Джилиан Филип
Каменно сърце (15)

15

Потопих се напълно в нея. Защо не? Исках да се откъсна от истинския свят, исках да осъзная промените и причините за тях. Знаех защо Ленора се е върнала и не виждах как Конал ще успее да я спре, а и честно казано, не исках да го прави. Беше ми писнало от Каменното сърце и ненавиждах изгнанието ни повече от всякога.

— Тихо сега. Не мисли за тези неща. Не мисли.

Тя се сви на земята до мен, листата на дърветата прошумоляваха и при най-слабия полъх на вятъра и звукът, който издаваха, почти не се различаваше от шумоленето на роклята й, която се притисна в тялото ми. Наблизо се чуваха движенията на жребеца, тихите скимтящи въздишки на Брандир. Бях изморен, но все още не исках да се връщам при останалите, макар те да очакваха все още топлия ми улов. Надушвах миризмата на кръвта на елена. Можех да чуя как капе върху сухите листа. Сигурно все още не бях заспал напълно.

— Не, не се връщай още. Не още…

Това ме устройваше. Намерих прекрасната й уста, отместих червеникавозлатистите кичури от лицето й. Тя имаше вкус на лешници. Хареса ми, затова спрях да я целувам и облизах ъгълчето на устните й, а тя леко изписка от удоволствие. Почувствах ръката й върху бедрото си; тя се плъзна между краката ми и аз изпъшках и се ухилих. Тя ми се усмихваше в отговор. Отново я целунах.

— Колко глупаво е всичко. Харесвам те, младежо. Много те харесвам.

Нямаше какво да й отговоря. Вместо това я придърпах върху себе си.

— Харесвам дори брат ти, макар да е предател…

Тихото презрително ръмжене на Брандир ме накара да отворя очи. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Нападалите по земята листа гъделичкаха кожата ми, ясно се чуваше и капенето на кръвта. Хладният вятър също не беше сън.

Медноруса коса погали лицето ми, устни докоснаха бузата ми и ме накараха отново да се впия в тях.

Отдръпнах се объркано назад.

— Кейт. Богове. — Опипах земята зад гърба си, търсейки меча. Не можех да откъсна поглед от леката й усмивка.

Абсолютно реалната й усмивка.

Те се протегна към мен и ме хвана за ръката. Гледах я втренчено, изненадан от силата на пръстите й.

— Аз въоръжена ли съм, Мурлин? Кажи. Не ти желая злото повече, отколкото в сънищата.

— Напротив. — Гласът ми наподобяваше грачене. Чудех се, къде са бойците й. Единственото, за което мислех бе, че подобна смърт е по-ужасна и от най-голямото унижение. Помислих си и за Конал, и целият изтръпнах.

— О, шшт. Смяташ, че съм те довела тук, за да те убия? Аз не постъпвам така.

„Защо не? — помислих си аз. — Винаги е било така“.

Тя се засмя и пусна ръката ми. Аз се изправих, залитайки, и бързо си навлякох дрехите. Сърцето ми почти спря, докато се опитвах да си нахлузя тениската през главата, защото знаех, че за секунда ще я изгубя от погледа си, но докато я обличах, тя просто стоеше неподвижно и се усмихваше. После протегна нежната си ръка. Без да знам какво очаква от мен, аз я хванах и й помогнах да се изправи.

— Какво…

— Слушай, Мурлин. Само това искам. Да ме изслушаш.

Погледнах надолу към Брандир, който я наблюдаваше със страхлива враждебност. Но той имаше очи само за Кейт и не обръщаше внимание на дърветата или онова, което може би се криеше сред тях. Синият жребец въобще не ни забелязваше, а просто хрупаше тревата, където бе покапала кръвта. Останах няколко дълги секунди заслушан в мълчанието на гората, след което я погледнах.

— Говори тогава — казах й аз.

Тя ме удари по бузата с опакото на ръката си. Прииска ми се да потрепна, да удължа усещането.

— Влизах в главата ти, Мурлин.

