Джилиан Филип
Каменно сърце (19)

19

Джед прескочи бодливата тел, обграждаща Езерото на феите, озова се на земята и се обърна към мрачната гора. Времето се беше променило бързо; синята вода, която се виждаше между боровите дървета, бе придобила бледосивкав зимен цвят и повърхността й се къдреше под лекия ветрец. Стомахът го присви в неочаквана болка.

Радваше се, че е успял да се измъкне от онова ужасно диво място. Въобще не му се мислеше с какво ли се занимава Конал в момента. Сигурно е избесил всички, ако не е успял да намери Фин. Или е обесил нея, след като я е намерил.

Той прогони спомена за безумната мъка и ярост на Конал, как бе излаял на Шона да отведе бързо момчето у дома, за да може да се метне на коня и да му помогне в търсенето. Джед се зачуди какво ли се е случило с Фин, къде ли е отишла.

О, на кого му пука? Не и на него, съдейки по поведението й през последните двайсет и четири часа. Тя очевидно бързаше да му види гърба, държеше се с него така, сякаш непрекъснато я дразни. Да върви по дяволите заедно с Конал. Това вече не му беше работа; всъщност никога не му бе било. С малко повече късмет майка му скоро щеше се вземе в ръце и отново ще тръгнат на път. Моля те, Боже, помисли си той, дано тоя път да избере град с прилични размери, някъде, където да се изкуши да си намери приятели.

Хубаво бе това да стане по-скоро, преди властите да я отрежат. Доколкото Джед знаеше, социалните я бяха посещавали в негово отсъствие.

Всъщност дали това бе чак толкова лошо?

Джед не знаеше откъде се чува необяснимият шепот. Навярно от самия него, понеже звучеше само в главата му, макар никога да не бе очаквал тази мисъл да му се стори толкова съблазнителна.

Свобода, помисли си той. Никакви отговорности, никакви проблеми, никаква любов. Щеше да направи нещо за себе си, да си оправи живота. Мила щеше да се справи и без него; сигурно щеше да се справи и без Рори, защото скоро щеше да забрави за съществуването му. А Рори? Той щеше да се чувства по-добре в дома, отколкото с онази наркотизирана самка.

Що за дума беше самка? И откъде му хрумна?

Откъде изобщо се появиха тия глупости в главата му?

Защо беше толкова сигурен, че всичко това се е случило?

Побиха го ледени тръпки и той побягна.

Пердашеше по асфалта по-бързо отколкото бе тичал някога, без да обръща внимание на светофарите и едва не се озова под гумите на едно беемве. Но Джед тичаше като насън — краката му не искаха да мърдат, въздухът беше гъст като мед, той не можеше да се движи достатъчно бързо. Съсредоточи се върху периметъра на града, върху сивите улици и безцветния бетон. Улиците вече бяха претъпкани с народ и той се блъскаше в тълпата, без да обръща внимание на крясъците. Когато сви по уличката, която водеше към задния вход на дома му, дробовете бяха започнали да го болят.

Както винаги, глупавата порта беше заяла. Той подскочи, хвана се за ръба на оградата, изкатери се, скочи от другата страна и бръкна в джоба си за ключа.

Дългурестият дилър беше хванал дръжката на входната врата, но щом зърна Джед, той я пусна и отстъпи встрани. Джед продължи да рови отчаяно за ключа, пренебрегвайки злобната му усмивчица. Беше трудно да не му обръща внимание.

— Какво интересно развитие.

Дилърът отново му се усмихна и вътрешностите на Джед се свиха от отвращение. Когато пръстите му най-после докоснаха ключа, той бе на път да изкрещи от безсилие и разтрепераните му ръце трудно улучиха ключалката. Мъртвешкият смях, който се разнесе зад гърба му, прозвуча като пукането на сухи съчки под ботуш, но поне вля сила в мускулите му. Той рязко отвори вратата.

Хукна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Притисна ръка към устата си, като едва не се задави от миризмата на амоняк, урина и… повръщано. Хазайката се намираше на площадката между етажите и Джед се блъсна в нея, прескачайки наведнъж последните три стъпала.

