Уитли Стрийбър
Сивите (16)

Глава 16

В мига, в който осъзна, че е загубил не само Адам, но и двамата си помощници, Майк се отправи към Вашингтон. Имаше само един начин някой да се уволни в толкова тайна организация. Никой не се пенсионираше, абсолютно никой. Човек или участваше активно в Тръста, или беше мъртъв… и Майк го разбираше и беше напълно съгласен с това. Не можеше да се рискува да се пусне дори слух, че човечеството е в смъртна опасност или че съществува организация, която ще спаси малцина избраници, или че някаква част от американското правителство е замесена с извънземни. Не и след като имаше такива сериозни заплахи, свързани с разкриването на тайната на тяхното присъствие.

Обясни на Гън как Анди и Лорън са се изплъзнали.

— Постъпката ти е била пълна глупост.

— Не мисля…

— Анди е действал бързо, не си можел да го предотвратиш. Но ще го намерим. Емпатът е друга работа, Майк. Бил си глупак да стреляш, но пълен идиот да пропуснеш.

— Чарлз…

— Мълчи. Мисля.

— Чарлз, сивият е на свобода.

Очите му се приковаха върху лицето на Майк. Устата му се отвори, после се затвори. Внезапно грабна химикалка и започна да пише.

— Чарлз?

Писането стана драскане, после чегъртане, накрая Гън стана и скъса листа на парчета.

— Проклет да си!

— Чарлз…

— Проклет да си. — Закрачи нервно. — Трябва да помисля.

— Очисти ме. Просто приключи с това.

— Божичко, това ще е приятен начин да прекарам около час, тъпо лайно такова. Защитавах те, но ти си невероятно некадърен. Ти и твоята засукана къща, кражбите, които пренебрегвах през всичките тези години. Без да споменаваме множеството специални пропуски за убежищата, които раздаваш на продажните си приятели.

Щеше да го съсипе — да го лиши от подкупите, които бяха и прекрасно средство за изнудване. Всяка негова връзка във военната индустрия щеше да се обърне срещу него. Щеше да е свършен човек.

— Чарлз, тези хора… някои от тях са важни…

— Как не. Те са мъртви. История. И ти също, Майк. Няма начин да се приближите до някоя от дупките. Ще живееш с тази мисъл отсега. Ще живееш с нея.

С което Чарлз всъщност казваше, че току-що е оставил Майк да живее. Беше очаквал да умре в тази стая, в този момент.

— Мислиш ли, че Глас може да укрива Адам? — попита Чарлз.

— Първото нещо, което направих, беше да отида до апартамента й. Никакъв знак за нечие присъствие. Мисля, че Адам е бил прибран от своите. В момента, в който са разбрали, че знаем за детето, са дръпнали шалтера.

— Защото си задал погрешен въпрос. — Чарлз се отпусна зад бюрото си. — Държат ни в шах.

— Винаги са го правели.

— Трябва да открием детето.

— В Уилтън е.

— Сигурен ли си?

— Крю каза, че те му сигнализират. За да може той да изиграе своята роля.

— Виж, трябва да прочистим. Лангфорд, Глас, Симпсън, Крю… всички трябва да се отстранят. Но първо намери детето и го убий.

— На Оук Роуд живеят няколко семейства на преподаватели в колежа, има общо шест младежи под осемнайсет, така че това е нашата цел. Но не можем да подходим направо. Сивите ще ни се изсипят на главата като побеснели стършели. Трябва да разберем кое е детето, без да се приближаваме толкова, че сивите да ни усетят.

— Имаме ли тестовите резултати на децата? Тестове за интелигентност?

— За съжаление, училището, което посещават, не прави тестове за интелигентност. Твърде елитарно е, имало традиции и така нататък. Всички са умни деца. Деца на преподаватели.

— Ами общественото училище в района?

— Програмата за надарени и талантливи деца включва сто и шейсет деца. Най-високият коефициент за интелигентност е сто и шейсет. Не знаем колко умно искат сивите да е тяхното специално момче, но това е възможност, която трябва да се провери.

— Може ли да те попитам нещо? Как ще разбереш?

— Мисля, че детето ще ни се разкрие само.

— Как?

— Трябва да е невероятно умно. Почти неестествено.

— Ами ако е обикновено? Имаме само една касета, в която се споменава, че е някакъв вид гений. Може би Крю и Симпсън са знаели, че ги подслушваме. Може би касетата е лъжа.

— Тогава вече сме победени, Чарлз.

— Така ли мислиш?