— Нямаш работа…

— Не. Но отчаяните времена ни подтикват към отчаяни постъпки. Знам какво си видял в другия свят. През всичките векове. Толкова много сблъсъци, смърт и войни. Те не са като нас, Мурлин.

Изсмях се рязко.

— О, ние можем да се бием, Мурлин. Но тяхната омраза е различна. Знаеш го.

Замислих се за нещата, които бях видял, местата, които бях посетил, докато се борех с копнежа по дома: нещата, които само засилваха носталгията ми.

— Аз също съм го виждала, Мурлин. Смяташ ли, че не познавам онзи свят?

— Ако го познаваш — отвърнах аз с горчивина, — защо искаш да го притежаваш?

Тя затвори очи и въздъхна. Ръцете й се плъзнаха по врата ми и тя притисна устните си към него. От нея струяха тъга и съжаление, които се преплитаха със собствените ми объркани чувства.

— Ти усещаш Воала, Мурлин — прошепна тя. — Не го отричай.

Аз мълчах. Смятах това за моя тайна. Внезапно с ужас осъзнах, че вече нямам такава.

— А ти? — попитах най-накрая аз. — Усещаш ли Воала?

Главата й се притисна към шията ми.

— Не.

Опитах се да я отблъсна назад. Не можех да мисля ясно. Докосването й беше като вода, която се просмукваше през кожата и черепа ми и галеше мозъка ми, спокойна и хладна.

— Кейт, аз не мога да направя нищо с Воала. Мога да го усещам, да го докосвам, това е всичко. Не мога да ти помогна.

— Знам. — Гласът й беше просто едно дихание; по-скоро го усетих, отколкото да го чуя. — Знам, Мурлин. Не искам нищо такова от теб. Искам просто да чуя онова, което знаеш: той умира. Какво да правим?

Тя потрепери и аз инстинктивно я притиснах към себе си.

— Ще го поправим.

Смехът й прозвуча почти като ридание.

— Не можем, Мурлин. Знам, че не вярваш в Каменното сърце. Аз вярвам. Но Ленора греши. То не ми е нужно, за да спася Воала, а за да защити нас. Каменното сърце не може да спаси нещо, което умира, но може да спаси нас. Може да ни помогне да разкъсаме Воала. Да държим всичко под контрол. Ти познаваш простосмъртните. Не ти ли се иска да имаш надмощие? Не искаш ли ние да управляваме съдбите си, когато Воалът загине?

Сетих се за Катриона; сетих се за Мила. Помислих за всички останали.

— Не всички са…

— Достатъчни са тези, които са. Достатъчни.

Сетих се за войните; сетих се за лагерите. Редиците и купчините от черепи. Сетих се за ухилените деца, размахващи мачете.

И тогава си спомних Конал и се изтръгнах от ръцете й.

— Стой далеч от мен, Кейт. Няма да предам брат си.

Тя стисна зъби, прокара пръсти през красивата си коса.

— Не те карам да го правиш! За толкова глупава ли ме смяташ, че да искам това от теб?

— Ха! — отвърнах аз.

Тя раздразнено изсумтя и отстъпи назад. Леко се изненадах от постъпката й, както и от тъжния й поглед.

— Ние, Ший, имаме своите различия, нали? Това няма да има никакво значение след като Воалът умре, Мурлин. Никакво! Трябва да се подготвим за това и по-важното е, че трябва да подготвим простосмъртните.

Кълна се, че в настъпилата тишина можех да чуя как дърветата растат.

— Конал каза…

— Конал, винаги Конал! Брат ти е чудесен човек, Мурлин, благороден човек. Но по отношение на това той греши. Аз не му желая злото. Защо ми е? Той е най-добрият боец, когото познавам. Глупаво ще е да се бия с него. Искам ви и двамата на моя страна. До мен. Като мои капитани.

— Твои убийци.

Тя поклати глава; долових аромата на косата й и почти се изкуших да я докосна. Стиснах юмруци.

