Джилиан Филип
Каменно сърце (29)

29

— О, той може да си го получи. — Кейт се усмихна на Ласло. — Според мен ще разбереш, че си е заслужавало.

Конете в пещерната конюшня се размърдаха неспокойно, предчувствайки свеж въздух и действие, и в очите им проблеснаха сребърни искри. Дванайсетте най-бързи сред тях бяха оседлани и четирима от ездачите вече ги бяха яхнали. Едната ръка на Ласло почиваше върху врата на неговия кафяв жребец и разтриваше потрепващите му мускули, но другата сграбчи кичур от косата на Кейт и извъртя лицето й към неговото за една продължителна целувка.

Ще ми се Сет да види това, помисли си злобно Фин.

Тя беше клекнала в ъгъла на склада за храна, гризеше си ноктите и ги чакаше да се махнат. Допреди час възнамеряваше да поиска разрешение да отиде на лов; небето беше започнало да й липсва. Но след принудителното напускане на Джед бе изгубила всякакво желание.

Тя нямаше желание да говори с никого, затова покри съзнанието си с най-плътната блокировка, която можеше да измайстори. И все пак разбираше напълно мотивите на Кейт; Джед трябваше да си тръгне. Но в съзнанието й отново започна да се върти онзи въпрос и тя го мразеше, мразеше. Проклетият Джед. Той бе разбил новите факти с голямата мръсна сопа и сега тя имаше нужда от малко време насаме, за да си възвърне спокойствието.

А настроението на Кейт бе толкова весело и щастливо, че тя просто не можеше да го търпи.

Моля ви, махнете се…

Но те не мърдаха. Бяха твърде заети да флиртуват.

— Не виждам смисъл в това — прогърмя Ласло. — Мислех си, че идеята бе да го пречупим.

Ха, помисли си Фин, доволна, че Кейт е там, за да усмири грамадния главорез. Успех в пречупването на Джед, приятелче.

— Ще го направим. Него и онази изменница, майката на Фин. — Кейт плъзна ръце около кръста на Ласло. — Едва ли имаме нужда от Джед за това.

Фин се намръщи. Завъртя пръст в ухото си, за да го прочисти.

— Тогава щеше да е по-добре да убием момчето.

— Колко си жесток — оплака се Кейт.

— Досега това не те притесняваше. — В гласа му се промъкна развеселена нотка.

Тя игриво го плесна по корема.

— Душата на човек не се убива с меч или куршум, безнадежден простосмъртен такъв. Това се постига с любов.

— Тогава защо момичето все още диша?

Не, точно сега не дишаше. Фин стоеше напълно неподвижно в мрака и сенките.

— Ще продължи, докато той е жив. Дъхът й ще секне в мига, когато спре да диша и Ку Хорах.

* * *

— Дузина мъже и Скиншанкс. Това би трябвало да е достатъчно.

Кейт и Ласло се бяха преместили в голямата пещера, за да може Ласло да оседлае коня си. Фин беше затворила очи, но това й се стори твърде глупаво. Тя ги отвори и се съсредоточи върху сребристата светлина от другата страна на вратата и тъмната бариера в съзнанието си. Задръж я. Задръж я. Задръж я или умри.

— Какво да ти донеса? — Гласът на Ласло прозвуча развеселено.

— Хмм. Да видим. — Кейт тихо изпуфтя, сякаш мислеше усилено. — Елен, лисица и глиган. А за останалите — храна за птиците.

— С удоволствие. — Той я целуна отново. — По-голямо, отколкото можеш да си представиш.

— Не бъди толкова сигурен, моя любов. Приятен лов.

С тихо потропване на копита ловната дружина се отправи по тунела, който щеше да ги изведе в подножието на хълма. Скоро тропотът утихна и единственото, което остана да се чува в тишината, беше диханието на вятъра, който се промъкна от външния свят.

Ако Фин можеше да премине през каменната стена, която се издигаше зад гърба й, тя щеше да го направи. Но сега просто клечеше неподвижно, като дишаше едва-едва. Кейт се бе спряла до любимата си кобила и й мърмореше нещо, но най-накрая копринената й рокля прошумоля при обръщането й и Фин подуши мускатовия й парфюм. Стъпките й отекнаха леко по каменния под, преминаха покрай скривалището й и утихнаха, и тогава на Фин й се наложи да затвори очи, защото вълната от щастие щеше да я повали.

Тя струеше от Кейт, но поразяваше Фин. За миг задоволството и удовлетворението на кралицата бяха част от нея, познати и силни. Фин стисна зъби и прехапа силно устната си. Напразно.

