Джилиан Филип
Каменно сърце (37)

37

Лежах по лице върху собствения ми дюшек и гледах в стената. Значи сам съм се довлякъл дотук.

Когато развързаха въжетата от китките ми, не паднах. Вървях сам по коридора, пред тях, болката забиваше пламтящите си нокти в гърба ми и обвиваше гърлото ми с въздух. Някои от хората в клана плачеха. Но не и аз.

Изкачих се сам до стаята си, изпратен от погледите им до площадката на първия етаж. Но не знаех как съм успял да стигна до втория. Дори не знаех как съм се изкачил, макар смътно да си спомнях как повърнах през парапета и болката ме завъртя в нов злобен кръг, от което ми се доповръща отново.

Проклети да са, проклети да са, да вървят в ада. Позволих на омразата да ме изпълни, защото след тази вечер не трябваше да я изпитвам повече. Когато след няколко века болката утихне, омразата щеше да изчезне заедно с нея. Те бяха моят клан.

Не издадох и звук. Да се изясним. Не припаднах. Върнах си крепостта, върнах си клана. Аз бях син на Григар Дю и техен неоспорим капитан. В очите на целия клан бях изкупил вината си за смъртта на техния водач, но не и в безмилостните очи на Ейли.

Или в моите, като стана на въпрос.

Ала това не ми помагаше кой знае колко. Помогна ми да издържа наказанието, но не притъпи болката. Кръвта продължаваше да се стича, да мокри чаршафите, дънките ми бяха подгизнали, но аз не можех дори да събуя проклетите парцали. Едва успях да допълзя до леглото си и да се просна върху него. Безмълвно зароних сълзите, които бях преглъщал в залата. Безмълвно си напомних, че нищо, което могат да ми причинят, не може да се сравни с онова, което сам си бях причинил.

Ала това не ми помогна. Поне не веднага. Защото, о, богове, как болеше. От гърлото ми се разнесе тихичко скимтене от болка, но все още не можех да плача или да викам, защото всички в необичайно утихналата крепост щяха да ме чуят.

Брандир лежеше до леглото и от време на време облизваше пръстите и разранената китка на лявата ми ръка. Бяха го заключили в тази стая, разбира се, и по вратата и дъските се виждаха дълбоки следи на местата, където бе дълбал, за да се добере до мен. Нямаше да ги поправя, реших аз. За да ми напомнят.

Брандир стоеше близо до мен, но знаеше, че не трябва да ме докосва — ако можеше, щеше да усети ужаса ми — и точно за това ги мразех най-силно. Но дори светлата следа от вълчия му ум ме утешаваше, защото никога в живота си не се бях чувствал толкова самотен. Ако не беше Брандир, сърцето ми щеше да е разбито.

Той седна и изръмжа. Погледнах към вратата. Ако някой искаше да дойде да злорадства, да заповяда. Брандир сигурно беше огладнял. Позволих си да се усмихна лекичко. Богове, даже от това ме заболя.

Изведнъж Брандир се изправи, повдигна задницата си и оголи зъби. Вратата се отвори колебливо, но той не се хвърли. Протегнах пипалата на изтощеното ми съзнание и видях кой е.

— Брандир — промърморих аз. — Не.

Той легна нацупено на пода и те влязоха. Мамка му, не трябваше да идват тук; но просто не можех да ги отпратя. Направих нов опит да се усмихна.

— Здрасти, Фин. Джед.

Гласът ми се стори по-дрезгав, отколкото би трябвало. Без да обръща внимание на предупредителното ръмжене на Брандир, Фин протегна ръка към лицето ми, отдръпвайки я в последния момент. След кратко колебание тя прехапа устни и докосна косата ми.

— Да, там може — промърморих аз. — Тази част не ме боли.

Осъзнах, че лицето й е мокро от сълзи, и неочаквано ме връхлетя топла вълна. Джед също не изглеждаше особено щастлив, което беше доста странно. Фин поднесе някакво шише към устните ми и аз усетих как водата потича към пламналото ми гърло.

— Благодаря — каза й аз, макар да ми се пиеше още.

— Какви копелета — каза Джед и избърса носа си с ръкав. — Копелета.

— Мразя ги — каза тихо Фин.

— Благодаря ви за това. Обичам ви и двамата. — Засмях се тихо и потреперих от болката в гърба, която заплашваше отново да ме изпрати в безсъзнание или да ме накара да повърна. — Но моля ви, недейте. Те трябваше да го направят.

— Всички обикалят наоколо като зомбита, ако това може да ти помогне. — Очите на Фин блестяха от ярост. — Половината плачат, лицемери. Шона също.

— О, Фин. — Бях твърде изморен, за да споря. — Или това, или трябваше да ме убият.

— Преструват се, че е заради Конал — каза тихо тя. — Лъжци.

Тя докосна косата ми и аз затворих за кратко очи. В един момент долу в залата, аз си мислех, че усещам Конал в мен — докосването на ума му, бездънната му жал и мъка. Мислех си, че усещам докосването му, ръката му върху бузата ми. Мислех си, че чувам шепота му „стой изправен, малки братко, мълчи, всичко ще свърши скоро“. Но хей, там — имаше болка и унижение. Те те карат да халюцинираш. Сега вече със сигурност не го усещах повече.

Джед се измъкна през вратата и се върна с купа, пълна с гореща вода и купчина бели парцали. Този път Брандир изръмжа.

— Брандир — изръмжах му аз и той легна отново, но продължаваше да се зъби.

— Гриан ни ги даде. Искаше да влезе, но двамата с Джед не го пуснахме.

— Добре. — Устните ми потрепнаха. — Браво на вас. Чуйте ме. Сега не мога да повикам лечител, но единствения, когото не бива да допускате до мен, е Ейли. Разбрахте ли?

Джед се намръщи.

— Тя няма да опита нищо, нали?

— Ще останеш изненадан. Ще обясня. После. — Направих жалък опит да се засмея.

— Можеш ли да изтърпиш? — Фин прехапа силно горната си устна. — Мисля, че трябва да го почистя. Макар че…

— Макар че. — Гласът ми потрепери и аз се ядосах на себе си. — Да, сигурно има мръсотия. Няма да ми се отрази добре. Действай.

Болеше както никога досега — все едно рояк разгневени оси се беше спуснал върху гърба ми; болеше зверски въпреки уискито, което Джед откри в манерката и изля внимателно в устата ми. Но успях да не изкрещя. Просто зарових лице във възглавницата си, раздрах чаршафите с нокти и желаех да умра, докато Фин сваляше от мен окървавените ми дънки. Поне Джед се сети да свали колана и да го пъхне между зъбите ми.

Фин плачеше през цялото време, но мълчаливо, като се опитваше да не допуска солените сълзи да капят върху съдраната ми кожа. Действаше деловито и сръчно, и под хладнокръвната й маска се усещаше ужасяващ студен гняв.

— Съжалявам — промърморих аз.

— Да не си посмял. Да не си посмял да се извиняваш пак.

— Имам предвид затова. Не трябваше да го виждаш. Сега си ядосана.

— Щом те могат да го направят, значи аз мога да го видя.

Добре. Не ми беше останала никаква енергия. Единственото, което ми оставаше, бе да се боря с болката.

— Твърде си малка за това — едва успях да й кажа.

Помислих си, че ще се ядоса. Вместо това тя остана мълчалива доста продължително време.

Фин докосна рамото ми, на някое място, където нямаше отворена рана. Докосването й беше много нежно; толкова леко, че би могло да е докосване на ума й и изведнъж увереността й се разклати.

— Няма да остана такава завинаги — отвърна тя.