Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Grays, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Уитли Стрийбър

Заглавие: Сивите

Преводач: Петър Василев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ISBN: 954-585-712-9; 978-954-585-712-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3549

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Като социолог, Кейтлин разбираше желанието за събиране след трагедия, което беше причината Джефърсови да дойдат у тях с бебето в количка и сега да седят пред камината. Келтънови пък бяха избързали към къщи, за да прегледат видеозаписа, а Уорнърови — за да предпазят превъзбудените си синове да не направят някаква глупост.

Портите адови се бяха разтворили за някого тази нощ и сега трябваше да има събрание — този древен и свещен акт, чиято цел, обусловена от най-дълбоките човешки инстинкти, беше да провъзгласи продължаването на живота.

Крис и Нанси седяха сковано и методично отпиваха вино на малки глътки. Шестмесечната Джули спеше в количката си между тях, устичката й беше отворена; стискаше биберона си с пръстчета.

Кейтлин искаше да слезе при Конър. Колкото и ирационално да беше, изпитваше неудържимо желание да го защитава от нещо, което не познаваше, и този стремеж растеше с всяка минута.

Крачеше нервно пред камината и отпиваше големи глътки от чашата си. Страхуваше се, че Конър може да реши да излезе навън сам. Затова Уорнърови се бяха прибрали у дома — за да държат Поли вътре. Конър лесно можеше да излезе през вратата, която водеше от стаята му в мазето под верандата и към двора.

Излезе на верандата и огледа двора. Никакво движение. Пълна тишина.

Сякаш половината охрана на училищния комплекс, целият доброволчески пожарникарски отряд, общинските служби за бързо реагиране и щатската полиция се бяха изсипали на полето.

Никой от официалните представители не беше видял сиянието, но поне изтребителят на военновъздушните сили все още обикаляше наоколо, когато пристигнаха. Шефът на полицията Дънст се обади във военновъздушна база „Алфред“ — и му отговориха, че няма никакви изтребители, летящи по това време. Всъщност никакви самолети.

Той затвори мобилния си телефон и с отвращение измърмори:

— Излиза, че е частен Ф-15.

Отрядите за бързо реагиране преровиха полята с инфрачервени детектори. Всичко беше много впечатляващо, но щеше да е още по-впечатляващо, ако бяха успели да намерят нещо, напомнящо човешки останки или отломки от някакъв летателен апарат.

— Е — каза Нанси, — какво да мислим?

— Сигурно са деца. Но пък чак военновъздушните сили… Ще си изпатят.

— Ох, Дан. — Крис се засмя.

— Не, Крис.

— Не? В смисъл?

— В смисъл, че ти си помисли, че е летяща чиния.

— С похитен човек. Да, наистина мисля така.

Беше ред на Нанси да отпие голяма глътка. И да хвърли яростен поглед на съпруга си.

— Не искам да чувам такива неща.

— Но това е истината.

— Може би — а може би не. Едно нещо обаче знам със сигурност — тук сме заради това! Откъснати в този пущинак, със заплата, която едва ни стига да отгледаме детето — и то защото реши да се присъединиш към търсачите на летящи чинии, вместо да вземеш страната на колегите ти физици. Извинявайте, приятели, това са си наши спорове.

— Не, права си — каза Дан. — Всеки тук се е провалил някъде другаде.

— Те са истински, те са тук, а колегите ми грешат. Ако записът…

— Не смей да говориш по телевизията за това, Крис! Да не си посмял!

Крис вдигна ръка сякаш да се предпази.

— Изобщо не мисля, освен ако…

— Няма „ако“! Не продължавай, Крис. От Калифорнийския технически през Масачузетския, та до забутания Бел заради проклетите ти НЛО. И ни очаква бездната на още по-непрестижни колежи.

— Няма да кажа нищо, докато не видя записа. Ако е толкова добър, колкото си мисля, може като нищо да се върнем в Калифорния.

— Много си наивен, Крис! Никога, никога няма да се върнеш там. За Бога, та ти се изложи като идиот по националната телевизия.

— Казах истината!

Беше се появил в „Дейтлайн“, за да говори за реалното съществуване на НЛО, а статутът му на преподавател в Калифорнийския технически университет беше използван, за да му придаде авторитет. След което го уволниха. В Масачузетския причината беше статия за бостънския „Глоуб“, която се позоваваше на казаното от него в „Дейтлайн“. Този път го уволниха доста по-бързо.