— Идва краят на дългото ви изгнание. Синовете на Григар трябва да застанат до мен. Ший да се обединят. Ший да оцелеят силни, мъдри и неудържими. Простосмъртните… — Тя сви рамене. — Съзнанията им… ще се пригодят. Ще бъдат по-щастливи от сега. Без желание да ни убиват. Утопия, Мурлин.

— Ние не сме създадени за утопия — отвърнах аз. — Не сме създадени за мир.

— Какви абсурдни слова.

— Ще се караме. Ший винаги го правят. Както и простосмъртните. Знаеш, че накрая ще стигнем до война.

— Това са думи на пристрастен. Ти обичаш да се биеш, нали, Мурлин? — В златистите й очи проблесна гняв. — Но има и други начини, можеш да живееш и друг живот. Не вярваш ли, че хората могат да се променят? Сам си бил свидетел на такива промени. Виждал си… — Гласът й омекна. — Виждал си как простосмъртните се променят. Виждал си как простосмъртен обиква Ший.

Не можех да й отговоря.

Тя докосна с пръсти устните ми. Целунах ги, боговете да са ми на помощ.

— Ах, Мурлин. Не те карам да предаваш брат си, моля те да поговориш с него. Да го убедиш. За да се възцари мир между нас. Ако успееш да го направиш, ще спасиш всички ни. А аз няма да нараня Ку Хорах, давам ти думата си.

— Думата ти — повторих бавно аз.

— Моята дума. Знаеш, че не мога да я наруша, дори и да искам. А аз не искам. Имаш думата ми. Какво ще изгубиш, Мурлин?

Отговорът се затъква в гърлото ми. Трудно бе да го произнеса. Но успях.

— Душата си?

Тя въздъхна и отстъпи назад. С усилие удържах тялото си да не я последва.

— Просто обмисли думите ми. Помисли за расата си, Мурлин. — Тя отново докосна леко челото ми. — Помисли и за тях.

Гледах я как спокойно се отдалечава, обърнала гръб към мен с пълно доверие. Когато се спънах в меча си и го погледнах стреснато, тя просто се изгуби в мрака. Ръката ми трепереше, когато вдигнах оръжието си. Брандир ме наблюдаваше как го закопчавам на гърба си; когато го погалих по главата, пръстите ми продължаваха да треперят.

* * *

Веднага тръгнах към лагерния огън, но преследвайки плячката, се бях отдалечил доста. Имах време да помисля върху онова, което се беше случило току-що. На моменти не вярвах, че е била истинска и бях сигурен, че е просто сън, като всички други. След това улавях аромата й върху ръцете и кожата си и знаех, че всичко се беше случило точно както си го спомнях.

Щях да си премълча. А и какво щях да им кажа? Представях си реакцията на Конал, когато чуе за сънищата ми, когато разбере колко неща съм крил от него. Представих си скептичността на Шона, мръщенето на Ейли и презрителния й смях, и взех решение. Нищо нямаше да излезе от това. Ако Кейт искаше да говори с Конал, трябваше да отиде при него, да го отърси от мечтите му. Аз не бях нейно момче за поръчки. Във връзка с това не бях и неин боец. Принадлежах на Конал.

Жребецът подскачаше игриво, въодушевен от миризмата и теглото на окървавения елен, овесен през гърба му, така че полагах доста усилия да го успокоявам. Едва се сдържах да не избухна. Дори Брандир вървеше мълчаливо, сплашен от настроението ми, затова когато присви уши и побягна напред, аз разбрах, какво означава това. Взрях се между дърветата, видях бялата сянка и страхът ми се смеси с облекчение.

Случи се точно така, както бе казал Шона. Какво ми ставаше?

Брандир се приближи до Лия, която го перна господарски по главата. Той се претърколи покорно по гръб, хапна я за пухкавото бяло гърло и изскимтя от задоволство; Лия го прекрачи и игриво го гризна по муцуната. Погледнах ги намръщено, но той беше твърде щастлив, твърде покорен, за да ми обърне внимание.