— Мисля, че ще са много внимателни и много свирепи. Помисли само какво зависи от него — целият им вид.

— И нашият.

Чарлз присви рамене.

— Не ми казвай, че и ти си нелоялен.

— Бил съм в Индия, бил съм във Виетнам, виждал съм безмозъчни, алчни орди от човешка измет. Вярвам в това, което правим, с всяка фибра на тялото си, Чарлз. Тази малка група, която наричаме Тръст, е най-благородната, най-смелата и най-важната организация в човешката история.

Чарлз го удостои с полуусмивка.

— Знаещ ли какво е правил Сталин, когато незначителните му комисари ставали прекалено красноречиви в славословията си? Пращал ги е на разстрел.

— Тогава го направи, Чарлз. Да приключим с тази работа.

— Не мога, проклет да си. Знаеш, че те защитавам пред Джон Ворона от години. Откакто ЦРУ ми го натресе всъщност. Ако кажа на другите точно колко възхитително си се издънил, ще трябва да получа вот на недоверие и познай кой ще ти прави компания в ада? Наистина искам да те убия, но не мога да си го позволя, защото куршумът, който ще мине през главата ти, ще отнесе и моята.

— Чарлз, ще оправя нещата.

— Надявам се. Защото говорим за заробването на целия човешки род, Майк. За това всъщност става въпрос. Отнякъде там, те идват. И ще го направят, Майк. Само запомни, че трябва да открием детето, преди те да го променят, защото ако не го направим, Бог знае какви способности и сили ще притежава.

— Трябват ми хора. Трябва ми подкрепление.

— Не може да вземеш никого.

— Чарлз…

— Мога да ти осигуря оборудване и да ти дам пари, но не и хора. В мига, в който го направя, Ворона ще разбере и двамата ще се събудим с прерязани гърла.

Майк се беше надявал, че ще получи трениран отряд от експерти. Но можеше да види ясно и гледната точка на Чарлз. Ако не се справеше с проблема, и то без да вдига шум, и двамата бяха пътници.

— Какъв е планът ти, Майк? Искам да знам точния ти план.

— Забравям за Адам, забравям за Глас, Лангфорд, за всички тях. Откривам детето сега, бързо, в следващите двайсет и четири часа. После се тревожа за всичко останало. Използвам триъгълник, за да ме закара в Уилтън незабелязано.

— Сивите ще разберат, че си там.

— Не веднага. Спомни си, разглеждал съм отблизо способността им да разчитат съзнанието. Разстоянието е голям фактор. Няма да ме открият, преди физически да се приближа до детето. Но това е единственото място, където няма да стъпвам.

— Снайперска пушка ли ще използваш, или…

— Няма да се приближавам директно към него. Но ще бъде убит, Чарлз. И то от мен. Знам, че за теб това не означава много, но ти го гарантирам.

За негова чест, Чарлз не направи никакъв коментар, но изражението му красноречиво показа презрителното му отношение към това, което без съмнение смяташе за нечувано самохвалство от страна на доказан некадърник.

— Знаеш ли как да ползваш триъгълник?

— Да, сър. Ако си спомняте, аз създадох системата за сигурност.

Чарлз обърна стола си. Капитолият грееше в далечината, отвъд него се виждаше паметникът на Вашингтон.

— Какво мислиш, че ще е това място след хиляда години, Майк?

— След хиляда години? Ако успеем, това ще е свещен град, центърът на рая.

Чарлз не отвърна нищо. Майк прие това като знак, че може да си тръгва, за което беше безкрайно благодарен.

Имаше добър план и ако действаше достатъчно бързо, имаше нелош шанс планът да проработи. Важното беше да изхвърли всички последствия от ума си. Фактът, че животът му зависеше от това, беше достатъчно неприятен сам по себе си, но мисълта за по-голямата картина беше достатъчна да смрази душата на човек.

Докато караше към Националното летище, се обади в пътническата агенция и си запази място за полет до Атланта. Остави колата на паркинга за дълъг престой, после отиде до гишето и си взе билета.

Като създаде по този начин фалшива следа, Майк взе такси и то го закара до малък офис близо до къщата му. Той слезе в гаража, извади връзка ключове и потегли с друга кола — буик от средата на осемдесетте, не толкова биеща на очи, колкото мерцедеса, който държеше тук във Вашингтон.