Тя залитна и настръхна.

— Обадих се на полицията. Бебето трябва да бъде отведено в детски дом. — Носовият й глас се издигна в крясък. — Цяла сутрин реве!

Джед рязко отвори вратата и я цапардоса в лицето.

Застана неподвижно на прага. Отнякъде се носеше пискливият плач на Рори и навсякъде вонеше на повръщано. По лице на пода лежеше майка му. Главата й бе извърната така, че едното й кафяво око гледаше право в него.

— Мамо?

Объркани мисли, вледенено сърце, пълно отрицание. А в далечината — приближаващи се сирени.

И една ясна мисъл — можеше да се погрижи само за единия от тях. Той сграбчи одеялцето на Рори, преметна го през главата на пищящото бебе и го притисна в прегръдките си. Боже, малкият негодник беше целият мокър и вонеше. Джед пъхна един памперс в джоба си.

Рори зарови лице във врата му, писъците му постепенно преминаваха в хълцавици. Джед се поколеба. Искаше му се отново да провери майка си, но просто нямаше смисъл. Нямаше и време за това.

Той излетя навън.

От тичането надолу по стълбите с Рори в ръце му се зави свят и той се спъваше на всяка стъпка. Кльощавия дилър бе изчезнал, но хазайката стоеше в двора и надничаше през портата, която бе отворена широко и се полюляваше на ръждясалите си панти. Джед я бутна настрани, пренебрегвайки гневните й викове, които скоро вече не чуваше, защото се отдалечаваше на бегом, а сирените виеха в ушите му.

Той отскочи встрани, когато линейката сви по уличката, но шофьорът не му обърна внимание и Джед се шмугна зад колата. Приближаваха и други сирени. Те се чуваха от двете посоки на Т-образното кръстовище и Джед се сепна, препъвайки се. Три коли за майка му? Това му се струваше прекалено.

Когато стигна до края на улицата, той отново ги чу. Воят отекваше в бетонните колони на търговския център. Не можеше дори да разбере откъде идват. Хората зяпаха, но Джед не знаеше къде да отиде, накъде да завие. Той изкрещя от безсилие.

— Ей, ти. Спри!

Той се шмугна през разкъсаната ограда и се затича през сметището. Познаваше добре територията си, но сега носеше Рори, който се бе вкопчил здраво в него. Не можеше да го изостави. Както беше изоставил Мила… не. Бързо прогони образа от съзнанието си — просната неподвижно на пода, изкривена под странен ъгъл.

Когато стигна до края на сметището, той се спря пред булеварда с разтуптяно сърце. За кратко затвори очи, после изскочи от дупката, но те стояха пред него: полицай без шапка и две жени, едната с полицейска униформа, а другата с черно поло и евтино червено сако. Приближаваха се към него, Червеното сако най-отпред, и се спряха когато и той се спря, задъхан. Тя протегна ръка към него, с напрегнат поглед.

— Хайде, синко, успокой се. — Гласът на полицая беше нисък, авторитетен, от типа гласове, на които инстинктивно се доверявате. — Нека помогнем на теб и на бебето. Ела.

Джед погледна ченгето, после се обърна към жената. Очите й проблясваха фанатично, почти гладно.

Джед се завъртя и хукна отново. Оставаше му единствено да напусне града. Когато зад гърба му се разнесоха викове, периметърът му се стори ужасно далеч, но той успя да го достигне много по-бързо, отколкото се бе надявал. Рори се бе вкопчил в него като бръшлян. Свиреха клаксони, свистяха гуми и летящите по магистралата коли го разколебаха за момент; но миг по-късно той вече бе преминал околовръстното шосе и бягаше с всички сили към полето.

Джед спря, за да си поеме дъх, и отново затича. Преследвачите му не се отказваха; Боже, защо бяха толкова упорити? Отново се чуха сирени, този път пред него. Защо бяха толкова много? Защо толкова ги интересуваше?

