо изработените гарванови нокти висяха кухи, късчето смарагд го нямаше. Може би за да не драскат кожата й, те бяха обвити в изкусно изработен назъбен лист от полирано дърво, който висеше на вълнен конец.

— О, камъкът ли. Падна. Обковът се разхлаби, забрави ли? — Тя се усмихна. — Претупана работа.

— Да…

— Смарагдът е у Кейт. Тя ще го даде на Галах да му направи здрав обков.

— Лесна работа — разнесе се веселият глас на Кейт. — Сега вече мога да поправя доста неща. — Тя седна и прегърна Фин през раменете.

Недоверието на Джед сигурно се беше изписало на лицето му, защото Кейт му се закани с пръст.

— Обожавам Ку Хорах, но как можа да ти предаде само своята гледна точка?

— Предполагам, че много хора го правят.

Устните й се изкривиха неодобрително, а ръката й се стегна върху рамото на Фин.

— Конал обичаше бащата на Фин; баща й обичаше него. Но Конал поведе Ангхис към смъртта му заради своята фиксидея. Ку Хорах е благороден мъж и великолепен боец, и мисли за доброто на всички ни. Но същевременно може да бъде и най-егоистичният и жесток човек.

Фин като че ли се засегна от това.

— Той не е егоистичен…

— Не, скъпа моя. — Кейт завъртя очи. — И не е избухлив.

Фин се изчерви и се усмихна смутено.

— Знам, знам.

Джед я погледна невярващо.

— Фин?

— О, стига, младежо. Фин не е глупава. Не знам какво ти е казал Ку Хорах, но аз не съм се захванала с някаква масово самоубийствена мисия.

Той смутено зачопли нокътя си, но все още не искаше да срещне погледа й.

— Джед, народът ми ме обича. Да не мислиш, че е защото го искам от тях? О, моля те. Хората ми ме обичат, защото изпълнявам приумиците им. И защо да не го правя? — Кейт му намигна. — Първо изпълнявам желанията им. Дай на народа си каквото иска, Джед, и те винаги ще са доволни от онова, което им даваш. Бих могла да направя същото и за твоя народ. От толкова време копнея да им помогна, но как бих могла да го направя, когато те не знаят за съществуването ми? Могат ли простосмъртните да ме чуят? Та те дори не могат да ме видят.

Ако Джед можеше да си запуши ушите с пръсти, щеше да го направи, но той имаше усещането, че това ще е тактическа грешка.

— Тогава защо подгони брат ми? — промърмори той.

— Подгонила съм го! Небеса, влагаш във всичко отрицателно отношение. — Кейт изсумтя. — Щеше ли да ми позволиш да се опитам да те убедя? Твоите приятели-бандити щяха да ми прережат гърлото още преди да си отворя устата.

— Затова ти просто го открадна.

— Не бих го нарекла така. Баща му ми го даде. Точно както беше предречено. Родителите му трябваше да ми го дадат доброволно. И двамата го направиха!

— Майка ми не е…

— Да, скъпи, разбира се, че го направи. Даде го в замяна на една доза. Какво щеше да прави той, ако с нея се случи нещо? Слава на боговете, че ти беше там, Джед. Макар че Скиншанкс щеше да се погрижи добре за него, ако не се беше появил.

— Чакай малко. — Джед разтърка слепоочията си. — Ти не си го търсила, иначе досега да си го взела. Ти си търсела камък.

Кейт махна с изящната си ръка.

— Да, да, но винаги съм имала подозрения. Които бяха потвърдени от пророчицата преди, оох… два века? Трябваше да изчакам появата на благословеното същество, разбира се, а после ми отне известно време да проследя правилното дете. Но, богове, когато разбрах кой е баща му, и удар с птиче перо щеше да ме събори на земята.

Джед не можеше да отвори уста. В съзнанието му се въртеше лицето на Скиншанкс и усмивката му, когато Джед се появи в последния момент и спаси Рори. Нищо чудно, че ламирът не изглеждаше особено притеснен. Те са имали спасителен план и неговото име беше Джед.

Кейт прегърна и двамата през раменете.

— Харесвах бабата на Фин и старата госпожа ми липсва, но аз винаги съм имала по-добро въображение от нея. Проблемът на Ленора беше, че тя така и не погледна отвъд магическите камъни.

