Уитли Стрийбър
Сивите (12)

Глава 12

Дан влезе в кабинета на Марси и усети как го обгръща, както реши, зловеща тишина. Залязващото слънце оставяше оттенъците си в пламналата й кафеникавочервена коса. Ръцете й държаха купчина листа, които трябваше да са мненията на студентите — проблясваха меко в късния следобед. Кожата й беше гладка, а чертите й екзотични: имаше големи честни очи и устни, които обикновено създаваха впечатлението за смях — но не приятния чувствен смях, за който говореше лицето. Марси беше преди всичко администратор. Тя уволняваше, съобщаваше лоши новини и наказваше сгафилите преподаватели за престъпленията им — пиянство, леност и, разбира се, разврат.

За миг си представи как пръстите й го докосват — мисълта беше странно възбуждаща. Премигна и се отърси от нея.

Тя се усмихна и той видя нещо неочаквано: някакъв вид топлота.

— Като имам предвид с какво разполагам тук — каза тя, — щеше да е от полза, ако си беше извоювал малко повече подкрепа сред преподавателите.

— Студентските мнения…

— Не мога да ти разкрия подробности, Дан.

— Разбира се, че не можеш. — Студентските мнения в Бел се държаха в тайна от преподавателите, така че да могат да се използват като средство и оръжие на администрацията. — Но са лоши, нали?

Марси прибра листовете в досието, от което ги беше извадила, подравни ги с дългия си наситеночервен нокът и затвори кафявата папка.

Отвън долетя далечната мелодия на групата „Бел Рингърс“ — свиреха, колкото и странно да беше, „Мун Ривър“, звуците се разнасяха от силния северен вятър, излязъл около обед. По коридора ехтяха гласове, веселият смях на някоя сексапилна студентка, която се занасяше, без съмнение, с някой колега обожател.

— Марси — почна той. Млъкна, поразен от изненадващото и напълно неуместно усещане, че я желае. Тя не правеше нищо, за да го съблазни. Дан погледна дясната й ръка. Ако се пресегнеше през бюрото и сложеше ръка върху нея, какво ли щеше да стане?

— Да? — Стори му се, че гласът й трепери. Но защо? Трябваше да му каже — да не би да беше уплашена? Но защо да е? Те не бяха приятели, а съобщаването на лоши новини беше основна част от работата й. Лоши отзиви от студентите, никаква преподавателска подкрепа, ясен случай, сбогом.

— Марси, виж, и двамата сме наясно какво става.

Тя се засмя кратко, с нервния кикот на смутено момиче.

— Мисля, че проблемът е, че курсовете ти не са секси.

Беше стигнал ръба на скалата: лоши отзиви, никаква подкрепа, а сега и критика за курса му. Следващата стъпка щеше да е — съжалявам, но не мога да гласувам за назначаването ти.

— Това е физиопсихология — завайка се той. — Ако чета лекции за психологията на абнормалното, ще видиш как отзивите веднага ще се подобрят.

— Малко вероятно е, преди да получиш постоянно назначение.

— Но не мога да получа назначение без добри отзиви, а не мога да получа добри отзиви без добри курсове.

— Тогава си йосарянизиран. Като всички нас. Бел ни йосарянизира всичките.

За миг нямаше представа какво му казва. После си спомни „Параграф 22“. Йосарян беше героят, хванат в безкрайна бюрократична примка. Потърси нещо, каквото и да е, което би могло да му помогне. Можеше да спомене име. Колкото и жалко да звучеше, но разполагаше само с това.

— Запознах се с един колега, когато бях в Колумбийския… как се казваше, да, Спид Вогъл. Та той познаваше Хелър.

Тя си записа нещо.

— Какво пишеш?

— Че познаваш приятел на Хелър.

— Има ли значение?

— Никакво.

Улови се, че гледа устните й, начина, по който ги притиска една към друга, леката пленителна влага в ъгълчетата на устата й.