Подкара към предградията, после продължи по шосе 95 до Балтимор и излезе на 695 край Оуинг Милс. Час и половина след като напусна гаража, стигна до Пейнтърс Милс Роуд. Продължи по Кейвс Роуд и навлезе в по-уединена област. Отби по неотбелязан на картата път и скоро стигна нещо, което приличаше на строителна площадка. Оттук нататък пътят изглеждаше непроходим. Той зави надясно и се оказа, че това, което изглежда като храсталак, е нещо различно. Колата мина през храстите и дърветата, сякаш те не съществуваха. Всъщност си беше точно така. Това беше изключително достижение на холографската технология, едно от най-напредналите камуфлажни устройства, с които разполагаше Пентагонът. Информацията за него беше дошла отначало от Боб, после и от Адам. Използваше се пестеливо, от страх, че пресата ще надуши за него. Ако източникът на някоя от тези технологии се разкриеше, цялата мрежа от измами щеше да се срине.

В резултат на това в някои определени области военните технологии бяха невероятно по-напреднали, отколкото подозираше обществото.

Основно място в плана на Уилкис заемаше устройство, което лежеше в огромен подземен хангар в тази гора. Разработването му беше отнело четиридесет години. Беше струвало четвърт трилион долара, платени от злоупотребите, вършени в гигантското криминално начинание, известно като „черния бюджет“, което беше прикритие някои хора да забогатеят за сметка на американския данъкоплатец.

ТиАр или триъгълният летателен апарат, с официално име ТиАр-1, беше коствал живота на учените, стигнали до фаталното откритие, в мига, в който бяха осъзнали, че работят с извънземна технология, и бяха станали твърде опасни, за да им се позволи да живеят. И на пилотите-изпитатели, които бяха загинали, докато проверяваха маневреността на апарата и разкриваха всичките му възможности, и на инженерите, които бяха пострадали от живачно отравяне, докато построят невероятно токсичния му източник на енергия.

Причината за изключителната секретност беше двояка. Не само че трябваше да предпазят устройството от обществеността, но трябваше да го скрият и от сивите. Бяха получавали безброй лъжи от Боб и Адам; повечето забележително изкусни. И като резултат бяха попадали на хиляди задънени улици и бяха използвали огромни средства, толкова огромни, че за последните петдесет години всеки американски гражданин беше работил една четвърт от живота си, за да осигури развитието на тези технологии. Технологии, грижливо укривани от обикновения американец, който нямаше да получи никаква облага от тяхното съществуване.

След малко радиото, което Майк беше настроил на неизползвана честота, внезапно започна да издава високи пронизителни звуци. Той спря колата, слезе, вдигна един камък край пътя и притисна ръката си към сребърния диск, скрит под него. След секунда малкият хълм, който се извисяваше пред него, се разтвори и той вкара колата през процепа.

Вътре беше тъмно и тихо. Единствената светлина идваше от самотна блещукаща немощно червена крушка. Майк закрачи натам и над главата му се откроиха очертанията на огромен обект. Беше триъгълник, абсолютно черен, всяка от страните му бе дълга десетки метри.

Енергията се получаваше от въртенето на пръстен от сгъстена живачна плазма с невероятно висока скорост — това намаляваше теглото на машината с четиридесет процента. Останалата част от редуцирането на теглото се постигаше с много стара технология. Триъгълникът трябваше да е голям, защото за допълнително олекотяване беше пълен с хелий.

Съдържаше най-модерната и сложна апаратура за наблюдение и технология за камуфлаж, които бяха известни, но не беше много по-бърз от старомоден дирижабъл.

Преди години от разговорите на Имън Глас с Адам и историите на Крю беше станало ясно, че човечеството е загубило високоразвита цивилизация в резултат на яростна война някъде преди петнайсет хиляди години. Комбинацията от употребата на опустошителни оръжия и издигането на морското равнище, настъпило в края на последната ледникова епоха преди дванайсет хиляди години, беше стопила и впоследствие удавила тази цивилизация.

Тя продължаваше да съществува само в митовете и най-вече във Ведите. Но там имаше почти достатъчно информация в описанието на кораба на Вамана^[1], за да възпроизведат енергийните източници на древното минало. Внимателното разпитване на Адам и Боб беше запълнило липсващите парчета от мозайката.

Въпреки че бяха огромни, машините ТиАр, които по ведомост бяха десет, а извън отчетените имаше още две, не бяха по-сложни за управление от малък граждански самолет.

Майк крачеше към смътната червена светлина. Главата му беше само на няколко сантиметра от долната част на корпуса. Светлината очертаваше входа — обикновен люк, който се отваряше ръчно.

Майк се качи по стълбата, която поддаде леко под тежестта му, и тръгна по дългия тунел към пилотската кабина — придърпваше се по дългата тръба, както бяха правили екипажите на старите бомбардировачи B-36.