Конал яздеше зад вълчицата си, ухилен до уши. Старото му кожено яке бе преметнато през гърба на коня, мечът му бе привързан към гърба, а сивкавосинята му риза бе покрита с кървави петна.

Той спря коня си до моя, наведе се, да ме прегърне през врата и залепи една звучна целувка на бузата ми.

— Липсваше ми, момченце! Какво те забави?

Свалих ръката му от врата ми и го смушках с лакът в ребрата.

— Внимателно с момченцето, чекиджия такъв. Как така съм се забавил? Този елен въобще не проявяваше желание да сътрудничи.

— Фин? — В гласа му се усещаше напрежение.

— Намерихме я. Трябваше да си разбрал.

— Така си и помислих, но… — Той се намръщи. — Във въздуха има много смущения. Усети ли ги?

Свих рамене, избягвайки погледа му.

— Тя не е способна на такива неща. Дори Кейт…

— Напоследък никой не знае на какво е способна. Мина доста време. Ако постигне своето и унищожи Воала, тя ще има нужда от достатъчно сила, за да спечели предимство, нали?

— Няма да постигне своето. — Ще ми се да бях толкова уверен, колкото звучах.

— Имаме още време, ако майка ми усеща правилно нещата.

Не отговорих нищо.

— Пътят към водния портал е разчистен. Ако не друго, поне ще се радва да види, че Фин се прибира у дома в безопасност.

— И Джед.

— И кой? — Той дръпна юздите и впери поглед в мен.

— Правилно ме чу. А искаш ли да научиш лошата новина? Намерил е пистолет край езерото. Ласловия.

— О, Боже. — Дори в тъмнината успях да видя как лицето му пребледнява.

— Стигам до извода, че не си се разправил с него.

— Не беше с патрула. Само с неговия лейтенант. Онова копеле Ейсаг.

— Аха. Но ти му видя сметката?

— Да.

Спрях рязко жребеца, намръщих се, сграбчих кичур от косата на Конал и се взрях в очите му. Кръв и стомана, пот и смърт.

— Леле. — Пуснах го. — Това няма да завърши добре.

— Той го започна. — Конал се усмихна мрачно. — А Ласло и без това нямаше да ни остави на мира, нали?

Слабите проблясъци на огъня вече се забелязваха. Двамата слязохме от конете и ги поведохме през гъстата растителност. Усетих Фин и Джед; що се отнася до останалите, те бяха спуснали толкова плътни щитове, че единственото видимо доказателство за присъствието им бяха размазаните очертания на два меча, които се появиха на няколко сантиметра от лицата ни.

Конал си пое рязко дъх и се ухили.

— Жено! Ще извадиш окото на някого!

Ейли бързо пъхна мечовете си в ножниците и се хвърли на врата му. Фин се затича към него, но Конал дори не я погледна. Заровил пръсти в щръкналата коса на Ейли, той я целуваше жадно, сякаш искаше да я изяде, или още по-добре, да бъде изяден. Завъртях очи и въздъхнах.

— И по кое време ми се връщаш? — попита Шона, но Конал не го слушаше, нито, пък Ейли.

— Ако го оставиш да си поеме дъх — промърмори Фин, — няма да има нужда от дишане уста в уста.

Конал се засмя, пусна Ейли и я прегърна.

— А ти какво правиш тук? — попита я нежно той.

— Стана малко по случайност. — Тя се отдръпна назад и му се усмихна.

Погледът й бе странен. В него се долавяше щастие, облекчение, но и скрито самодоволство, сякаш двамата с Конал споделяха някаква тайна, в която никой друг не беше посветен. Намръщих се.

— Ще ми обясниш по-късно, хлапе — изръмжа той.

— Ти също. — Тя му намигна.

Усмивката му бе леко озадачена, но Конал се обърна към момчето.

— Здрасти, крадецо — каза той и го придърпа в мечешка прегръдка.

Страхът на лицето на Джед отстъпи пред удивление, което можеше да се сравнява с моето. Очевидно аз не бях единственият човек с тайни. Когато Конал го пусна, Джед отстъпи със залитане назад и разсеяно зарови пръсти в гъстата козина на Лия. Тя го подуши с леко любопитство и облиза пръстите му. Джед дръпна ръката си, след което колебливо я постави на главата на вълчицата.