Силите го напуснаха окончателно при портата край Езерото на феите. Той се облегна на нея, поемайки си дълбоко дъх, макар дробовете да го боляха. Остана там, загубил всякаква надежда. Нямаше как да прехвърли Рори през бодливата тел — тя можеше да разкъса нежната му кожа. Джед потърка очи във влажната руса коса на брат си. Напусна го всякакво желание за борба и той се свлече край портата.

Тя се отвори широко; момчето едва успя да се удържи да не падне.

Какъв глупак. Беше толкова смешно, че той едва не се заля в истеричен кикот. Месеци наред беше прескачал ограда от бодлива тел, която имаше порта със счупен катинар. Но вече нямаше никакво значение. Тук нямаше къде да се скрие, но той продължи тромаво напред, пренебрегвайки вътрешния си глас, който го подтикваше да се върне назад. Тук можеха лесно да го вкарат в капан, лесно да го заловят.

Но и на пътя беше така.

Джед спря в сенките на боровете и зачака с надеждата ченгетата да са суеверни и да не посмеят да се приближат до Езерото на феите. Напразна надежда, но ако той навлезете още малко навътре и се скриеше в храсталака, те може би щяха да претърсят само отгоре-отгоре. Не биваше да остава толкова близо до оградата.

Той заслиза, залитайки, надолу по склона, по-навътре в гората. Скитникът не се виждаше никъде, което си беше добре. Той не бе сигурен как да постъпи, ако се окажеше хванат в капан между един психопат и екип социални работници.

Далеч назад вратата издрънча.

Джед се бореше със страха, дишаше плитко и учестено. Щеше да отиде в затвора, а Рори в детски дом, и той никога повече нямаше да види брат си. Внезапно това ужасно го разтревожи. Болезненият страх го подтикна да върви напред, макар от това да нямаше смисъл — без Фин езерото бе напълно безполезно; просто една влажна, студена бездънна пропаст.

— Добре, синко. Успокой се. Няма къде да отидеш. Ние просто искаме да ти помогнем.

Джед не можеше да види ченгето в сумрака, но му се струваше че мъжът лъже и това му даде нови сили. Той отстъпи назад, огледа дърветата с присвити очи и единият му крак потъна в ледената вода. Рори изхълца и се вкопчи още по-здраво в него.

— Хайде, момченце. Моля те. Не си заслужава.

Джед отстъпи още по-назад, почти против волята си, но не можеше дори да си помисли да им се предаде, още не. Откъм портата се разнесоха викове, свистене на гуми и затръшване на автомобилни врати. Колко са много.

Той неусетно се оказа затънал до кръста, след това до гърдите. Повърхността на водата бе покрита с тънка ледена кора и студът му спираше дъха. Макар също да бе потопен във водата, Рори мълчеше, вкопчен здраво в него, дишащ учестено. Боже, помисли си Джед с нарастваща паническа ярост: ако имаше пистолет, щеше да застреля ко…

… копелетата.

Той опипа с безчувствените си пръсти оръжието, което бе пъхнал в колана си.

Тук той не беше безполезен. В магазина на пистолета му имаше патрони — Сет му ги беше показал. Беше му показал и как да запъне ударника. Сет го бе научил как да освободи предпазителя и да натисне спусъка.

А той дори не го беше осъзнал.

— Ед — прошепна Рори. Той притисна буза към Джед и изплю една малинка в ухото му.

Джед потрепери. Лудост. По-лесно би минал през леденото езеро, отколкото да застреля човек. И без това водата сигурно беше повредила глупавия пистолет. Той зарови лице във вратлето на Рори и го прегърна силно.

Точно тогава между дърветата се появи фигура, която се спря рязко до храсталака. Стоманеносивите очи зад дебелите стъкла се ококориха и скитникът го зяпна стреснато.

Джед можеше само да отвърне на погледа му, чудейки се какво ли е усещането на смъртта. После реши, че знае, защото от водата се надигна някакво водорасло, което се уви около краката и кръста му.

Светът бе погълнат от ужасяваща чернота и той бе издърпан под повърхността на водата към небитието.