Дан си каза да стои настрана от цялата история. Но после реши, че бедната жена е толкова уязвима, с малко бебе, и колкото и да харесваше Крис, сега той май наистина прекаляваше.

— Похищението от извънземни е мит, свързан с получаването на пристъпи. Разказвал ли съм ви, че като малък страдах от кошмари? Така че знам за какво става въпрос. Виждах едни мънички фигури. Да, аз, Крис. Аз съм похищаван според твоите твърде съмнителни — моля да ме извиниш — стандарти. Но понеже имам малко професионални знания по въпроса, ми е ясно откъде идват извънземните. — Той се почука по челото. — От същото място, откъдето призраците и демоните, и каквито и да са там таласъми. А не от някакво забутано поле в покрайнините на незначителен град в Кентъки.

— Уилтън официално се води доста повече от незначителен град.

— Няма значение. Видяхме шега, доста ужасна при това, и сега военновъздушните сили са се заели с проблема. И на студентите и на колежа лошо им се пише. Да не говорим, че цялата история, откровено казано, е възмутителна. Въпреки че си го заслужават. Студентите — не и бедният Бел.

— От военновъздушните сили казаха, че не били изпращали техни хора тук.

— Дан — обади се Нанси, — притесняваш ли се за бъдещото си назначение? Сигурно. — Тя кимна към съпруга си. — Защото той няма да те замеси. Няма да му позволя.

— Всички свидетели…

— Млъкни, Крис. Дан и Кейтлин не са го видели. И Келтън също — той си има проблеми и без това: Историческият департамент е в плачевно състояние. Не ги замесвай, Крис. Да не си посмял! — Тя погледна Дан. — Докъде стигна, между другото?

— Марси ще реши.

— Марси ли ти е рецензент? Ужасно. Тя не е гласувала за назначение, откакто Клинтън стана президент.

Дан посегна към бутилката, наля си цяла чаша, пресуши я на един дъх и повтори:

— Ужасно! — Гледаше етикета.

— За пет долара и деветдесет и девет цента от магазина на Крогер какво очакваш? — засмя се Крис. — Сега ме чуй. Това е историческо събитие. Голяма група свидетели, някои от които въоръжени с видеотехника, наблюдаваха и нека се надяваме, заснеха в близък план кацнало на земята НЛО. С похитен вътре. Смятам да го оповестя на света.

— Крис, млъкни!

Той се вгледа в благоверната си с явно недоумение.

— Моля?

— Просто млъкни! Да не си глух? Добре… Виж, ако ще правиш такива неща, ще е без мен и Джули, защото ние ще си заминем.

— Къде?

— Където и да е!

— Нанси, това е доказателство!

— О, Господи. Непрестижни колежи, чакайте ни!… — Тя стана. — Мисля, че е време да си тръгвам. — Вдигна кошчето на Джули.

Това, от което се боеше Кейтлин, беше, че навън е станало убийство, извършено по неизвестно какъв странен метод. Убийство — и ако сянката, която беше видял Дан, наистина принадлежеше на някого, може би убиецът беше все още наблизо.

— Ако и този път успееш да си издействаш уволнение — заяви Нанси на Крис, докато си обличаше палтото — очаквай документи за развод, господинчо.

— Нека подходим от гледната точка на всяка от областите ни — предложи Крис.

Не изглеждаше притеснен от избухването на жена си. И наистина, Нанси не си тръгна. Кейтлин си помисли: „Това е истинският брак. Те са стари другари като нас“. Знаеше докъде в крайна сметка водят подобни стълкновения. До леглото.

— Разбира се — каза тя, за да успокои духовете, — от гледна точка на социологията наблюдавахме реално, физическо събитие, което, боя се, беше трагично. Очевидно всички мислим така, иначе нямаше да сме тук скупчени като в древна пещера.

— Съгласен съм, че не беше халюцинация — намеси се Дан. — Сигурно е било замислено като шега, но вероятно някой е пострадал. Тук съм съгласен. Освен ако някоя изключителна актриса не се е появила тук, в Бел, което много ме съмнява.

— Мислех, че „Смъртта на търговския пътник“[1] беше доста добро изпълнение — каза Крис.

Дан се усмихна.