Момичето посегна към шията си и стисна здраво празния обков във формата на гарванов нокът. Фарамах, помисли си тя, защо ли ме изостави?

Защото аз изоставих всички останали.

Тя сграбчи тънката верижка, извади я от пазвата си и нокътят се озова в шепата й. Фин го стисна в юмрук и назъбените сребърни връхчета се забиха в кожата й.

Болката беше прекрасна, затова тя долепи и другата си ръка и натисна още по-силно. Не можа да сдържи ахването, когато ноктите се забиха още по-дълбоко в дланта й. За части от секундата си помисли, че ще припадне от болка; после зрението й се проясни и замъгленият й ум бе ясен и остър като сребърните остриета на болката.

Тя излезе, залитайки, от склада за храна и побягна.

Намери Сет много по-скоро, отколкото бе очаквала; накъде по средата на коридора от мрака се протегна една ръка и хвана нейната.

— Ой! — извика тя.

— Млъквай. — Сет я придърпа в една празна стая. — Блокирай.

Все едно имаше нужда да й го казва. Фин отдръпна ръката си и той видя окървавената й длан. Примигна изненадано и посегна да я улови, но тя я дръпна настрани, забивайки отново ноктите в дупките им.

— Този път какво си причини? Не, няма значение. Какво е намислила Кейт?

— Изпраща ловна дружина.

— Сега?

— Дванайсет души. И ламира. — Фин преглътна отвратено. — Просто отиват на лов. Но…

Той поклати нетърпеливо глава.

— Забрави за лова. Защо е толкова притесняващо щастлива?

— Мисля, че… — Сълзи на съмнение изгаряха очите й; тя си пое дълбоко дъх. — Фетчът на Конал.

Сет пребледня, очите му проблеснаха в мрака.

— Какво?

— Видях фетч. Коналовия. Онази първата нощ, докато ти беше на лов. Казах на Конал, но той не ми обясни какво е това. После казах на Кейт и оттогава тя се държи като прасе в кал.

— Исусе. Богове. — Нетипично за Сет думите му не прозвучаха като ругатня, а все едно молеше за помощ. Той притисна длан към устата й и я зяпна. — О, богове, какво сме сторили с теб? Защо не ми казахте?

— Теб те нямаше. — Тя потрепери. — А и Конал ме предупреди да не ти казвам.

— Обзалагам се, че така е станало. — Сет грабна прибрания в ножницата му меч, който лежеше на пейката до него. — Къде е Джед?

Фин пребледня, осъзнавайки, че той не знае.

— Тръгна си.

— Какво?! Кога?

— Преди два часа. Кейт го накара да напусне.

Тя не вярваше, че Сет може да пребледнее още повече, но се получи. Когато ръката му се стрелна към гърлото й, тя потрепна, но той просто хвана празните гарванови нокти.

— Къде е камъкът ти?

— Падна от обкова. Кейт го пази. — Тя усети, че й се повдига.

— Това обяснява много неща. — Той пристегна меча си към гърба и запаса ризата в дънките си. — Иначе щеше да ти дойде на акъла.

Цялото й тяло изстина.

— Кое?

— Че има само една причина да изпрати навън ламир. — Той излетя от стаята, без да я поглежда повече.

Болката в ръката беше толкова силна, че тя си помисли за миг, че ще припадне. Фин стисна зъби, стисна отново юмрука си около ноктите и далечните звуци от залата най-после нахлуха в съзнанието й.

Тя чу потракването на фигурите от шаха на Галах, цвиленето на конете в конюшнята, бавното подрънкване на мандолина, смехът на мъжете и жените, които току-що са се върнали от патрул. След малко й хрумна, че известно време не е дишала, затова си пое дълбоко дъх и позволи на крайниците си да се раздвижат.

След това се затича.

Крепостта представляваше лабиринт от тунели, но въпреки всичко тя си оставаше добър следотърсач и пътя, по който беше минал Сет, бе толкова ясен, сякаш бе оставил отпечатъци в снега. Когато зави с пълна скорост зад ъгъла, тя се спря внезапно. Пред нея вървяха пет жени, които разговаряха развеселено и напълно блокираха пътя й.

Фин примигна. Това й напомняше за коридора в училище, когато групичката на Шаная се приближаваше към нея и нямаше начин да ги избегне. Пулсът й се ускори и сърцето заблъска в гърдите, но когато погледът й се проясни, някой я извика по име, включвайки я в клюките и компанията им.

И тя беше паднала в капана им.

