Джилиан Филип
Каменно сърце (5)

5

Никак не е лесно да придърпаш Воала настрани, за да задържиш вниманието на един простосмъртен, но Мила постъпи по възможно най-прямия начин. Все пак искаше да се видим. По дяволите, след ден-два искаше да ме вижда непрекъснато.

Чувствата ни бяха взаимни. Аз я харесвах. Момчето само досаждаше, но пък рядко го виждахме. Той не ходеше на училище и аз се чудех как е успял да се измъкне, но очевидно имаше достатъчно неща, които да ангажират вниманието му. Сигурно обираше магазини, докато ние мързелувахме, излегнати на пясъка, и наблюдавахме как корабите, натоварени с провизии на нефтените платформи, се отдалечават на изток.

— Аз го обучавам вкъщи — каза Мила.

— Така ли? Изненадан съм, че не са те арестували.

Тя се изкиска.

— Те не знаят, че съществува. Не съм регистрирала раждането му.

— Ами баба му и дядо му?

— И те не знаят. Обезнаследиха ме. Голяма работа; и без това парите им вече не ми трябват, нали? Това място ми стига. Тук си помагаме един на друг.

Чувствах се неудобно в ролята на Гласа на здравия разум, затова не казах нищо, но не смятах, че е постъпила умно, като е оставила всичките си пари в ръцете на Мак. За да не се впусна в мъмрене, аз засенчих очите си с ръка и се престорих, че дремя.

Устните й докоснаха моите и ме накараха да се усмихна. Тя имаше вкус на море; кожата й бе все още влажна и студена от морската вода. За разлика от нея аз се чувствах нагрян от слънцето и потен, но не ми се плуваше пак. Зарових пръсти в косата й и придърпах лицето й към моето, заглушавайки с устни кискането й. Кракът й, по който бе полепнал пясък, се уви около моя и потърка мускула на прасеца ми.

— Богове, жено — промърморих аз. — Тъкмо се облякох.

— Като гледам нямаш много дрехи върху себе си.

— Права си. А ти ще настинеш. Сваляй тази мокра риза.

— МИЛА-ААА!

И двамата подскочихме. Очите й се разшириха от ужас.

— Мамка му — казах аз.

— МИЛА!

— Той ще те убие. — Тя изпълзя на колене до върха на дюната и надникна през тревата.

— Ще ми се да го видя как се опитва. — Но сега не му беше нито времето, нито мястото затова. Аз я хванах за ръката и двамата побягнахме.

Странно колко бързо зарязахме преструвките, че той не я притежава, мислех си аз, докато се промъквахме между дюните и се провирахме сред дърветата. Внезапно и двамата избухнахме в смях, което ни пречеше да си поемем дъх. Плъзнахме се надолу между боровете по неравния тревист склон и се спряхме с разтуптени сърца. В очите й, които бяха впити в моите, гореше възбуда и вълнение, а не уплаха.

— Нали знаеш, че мога да се справя с него — казах й аз. — Стига да поискаш.

Тя поклати глава.

— Не, не, не. Моля те. Не искам неприятности.

— Малко късно е за това — ухилих се аз.

Тя преглътна надигащия се кикот.

— Той идва!

— Бързо надолу към морето. Към скалите. Ще се измъкнем от него. — Двамата отново побягнахме.

Сигурно щеше да е по-добре да навлезем още по-навътре в гората, да заобиколим базата и да се върнем в лагера по главния път, ни лук яли, ни лук мирисали. Но аз не можех да мисля трезво, а имаше и нещо друго: откъм дърветата се носеха звуци на преследване. В тях имаше нещо странно; още тогава можех да го усетя. Но не спрях да помисля. Беше ми твърде забавно.

Когато пясъкът свърши, двамата скочихме във водата и заплувахме към черните скали, заобикаляйки зъберите. Мак вече се бе появил в полезрението ни и тичаше по мокрия пясък под дюните. Значи не е бил той в гората. Аз прескочих от едната на другата скала, подхлъзнах се на водораслите, но не паднах и подхванах Мила, която залитна, щом се озова до мен. Мак беше на няколко метра зад нас, пламнал от ярост и унижение. Аз се вкопчих в една изпъкнала скала, скочих на тесния перваз и протегнах надолу ръка към Мила.

Тя изгуби равновесие и се плъзна назад. Мак я сграбчи за глезена.

Аз изревах едновременно с него. Мила бе попаднала в капан между двама ни, но моите ръце и крака имаха вековна практика в катеренето по скали. Пуснах ръката й и бързо я хванах под мишницата. После дръпнах силно и кракът й се изплъзна като риба от хватката му. Щом се озова на перваза, тя изписка донякъде от страх, донякъде от истерия, и аз я притиснах към себе си, за да й попреча да политне назад.

На Мак нямаше кой да му попречи. Краката му не намираха опора на мокрите зеленясали камъни и той се плъзгаше ли плъзгаше, ръкомахайки като полудял. Безнадеждно. В падането му във водата имаше някаква грация, но плясъкът бе гигантски, както и вълната, която го погълна.

Аз затаих дъх, изпълнен със страх и чувство за вина. Мила притисна длан към устата си.

Тогава той се изправи олюлявайки се, подгизнал до костите, кашлящ и плюещ солена вода, с брада, пълна с пясък. Водата му стигаше едва до бедрата, но в него се разби нова вълна, която отново го събори на четири крака. Той се изправи, завлече се до скалите и от тях на брега, като не спираше да ни ругае гръмогласно въпреки накъсаното си дишане.