— „Смъртта на търговския пътник“ не действа, когато се опиташ да мислиш как Уили Ломан се самоубива.

— Всъщност никой не видя извънземен кораб да прави на някого нещо лошо — взе думата Нанси. — Трябва да признаем това, Крис, да го признаем.

— Тогава какво видяхме? — Въпросът на Крис беше поставен наистина деликатно.

Възцари се тишина.

Кейтлин наруши мълчанието.

— Според мен основен е проблемът с травмата. Честно казано, да те събудят посред нощ е доста травмиращо. Възмутена съм и съм уплашена. — Искаше й се да си внуши, че е повече възмутена. Но знаеше, че всъщност преобладава страхът. — Мисля, че неизвестната може би е тежко ранена, скрита в някое изоставено мазе в този момент. Може би се опитва да промие раните си с риванол или нещо друго.

— Не говори такива неща — прекъсна я Нанси и потрепери.

— Как е положението с новите студенти, Нанси? — попита Дан. Беше съвсем наясно, че в департамента по психология има прекалено много преподаватели. Ако Бел се провалеше и тази учебна година със записванията, можеше не само да не го назначат, но и да му откажат професурата. Беше очевидно, че нечия смърт на територията на колежа няма да помогне.

— По-слаба от миналата година всъщност.

— Дали пък ако разгласим, че сме имали извънземни посетители, няма да помогне? — обади се Крис.

— Извинете, но кой е в кухнята? — попита Нанси.

— Никой — отвърна Кейтлин. Само че тя също беше чула звук. Стол, който поскърцва по плочките на кухненския под.

— Извинете ме — каза и се изправи. — Има ли някой там? — попита високо и тръгна през трапезарията.

Кухнята беше празна, но докато Кейтлин влизаше, й се стори, че вижда как задната врата се затваря. Извика:

— Дан, ела.

Съпругът й стана, пое си дъх и също влезе в кухнята. Нанси и Крис го следваха по петите.

— Не искам да тревожа никого — уведоми ги тихо Кейтлин, — но мисля, че някой току-що излезе на верандата.

Дан отвори вратата. Малкият страничен двор беше окъпан в лунна светлина и очевидно празен. Той хвърли поглед към алеята за паркиране, после излезе и огледа улицата. Студ и тишина, нищо друго.

— Какво става? — попита жена му.

Той поклати глава.

— На Оукроудския фронт нищо ново.

— Чух скърцане на стол и си помислих… не знам какво си помислих.

— Сигурно е бил вятърът.

— Няма вятър. — Тя хвана стола и го провлече по пода. — Някой правеше ето така.

— Няма никого — каза Дан и хлопна задната врата. — Е, вече със сигурност няма.

Имаше обаче странното чувство, че не е точно така. Побиха го тръпки. Стаята изглеждаше някак — каква? Беше достатъчно подредена и чиста, но изглеждаше — нямаше друг начин да се изрази — изглеждаше… обитавана.

— Не ви ли се струва… — млъкна и поклати глава. Как можеше да обясни какво усеща? Сякаш някой го наблюдава, докато съвсем очевидно нямаше никого — в смисъл освен тях.

Крис внезапно подскочи и плесна с ръка по кухненската маса.

Всички трепнаха.

— Аз… ъъъ… имаше муха.

— През февруари? — усъмни се Нанси.

— Не, не беше муха. Нещо помръдна. Видях го с крайчеца на окото си. Котка — може би котка… там до килера. Може ли да е влязла котка?

— И по-странни неща са се случвали — каза Дан.

— Очевидно — подкрепи го Кейтлин и извади от шкафа бутилка вино. — Само преди час например. — Погледна етикета на бутилката. — Дали нашето каберне за четири и деветдесет и девет ще е по-добро от вашето мерло за пет и деветдесет и девет?

Дан отвори килера. Познатите спретнати редици консерви си стояха непокътнати на етажерките, оставени там, в случай че някой ден се окажат затрупани от сняг. Взе една кутия с овесени ядки — Конър я беше оставил отворена — нави навосъчената хартия вътре и я затвори.

Докато се обръщаше, усети нещо — сякаш нечия ръка се отърка в ухото му. Опипа стената за ключа за лампата и светна.

Нямаше никого.

После болка като от горелка премина през лявото му ухо. Той ахна, изкрещя, потисна вика си.

Кейтлин все още държеше стола. Той се запрепъва към него.