Само месец по-рано тя бе спорила с Конал, беше крещяла яростно, изкарвайки си го на него, вместо на групичката на Шаная. Един ден ще бъда една от тях!

Не, няма да бъдеш. Ти си по-добра от тях, Фин.

Но всъщност не беше. Беше продала душата си, за да бъде в групичка. С какво ли трябваше да се прости, за да си я върне?

Жените се бяха умълчали и се споглеждаха смутено. Фин се насили да се усмихне, макар в главата й да се въртеше споменът за Джед, който напускаше пещерите на Кейт, и от това й стана толкова гадно, сякаш ламир прокарваше бледите си пръсти през косата й.

Очите й се напълниха със сълзи и образите на жените се размазаха. Галах пристъпи колебливо напред, но Фин изобщо не желаеше жената да я докосва. Самоуважението й се крепеше на ръба и ако Галах я докоснеше, то щеше неизбежно да се срине в зейналата яма, където някога се намираше гордостта й.

— Фин?

Тя се затича, профуча между тях, сякаш бяха магарешки бодили, и се устреми по пътя на Сет. Никога нямаше да я хванат. Всичките й чувства бяха съсредоточени върху дланта на ръката й и цялото й тяло бе изпълнено с усещането, че лети. Можеше завинаги да тича така.

— Фин! — Викът премина покай нея, разтревожен и самотен. Сърцето я заболя. Тя ги харесваше, много ги харесваше. Те бяха като нея — вярваха на Кейт, доверяваха й се… тя отблъсна съжалението настрани и продължи да тича. С тях всичко щеше да е наред. С нея също, стига да успееше…

Коридорът свърши внезапно в едно горско сечище. Фин погледна през рамо, очаквайки входът да е изчезнал като по магия. Но той си стоеше там, каменна арка, доста по-малка от главния вход. Слънцето прозираше през оголените от зимата клони, нападалите листа пропукваха под краката й, покрити с фин скреж.

Тя си пое дълбоко дъх и се обърна. Сет стоеше и я гледаше, сянка сред сенките на дърветата, стиснал меча си в ръце, а острието сияеше в мътно сиво като очите му. Безмълвието му беше зловещо.

Той вдигна меча си, подхвърли го във въздуха и го хвърли с острието напред към нея.

Тя инстинктивно затвори очи. Само за това й стигна времето. Почувства как острието се плъзга по плътта й, усети внезапната му студенина, когато разряза тъканта на ризата й. А след това в ухото й отекна дрезгава суха въздишка и на рамото й се отпусна лепкава тежест.

Тя проплака от отвращение и потрепери. Обзета от сляпа паника тя задра с нокти по нещото, което лежеше мъртво до нея, но ръката й се плъзгаше заради собствената й кръв и й се виеше свят. Не можеше да се отърве от него. На Сет му се наложи да я хване за врата и да я отхвърли настрани.

Без да й обръща повече внимание, той издърпа меча си и го хвърли в заледеното поточе в края на сечището. Когато го извади оттам, той бе изчистен от бледата слуз на ламирската кръв.

— Дива течаща вода — каза той по-скоро на себе си, отколкото на Фин. — Какъв късмет. — Той бръкна в цепнатината между два камъка, измъкна една юзда и я отърси от мъртвите листа. Синият жребец се появи в сенките зад сечището и Сет плъзна юздата на главата му. — Блокирай се, глупачко, или и двамата сме мъртви.

— Блокирам — заекна тя. — Ти ми спаси живота.

Гласът му бе натежал от презрение.

— Не го приемай лично.

Тя потрепери.

— Въпреки това благодаря.

— Бих искал да остана и да си поговорим, но ме чака спешна среща. — Той се метна на гърба на коня и хвана поводите. — Сбогом, Фини.

— Сет! — изпищя тя, докато Брандир притичваше край нея.

Той обърна коня си и я погледна с омраза.

— Остани с групичката си вещици, дечко. Тук си щастлива, нали? Най-накрая място, където да се чувстваш приобщена.

Тя се затича към него, спъвайки се в падналите клони, вкопчи се в юздите на коня, а той се вдигна на задните си крака и оголи зъби, като едва не я откъсна от земята. Сет вдигна ръка, за да я отблъсне настрани.

— Ти също — процеди яростно през зъби Фин. — Не се ли чувстваше и ти приобщен?

— Нямах време за това. — Той погледна към каменния свод.

— Дай ми малко време, егоистично копеле!

— О, това е всеобща грешка. — Той се ухили и дръпна здраво юздите на коня, за да му попречи да я захапе за ръката. — Бъркаш ме с някой, на който му пука какво мислиш за мен.