Аз не му отвърнах. Опитвах се да овладея истеричния си кикот, макар Мила отдавна да бе спряла да се смее и трепереше в ръцете ми. Мак продължаваше да ни крещи нещо, което се радвах, че не можех да чуя; но пък аз така или иначе не гледах към него. Бях се съсредоточил върху кльощавия му приятел, който шляпаше безгрижно по пясъка с ръце в джобовете и викаше нещо на Мак. Той се беше появил откъм дърветата.

То се беше появило откъм дърветата.

Зачудих се как така не го бях разпознал веднага. То ми се ухили и ми намигна с жълтото си око, после ми махна с ръка, преди да се обърне към разярения Мак и да се опита да го утеши, полагайки успокояващата си длан върху големите му рамене.

Аз притиснах Мила през кръста.

— Той е вбесен — каза тя, прехапвайки устните си.

— Значи известно време ще стоим по-далеч от него. — Аз започнах да се изкачвам по скалите, влачейки я след себе си, като се опитвах да не поглеждам назад към Мак и онзи паразит, приятеля му. Кога ли бе успял да го привлече?

Потреперих. Вече не се смеех.

— Да се махаме оттук.

* * *

Големият град. Мястото им бе там, а не в някакво си затънтено селце, в което нямаше къде да се скрият, ако се наложеше. Помня как ми мина през ума, докато оставях Мила и сина й, докато затварях багажника на колата и й подавах мизерно малката чанта с багажа й. Тя ми се усмихна.

— Всичко ще бъде наред — каза Мила. — Винаги сме се оправяли. Не за пръв път ме изритват отнякъде.

— Но предишния път не е било заради мен.

— Не е заради теб. — Тя ме целуна, но аз не помръднах от мястото си. Просто се облегнах на колата, без да свалям очи от нея. — Благодаря ти, че ни намери това място.

Аз се огледах със скръстени ръце: влажен бетон и мръсни прозорци, обрасъл двор, миризма на урина, бумтящ бас от приземния етаж, който караше костите ми да вибрират. Можех да се справя и по-добре, но хазаите не обичат наематели без банкова сметка и разписки за комунални услуги, придружавани само от мършавия им син тийнейджър, с очи на крадец. Като стана дума за него, той вече оглеждаше мястото и надничаше през мръсните прозорци на съседа. При вида на хлътналите му недоспали очи и потрепващи пръсти почти го съжалих. Но съчувствието ми си има граници и той ги беше достигнал.

Мила щеше да се оправи. Бях доста уверен в това. Нямах намерение да я издържам до края на живота й, а и тя не го беше очаквала от мен. Не ги изоставях, но пък и нямаше как да ги отведа в дома на Ленора в Торнаший.

— Ще се видим ли утре?

— Може би трябва да изчакаме, докато Джед излезе, а? — Тя докосна нервно ръката ми. Този път сплетох пръсти с нейните.

— Добре — казах й. Никога не можех да бъда сигурен каква част от случващото се разбира момчето, но се чувствах по-добре, когато го нямаше наоколо. Позволих й да ме целуне. Отвърнах на целувката.

Смятах да се прибера право у дома, така че само боговете знаят какво ме накара да отбия и да мина отново през базата. Може би се чувствах виновен и вината пораждаше в мен неясното чувство за неправда и презрение. Не знаех как точно да постъпя когато се изправя пред Мак, но знаех, че няма да свърши добре. Така че бях спрян тъкмо навреме, преди да го намеря.

То ме чакаше в занемарената горичка край светофарите и когато свих по пътя към базата, леко се подаде от сенките. Спрях. Погледнах към земята под краката му и несъществуващата му сянка.

— Отдавна не сме се виждали — казах му аз.

— Накъде си тръгнал, Мурлин? — То запали цигара.

— Знаеш много добре.

То дръпна дълбоко, отметна глава назад и издуха дима към небето.

— Това е вредно за здравето ти — казах му аз.

То се ухили.

— А жените са вредни за твоето.

— Много ти благодаря — отвърнах аз. — Ти му пусна мухата, нали?

— Не трябваше да се месиш.

— Да се меся в кое?

То огледа огънчето на цигарата си и дръпна отново, за да му попречи да угасне.

— Стой настрани от протежето ми.

— О, разбирам. Смея да заявя, че много добре се справяш.

— Така е и не искам изтърсака на Григар да ми се меси в делата.

— Делата? — Опитвах се да се държа цивилизовано, но не се сдържах и устните ми се изкривиха в усмивка. — Виж какво, приятел, целият е твой. Свободен си да правиш каквото си искаш. Забавлявай се с него. Просто си дръж кльощавите ръце по-далеч от Мила.

То затвори едното си око и с крива усмивка потупа с показалец по фаса.

— Жената не ме интересува.

— Нямах предвид това. Стой далеч от нея.

То сви рамене.

— Недей да предупреждаваш Мак за мен.

— Като че ли ще ми повярва. — Изсмях се. — Дори да исках да го предупредя.

— Значи се разбрахме. — То смачка цигарата с тока на обувката си. — Ти си цивилизован човек, Мурлин.

— Поне единият от нас трябва да е. — Аз замълчах и се завъртях на токовете си. — Човек.

— Забавно. — То ми се закани с пръст. — Стой настрани.

— Същото се отнася и за теб.

Погледнах за последен път към светофара, но колкото и да се взирах в дърветата, не можах да видя ламира. Беше се върнал при протежето си.

И едва тогава осъзнах, че то не ми бе обещало нищо.