Джед погледна покрай нея към Фин, очаквайки да я види как скача в защита на баба си, но тя просто се усмихна тъжно. За Бога…

— Така. След като Рори вече е на сигурно място при мен, той може да ми помогне да премахна задушаващото ни покривало на Воала. Ще работим заедно върху това, докато той расте. Тогава простосмъртните ще ме виждат така, както ме вижда моят народ; мога да ги направя също толкова щастливи и спокойни, каквито са моите Ший. — Кейт въздъхна. — Народът ти живее в затвор от страх и съмнения, Джед, но аз мога да ги освободя. Разбираш ли? — Тя се наведе към него и той почувства топлия й дъх върху кожата си. — Ще защитя вас, простосмъртните, от враговете ви. Ще ви позволя да видите кои са истинските ви врагове.

В същността си думите й изглеждаха разумни, дори логични. Джед не можеше да разбере какво ги правеше нередни; толкова нередни, че всяка произнесена от нея дума бе грешна, объркана, произнесена на обратно. Той упорито тръсна глава и си спомни нещо, което се криеше зад думите на Кейт, нещо, свързано с нея, което му се струваше много по-истинско: жестокост и чиста злоба.

— Фин — каза той, като отново се наведе пред Кейт. — Спомняш ли си Куах?

Тя се намръщи.

— Кой?

Ох, мамка му.

— Ако Воалът падне — каза той, обръщайки се рязко към Кейт, — всички ние ще виждаме ясно хората като Фин. Това ли имаше предвид като каза, че ще ни покажеш кои са истинските ни врагове?

Дъхът на Кейт секна, сякаш се беше задъхала леко от гняв. Но тя бързо се успокои и вниманието й се съсредоточи изцяло върху Фин.

— Фин знае, че Воалът я е прикривал. Превърнал я е в никой. Е, Фин, ти не си никой. Ти си Ший! Помисли върху това, Фин! Онези глупаци, които си мислят, че са по-добри от теб, онези момичета, които направиха живота ти ад! Не ти ли се иска да си отмъстиш? — Кейт прокара пръст по брадичката й. — Ти си прелестно момиче. Защо да останеш невидима, докато онези крави се кипрят? Защо за разнообразие да не си на върха? Можеш да бъдеш кралица на свой собствен кръг.

Джед се отдръпна назад, без да вярва на ушите си. Фин, помисли си той. Фин. Знаеш много добре, че не си прелестна. Твърде често се оплакваше от това. Надсмиваше се над това.

— Воалът е един прояден от молци парцал. Навсякъде сме преминавали отвъд, чифтосваме се все по-често, а сега дори те започват да идват при нас. — Кейт погледна към Ласло, който се бе стаил в сенките. — Воалът ще умре, но ние ще обърнем това в наша полза, нали, Фин? Няма да загинем заедно с него. Ще се обединим с простосмъртните, но при нашите условия.

Кейт повдигна брадичката на Фин, за да я погледне право в очите и в този момент Джед разбра. Тези изящни пръсти, хладното им и сухо докосване, което проникваше през брадичката право в черепа.

— Той е мъртва кожа — мърмореше Кейт. — Вече гние. Дори Конал да е прав, смъртта на Воала е неизбежна. Само лудостта може да се пребори с неизбежността. Лудостта.

Джед си спомни безумното лице на Конал, когато взе Рори в ръце, ударът му, който можеше да счупи врата на Сет, проклятията, които изричаше като полудял към нощното небе. Спомни си и горчивата ярост на Ейли — безсмислената загуба на четиристотин години може да влуди всеки. За един пределно ясен миг Джед напълно повярва в това.

Всичко трая части от секундата. Но за това време той разбра и какво се е случило с Фин.

Хората я бяха лъгали. През целия й живот. Как би могла да разпознае една лъжа? Тя не знаеше как изглежда.

О, Фин. Стомахът му се сви.

Кейт кимна.

— Фин вижда ясно всичко. Нашите два свята са като успоредни реки. Реките винаги се сливат в един поток. Един ден световете ни ще се сблъскат и нашата страна ще бъде погълната, но какво от това? Две реки се сливат при Торнаший, но по-малката изчезва ли? Не! По-голямата я поема. Има водовъртежи, опасни протоци и после? — Тя погали Фин по бузата и се усмихна. — Спокойна кафява вода, шумолене на дървета, птичи песни и хладна сянка. Красиво е. — Тя леко си пое дъх. — Конал те е учил да плуваш там, нали?

Фин кимна мълчаливо.

— Ти го обичаш. Това е разбираемо. Той ти е бил като баща, след като си изгубила своя. — В гласа на Кейт се усещаше безкрайна меланхолия. — О, Фин, Конал може да бъде спасен.

Битката бе изгубена, но Джед опита още веднъж.

— Фин…

Кейт се обърна с лице към него. Златистите й очи грееха от справедлив гняв.

— Виждаш ли, Джед? Затова Фин избра да остане с мен. Тя ще остане. Защото двете заедно ще спасим Ку Хорах.