Жребецът яростно разтърси главата си и тя се задъха от усилието да се задържи за юздата. Ръцете й сякаш щяха да се изтръгнат от раменете, но тя не заплака. Ако заплачеше, щеше да бъде изоставена, а ако бъдеше изоставена, щеше да умре.

— Интересуваше те какво мисли Кейт!

— Голяма грешка, също като нейната. О, ти си падаше по Кейт, нали? Какво направи тя, появи се в сънищата ти? Така се добра до мен.

— Не я познах. Мислех, че е мама, помислих, че тя е… мама. Нейната правилна половина…

— Истинската ти майка. — Той се ухили подигравателно. — Помислила си си, че е истинската ти майка. По-добра от онази, която имаш.

Фин изхълца отчаяно.

— Ах, защитният ти камък я е замъглявал, но не й е попречил да влезе. Не и на нашата Кейт. Страхотна е, нали? Прелива от чар! Цялото това показно съчувствие! Ах, Фини, то се измива като евтина детска татуировка и тогава ставаш свидетел на злобата. Но аз никога не съм преминавал към нея, никога. Нямах избор. Нямах друг избор.

— Тогава защо си тръгваш? — Фин здраво затвори очи и стисна зъби. Съвсем скоро ръцете й нямаше да издържат повече и тя щеше да падне, и ако конят не я убиеше, то Кейт щеше да го направи. Само за да разгневи Конал. Само, за да го разгневи… Дланта й пламтеше на мястото, където кръвта й мокреше юздата.

Сет въздъхна.

— Не ме разбирай погрешно. Не съм отговорен за малкия ти приятел и никога няма да бъда. Но няма да позволя на Ласло да убие брата на моя син.

— Сет. — Ръката й отслабваше, в ушите й бучеше. — Нима ще го оставиш да убие мен?

Той я погледна, без да примигва. Потта, която се стичаше в очите й, замъгляваше погледа й и тя изведнъж си помисли, че Сет й прилича на сокол, а ноктите на хищната птица, които заекът вижда за последен път в живота си, до голяма степен приличаха на ръката му, която бе вдигнал над главата й.

Пръстите му се свиха и разпуснаха и после, вместо да я удари, той се протегна, хвана я за ръката и без никакво усилие я прехвърли зад себе си върху гърба на жребеца. Не й остави време да си поеме дъх и пришпори жребеца в галоп.

Фин се вкопчи в него, за да не падне, усети мократа му риза и осъзна с отвращение, че всъщност тя е подгизнала от кръвта й. Притисна буза към гърба му и го хвана здраво през кръста, усещайки, че всеки момент ще изгуби съзнание. После припадна.

Когато отвори очи, преодолявайки болката, тя установи, че нещо не е наред с гледката. След миг осъзна, че гледа шията на коня, а не гърба на Сет и че той я придържа здраво с ръка през кръста. Тя погледна изтощено назад през рамото си. Въпреки хапещия студ на зимния вятър, Сет беше гол до кръста, а окървавената му риза бе увита и завързана около нейния и неговия кръст, придържайки я към него. Част от ръкава беше съдрана и увита около ръката й. Въпреки пулсирането и жилещата болка, тя се ухили и поклати замаяната си глава.

— Мекушаво копеле.

В отговор получи само изръмжаване и той отново подкара коня в галоп. Бързината му бързо натика всякакви хитроумни забележки обратно в гърлото й. Внезапно си спомни нещо и то я изпълни с ужас.

— Рори — извика тя, поглеждайки назад. — Обещах на Джед да се грижа за него.

— Ти ли? — излая Сет. — Ти не можеш да останеш будна, за да спасиш дори себе си. Едва не падна.

По начина, по който го каза, Фин разбра, че той почти я бе оставил да си отиде, да падне. Зачуди се какво ли го беше спряло.

Сет подръпна юздите, забавяйки хода на коня, въздъхна и гласът му омекна.

— Най-доброто нещо, което можеш да направиш за Рори, е да попречиш на Ласло да убие брат му. Хората на Кейт ще го пазят по-добре, отколкото би се справила ти. Да не мислиш, че на мен ми харесва, че го изоставих? Но Кейт няма да го нарани. Имаме приятели, които се намират в много по-голяма опасност от това дете.

Тя се замисли за миг, докато вятърът жилеше кожата й. Приятели. Опасност. О, Боже.

— Това нещо може ли да се движи по-бързо?

— Ще припадаш ли пак? — попита той с презрение в гласа.

— Не.

— Тогава седни отзад. И се дръж. И си затваряй устата.