— Този път те нямаше доста дълго, Ку Хорах — каза Ейли. Глупавата усмивка не слизаше от лицето й.

— На мен ли го казваш. Но пък ти нося подарък. Ейли, от време на време трябва да преминаваш през Воала, оттатък въобще не е зле. Какво пазаруване те чака! Ти си жееена! Ще ти хареса!

Ейли се усмихна весело на Фин, но опитът й за сближаване се провали. Фин само я погледна и усмивката на Ейли веднага се стопи. Незапознат с женската политика — боговете да са му на помощ — Конал целуна Ейли по носа и й сложи чифт очила „Рей Бай“.

Не бях сигурен дали ми харесваше да не виждам очите на Ейли; всъщност кожата ми даже настръхна.

— Оправи ли се с патрула? — попита го тя.

— Ейсаг е мъртъв — намесих се аз. Беше ми омръзнало да стоя настрани.

— Обратният ни път ще бъде доста интересен. — Ейли завъртя очи. — Мислех, че стратегията ни е да не се забъркваме в неприятности.

— Момчето — казах аз, кимайки към него.

Конал погледна Джед и се намръщи.

— Млъквай, Сет.

Джед ни гледаше и примигваше. Какво, едва сега ли му стана ясно? Казах му, че е постъпил глупаво, като е взел пистолета. Единствената причина да е още жив беше, че някой друг е умрял вместо него и то благодарение на Конал.

Оголих зъби.

— Покажи поне малко признателност, Кулан.

Той пребледня, но преди да успее да реагира, Конал се сепна със закъснение.

— Как го нарече?

— Да. Смешно, нали?

— Изобщо не.

— За какво… — опита се да каже Джед.

— Зарежи. Каква е тая работа с името? Не ми харесва… — Конал си пое дълбоко дъх, намръщи се и вдигна поглед. — Къде е майка ми?

— Там. — Фин посочи с палец през рамото си, после въздъхна леко и докосна зеления камък на шията си, сякаш той я пареше. После се обърна и се загледа към равната поляна.

Ленора не беше там. Виждаше се само сянката й и толкова.

В настъпилото мълчание изпука един от клоните в огъня и от него изригна фонтан от искри. Конал впери поглед в празното място на Ленора, след което се обърна към Фин.

— Къде е майка ми? — Гласът му бе студен като вятъра.

Фин се затича натам, останалите я последвахме. Конал ме изпревари и настигна Фин на края на горичката, където я улови за ръката и дръпна толкова силно, че тя едва не падна. Черният кон веднага се озова до Конал и нежно завря муцуната си във врата му, сякаш за да му попречи да избухне. С едната си ръка брат ми стискаше здраво Фин, която отчаяно се взираше в огряната от лунна светлина равнина, а с другата ровеше из бялата грива на вълчицата си.

— Ето я там.

Проклет да съм, ако можех да я видя, дори на огряната от луната равнина, но Конал се усмихна безрадостно.

— Тя е стара измамница, Фин. Нямаше как да знаеш. Остани тук заедно с останалите.

Той се вкопчи в юздата на черньото и когато конят препусна, се метна на гърба му, навеждайки се, за да избегне клоните на дърветата, докато изскачаше от гората.

Фин приличаше на нашамарено хлапе, стресната и зачервена. Мислех си, че няма да разбере. Сега внезапно ме изпълни страх, че ще стане точно обратното.

— Не се притеснявай — промърморих аз.

— Че защо да се притеснявам? — Тя ме изгледа презрително. — Не съм достатъчно умна, за да се досетя какво са замислили.

Ръцете й бяха стиснати в юмруци, цялото й тяло трепереше. Аз прехапах устни и започнах да се оглеждам в мрака, за да избегна враждебните й, тъжни очи.

Богове, как щях да съжалявам за това.

Призовах жребеца си.