Пилотската кабина обаче беше много по-различна от тези на бомбардировачите от петдесетте. Машината нямаше нужда да се направлява от пилот, предназначението й беше по-скоро да превозва разузнавателен експерт. Самолетът се управляваше сам.

Майк светна с фенерче, за да открие кодовия панел, и набра тридесет и три цифрения код, който активираше триъгълника. Малко по-късно кехлибареният контролен пулт заблестя. Основните уреди за измерване бяха като на всеки самолет — скорост, наклон, височина. Имаше и други обаче, не толкова познати. Повечето бяха свързани с изключителните способности на апарата за наблюдение.

Майк зададе на автопилота координатите на Уилтън, Кентъки. Натисна трите бутона, които активираха плазмата. Зад него се чу тихо изпукване — най-силният звук, който устройството щеше да издаде. Висотомерът започна да показва нарастващи стойности, но не твърде високи. Беше необичаен вид висотомер, защото можеше да мери всичко от хиляди метри до сантиметри. Операционната височина на самолета беше, като цяло, земното равнище. За разлика от насочващите се ракети, той не разчиташе на сравняването на снимки на преминавания терен със съхраняваните образи в паметта. Вместо това разполагаше с изкуствен интелект и инструментариум, необходим да се обследва теренът и височината да се настройва според това.

Висотомерът показа шейсет метра и се усети леко раздрусване — системата за изтласкване на кораба, която използваше магнитното поле на Земята, бавно започна да го движи напред. Трябваха му десет минути, за да достигне максимална скорост.

Апаратът търсеше гори и планини, много рядко минаваше над градчета и никога над голям град. На повече от три метра изобщо не се чуваше.

Полетът от Оуингс Мил до Уилтън бе четиристотин трийсет и три километра и отнемаше по-малко от два часа. Докато летеше, Майк подготвяше инструмент след инструмент, повечето придобити вследствие на дългата му работа с емпатите и сглобявани от малките парченца информация, извлечена от сивите.

Звукът в апарата беше внимателно заглушен като всички други излъчвания. Дори ключовете бяха грижливо облицовани, така че натискането на бутоните да не предизвиква повече от изцъкване. Вентилаторите, които контролираха височината на апарата, бяха напълно безшумни, създадени така, че въздухът, който отделяха, да е точно със същата температура като въздуха, който засмукваха. Освен че почти не издаваше шум, а през нощта беше практически невидим, апаратът нямаше топлинно излъчване и не можеше да бъде уловен от радар. Дори топлината от тялото на пилота се разсейваше.

Можеше да се повреди, разбира се — ако живачната плазма излезеше от контрол, апаратът щеше да се овъгли отвътре за секунди. По време на разработките се беше случвало много пъти. Почти никога нямаше никакви останки, само пепел, носеща се из небето. През 1980 в Тексас няколко цивилни бяха станали очевидци на една от тези катастрофи. Един от тях се беше разболял и беше подал жалба срещу правителството на Съединените американски щати, но съдията беше притиснат и делото се отложи. Цивилният умря скоро след това, слава Богу.

Полетът продължаваше. Когато стигна на трийсет мили от Уилтън, Майк натисна друг бутон и се случи нещо, което би ужасило всеки неподготвен.

Това беше технология, разработена след анализите на историите за близките срещи на очевидеца Травис Уолтън, когото, също така, бяха дискредитирали по всеки възможен начин — бяха го превърнали в национално посмешище, така че обществото никога да не повярва на историите му.

Защо сивите го бяха похитили беше неясно. Но го бяха направили и по време на това отвличане бяха създали илюзията, че корабът им е изчезнал около него, така че да изглежда, че плува сред звездите. Подобна способност щеше да е изключително полезна за разузнавателен апарат и те постепенно бяха извлекли от Адам знанието как да произвеждат материали, които да променят непрозрачността си след прилагането на определено количество топлина. Така че Майк натисна бутона и беше възнаграден с привидното изчезване на всичко около него — освен на контролния панел. Плаваше над просторните хълмове на Източен Кентъки, самотен мъж в нощното небе.

Корабът летеше по курс, който щеше да го отведе директно над Оук Роуд. Майк гледаше как светът се плъзга на петнайсетина метра под краката му. Видя коне под лунната светлина, минаваше над къщи и плевни, толкова близо, та му се стори, че може да се протегне и да докосне гривата на някой кон. Но корабът все още беше около него и не можеше да го направи. Не можеше да подуши нощния въздух и не усещаше студа, защото температурата вътре беше внимателно контролирана. Отделяше топлина, разбира се, но не по-голяма от тази на дъха на летящ бухал.