Но защо? Полудяваше ли? Как можеше да изпитва подобни чувства към жена, която всеки момент щеше да разбие живота му?

Толкова отчаяно ли желаеше мястото, че да е готов да проституира за него? Вероятно — но дали Марси би откликнала? Тя имаше голям избор от преподаватели мазохисти, готови да скочат в леглото на мъчителката си. И все пак единственото, което го възпираше да прескочи бюрото, беше страхът, че подобно действие ще влоши нещата още повече.

— Марси — чу се да казва, гласът му бе прегракнал, сексуалният призив не можеше да се сгреши. Направо му се прииска да се плесне през устата… и внезапно тя го погледна и премигна. Веждите й се извиха, почти се събраха, очите й бяха изпълнени със сълзи, което ги правеше блестящи и страховити.

— Какво има? — попита със зловещ нисък тон, който го накара да си помисли, че се страхува от него.

Внезапно си спомни съня от пристъпите си, издигането към тъмната утроба на небето, пещерата в сребърната луна. Отърси се от него, за миг ужасен, че отново изпада в пристъп. Но не, това беше само спомен.

Марси се прокашля, вдигна длан и обърса устни с опакото на ръката си, размаза леко червилото си.

— Да — прошепна тя.

— Това събеседване ли е? — попита Дан. — Събеседването ми със съветника по назначенията? Стоим тук и се взираме безпомощно един в друг?

— Няма какво да обсъждаме, Дан — заяви Марси. Изправи гръб, допря дланите си и повдигна брадичка. Беше красива, трагично красива. Можеше да я съзре в тъмното — беше много уплашена. Но не, не беше тъмно и не беше уплашена. Впи поглед в него.

— Просто — очевидно, нали разбираш, мненията на студентите — е, те често са доста безразлични към добруването на човек, за когото знаят, че е в нужда.

— Знаят, че се боря за постоянно назначение?

Тя кимна, малката й уста са разтвори, очите й заблестяха.

— О, да — каза, и в този момент той осъзна, че трябва да я има. Трябваше да го направи, не можеше да се овладее. Наясно беше и с това, че тя усеща напрежението. Дан се изправи.

Тя плъзна поглед надолу по тялото му, после се прокашля. Бузите й поаленяха. Дан се изправи пред нея като войник на пост. Наум си каза: „Кейтлин, толкова се срамувам“. Бързото движение на Марси му разкри, че вече няма пътища за отстъпление.

Марси вдигна ръката си от бюрото й я протегна към него, изпънала пръсти.

За миг застинаха така — той притиснал бедрата си към ръба на бюрото, тя протегнала ръка във въздуха на няколко сантиметра от кръста му.

По бузите й се стичаха сълзи. Промълви — гласът й беше несигурен шепот:

— Какво стана нощес?

Нещо в него, някаква вътрешна стена се срина. Спомни си объркаността, съпътстваща детството му, звездите, разливащи се по лицето му, поле от сребро и черна зееща пролука.

— Чула си за това? — Отдръпна се от бюрото й.

После видя: тясна стоманена маса, Марси лежеше върху нея, възбудена, лицето й бе зачервено и запотено, пубисното й окосмяване — кафяво и сякаш поръсено с роса. И усети собствената си голота, прекрасна в нощния въздух.

Тя се задави, сякаш я бяха ударили.

— Дан — каза тя. — Дан.

Очите й се разшириха, заблестяха, зеленото им стана ярко, непоносимо за гледане, твърде оцъклено, твърде… наранено.

— Марси, чуй…

Тя се изправи, заобиколи бюрото и се сгуши в ръцете му. Притисна се към него, още по-близо, и Дан усети дългите й тежки хлипове да потъват във вълнения му пуловер.

— Съжалявам — каза той, — толкова съжалявам.

Марси се притисна към него още по-силно. Устните им се докоснаха, питаха се едни други дали трябва да има още. Дали тя — от всички създания точно тя — може да бъде допусната в това светилище?

Дан я придърпа към себе си и се остави целувката й да го отнесе.