— Дан?

— Добре съм. — Стовари се на стола. Не можеше да направи нищо друго, страшно го болеше. — Господи! — простена, като се опитваше да не показва болката си. Не успя да заблуди никого.

— Какво ти стана? — викна Крис.

— Ухото ми — промълви Дан. — О, Господи!

Кейтлин се наведе да погледне.

— Не виждам нищо.

— Ох!… Сигурно… — Опита се да стане, но не успя. Беше замаян. — Да не получавам инфаркт? Някой знае ли какви са симптомите?

— Какво ти е, скъпи?

— О, Боже, ухото ми! Ще умра!

— Да отидем до поликлиниката — предложи Нанси.

— Доктор Хамнър не е вече с всичкия си — изпъшка Дан. — А и освен това нощем е затворено — нали на хората може да им потрябва спешна помощ тъкмо посред нощ.

Болката започна да утихва и Дан успя да се изправи. Все още замаян, каза:

— Май вече минава.

В този момент всички вещи в стаята затракаха, чу се силно фучене, задната врата се отвори и после се затръшна сама.

— Вятърът! — Нанси потрепери, изпи чашата си наведнъж и си наля пак.

Кейтлин не им каза какво беше видяла току-що. Беше нещо като просветване — мина по задната веранда и през двора. Светлина като от тънък трасиращ лъч, идващ отнякъде над къщата.

Дълбоко в паметта й, в места, които избягваше да разравя, се пазеха неясни спомени от детството й, спомени, които я бяха привличали да гледа по телевизията документални филми за похищения от извънземни и да си задава въпроси. Спомените бяха безформени и странни, но не можеше да отрече факта, че когато за пръв път видя лицето на един извънземен с големи очи, нарисуван на корицата на някаква глупава книга, се вцепени, буквално неспособна да спре сълзите, стичащи се по лицето й.

Никога нямаше да каже на Дан за това, не и при неговите пристъпи като дете. Той трябваше да забрави привиденията, демоните и всички такива неща.

Сега можеше да мисли само за едно: за Конър, защото съкровеният й страх беше, че и той може би е предразположен към такива пристъпи. Или по-лошо, ами ако беше истина? Но ако навън не бродеше убиец или идиоти шегаджии, ако наистина ги бяха посетили извънземни, имаше два пъти повече причини да е при малкото си момче. Тя тръгна към дневната.

— Кейтлин?

— Стори ми се, че Конър ме вика.

— Дай ми лед.

Тя отвори фризера, извади синята торбичка с лед и му я подаде.

Дан я взе и я притисна към главата си.

— Ох, така е по-добре. Малко.

Кейтлин слезе на долния етаж. Тази нощ щеше да спи на пода до сина си.

— Здравей — каза Конър.

— Още ли не си заспал? — Тя приседна на леглото. — Много е късно.

— Три и двайсет и осем. Почти се вписва в определението ти. Ако не го наречем „рано“.

— Конър, толкова съжалявам, че те блъснах… Но бях толкова уплашена! Никога не съм била по-ужасена.

— Искаш ли да ти издам една тайна, мамо?

— Разбира се.

— Ще се закълнеш ли, че няма да споменаваш за това, особено пред някой от Уорнърови?

— Честен кръст.

— И аз никога не съм бил по-уплашен. Знаеш ли какво усещане имах? Струваше ми се… че то ме наблюдава.

Кейтлин не каза нищо, не посмя да му разкрие собствените си чувства. Интелигентният и обстоен разговор горе, нахвърлянето върху Крис и неговите глупави идеи нямаха значение тук долу в тъмното с Конър. Тя осъзна една истина, която не можеше да отрече. Каквото и да се беше случило навън, то нямаше нищо общо с някакви шеги — а убийството беше дори още по-невероятно.

Истината беше, че случилото се беше неразривно свързано с нощта и неизвестното.

Тя взе Конър в прегръдките си и се помоли на Бог да й даде правото никога, никога да не го изпуска. Скоро дишането му стана спокойно и равномерно и тя също затвори очи. Синът й беше в безопасност до нея и Кейтлин заспа.

Това беше моментът, в който сенките изпълзяха в мрака изпод верандата, където се бяха скрили.

Бележки

[1] Героят се самоубива, за да могат синовете му да получат парите от застраховката. — Б.пр.