Гласът на кораба прозвуча в ушите му:

— Две минути.

Майк пусна маскировката. Това отнемаше електрическа енергия, но даваше допълнителна сигурност, че няма да бъде забелязан отгоре или отдолу. Маскировката се състоеше от хиляди малки светоизлъчващи диоди, свързани с камери, разположени върху горната и долната повърхност на кораба. Отдолу някой наблюдател щеше да види нощното небе, под което се плъзгаше корабът. Отгоре образът, който се излъчваше, беше този на земята.

— Една минута.

Между дърветата отпред Майк видя светлина. Скоро се появиха няколко дървени къщи. Той спря кораба, включи инфрачервените сензори и ги насочи към първата къща. Двама възрастни, единият регистриращ 98,6, другият 97,9. Бебе, регистриращо 99,1.

Корабът беше толкова ниско, че газовете, излизащи от комина на камината, се блъскаха в него. Майк „отвори“ къщата, като активира цял набор от инструменти за наблюдение.

Свръхчувствителен приемник разчиташе електроенцефалограмите на обитателите и даваше данни за състоянието им, дали са будни, или спят, както и индекс, показващ ниво на съзнаване. Единият от възрастните беше буден. Другият показваше най-вече алфа-вълни. Дремеше, според интерпретацията на компютъра. Бебето спеше дълбоко.

Струваше му се малко вероятно целта му да е бебе — търсеното дете трябваше да е сравнително зряло през 2012.

Премина към следващата къща. В нея имаше двама възрастни. По-надълбоко в сградата — дребен възрастен или по-голямо дете. Двамата възрастни бяха неподвижни, но умовете им бяха будни. Той разгърна системата от микрофони. Чу познат глас и за момент се смая. Как би могъл да познава някого в тази къща? Кой можеше да е?

После осъзна, че е от телевизор — гласът на популярен водещ.

В мазето се долавяше монотонен звук — на малък електромотор. Можеше ли да е електрическа самобръсначка? Не, движеше се в твърде голям кръг. Той визуализира движението и веднага получи отговора. Човекът в мазето се занимаваше с макет на железопътна линия. Следователно не беше възрастен, а дете.

Придвижи се към следващите две къщи, влагаше структурните планове на сградите в компютъра, идентифицираше приблизително възрастта и пола на обитателите.

Когато приключи, имаше данни за всички хора и животни. После видя полето зад къщите, което сивите бяха използвали за разкрилия ги набег. Спусна се натам, искаше да стъпи на земята, но не биваше да напуска кораба, освен ако не беше абсолютно наложително. Триъгълникът беше проектиран да позволява на разузнавача да действа на земята и беше достатъчно интелигентен да се защитава сам дори за по-дълги периоди, но все пак не биваше да се поемат никакви рискове, освен ако не бяха наложителни.

Майк увеличи височината до неколстотин метра и се включи в мрежата. Откри мотел в Уилтън и се понесе натам.

Огледа терена за височини. Най-високите места в околността бяха върховете на силозите за зърно.

Реши да разположи антената на някой от тях.

Направи го, спря, прибра дистанционното в джоба си и слезе. Корабът сам щеше да открие подходящо скривалище. Нямаше да се издигне — най-вероятно щеше да увисне някъде точно над повърхността, навярно сред хълмовете, които ограждаха градчето. Когато погледна нагоре, макар да знаеше, че е над него, не успя да го съзре.

Усети само лекия полъх от вентилаторите.

Отиде в мотела край града.

— Имате ли стаи?

— Разбира се, господине — каза младият дежурен: гледаше телевизия.

Майк имаше десетина фалшиви самоличности, от които да избира. Регистрира се като Харолд А. Хил, търговски пътник. Беше една от любимите му самоличности, защото никой не желаеше да разговаря с търговски пътник.

Мина през фоайето и пресече мрачното дворче към стаята си. Влезе, светна и отиде до тоалетната. После се съблече и си легна.

На сутринта щеше да разузнае в града за „Рейдио Шак“^[2]. За да завърши мисията си, щеше да има нужда от някои леснодостъпни предмети. Затвори очи. Беше много уморен. Много, много уморен. Проклети да са Лорън и Анди, където и да бяха и каквото и да правеха. Сивите бяха на бойна нога и изключително опасни.

Искаше му се наистина да е търговски пътник.