Уитли Стрийбър
Сивите (10)

Глава 10

Слънцето се показа над покрива на Уорнърови и събуди Кейтлин. Както обикновено, тя се претърколи и в първия миг всичко й се стори нормално. Дори понечи да пусне новините.

И после се сети: беше в леглото си, горе, а не в стаята на Конър, където беше отишла да спи.

И точно в този момент Дан я прегърна. Кейтлин се отдръпна като попарена.

— Ей…

— Конър! — Тя хукна надолу по стълбите, прескачаше по три стъпала наведнъж, блъсна вратата и влезе.

Видя, че външната врата е отворена, и едва се сдържа да не изпищи. Но очертанията в леглото изглеждаха нормални. Тя коленичи до него и погледна под завивките. Конър спеше дълбоко.

Тя целуна покритата му с лунички буза, вдиша млечнокиселата миризма на кожата му.

Дойде и Дан и веднага каза:

— Виж.

На пода, на средата на линолеума, имаше локва.

— И навън.

В рехавата трева отвън имаше множество малки дупчици. Като че ли някой се беше разхождал на кокили.

Кейтлин погледна локвата, после странните дупки. Това не беше нормално. Не би трябвало да има нищо такова. Тя пак се втурна към Конър. Целуна го и го прегърна.

Той изпъшка, после се стресна.

— Мамо?

Тя го погали и се взря в очите му.

— Какво, мамо?

Кейтлин го притисна към себе си, усети якото му телце. Синът й беше на път да стане млад мъж… и беше толкова красив… Трябваше да е изключително внимателна, за да не му покаже за колко хубав го смята.

— Ще ме оставите ли да се облека?

Момче, което беше подритвало голо в скута й само преди няколко години, сега не искаше да се измъкне изпод завивките пред нея, въпреки че носеше пижама.

Тя го целуна по бузата и каза:

— Още половин година и ще се бръснеш. Мама знае.

— Щом казваш. — Конър я погледна. Тя отвърна на погледа му. Момчето кимна към вратата.

— Закуска след десет минути — каза Кейтлин.

После тръгна с Дан нагоре по стълбите.

— За какво ставаше въпрос? — попита той.

— Просто расте. Получава ерекции.

— Не му ли е рано?

— Умните деца влизат в пубертета по-рано, така пише по книгите. — Докато се качваха по стълбите, тя видя табелата „Зоната на Конър“ в кошчето за боклук и въздъхна:

— Беше толкова сладка.

— Тъкмо това беше проблемът — каза Дан. — Поне част от него. Другата част е да си прекалено интелигентен в свят, който величае най-малкия общ знаменател. Интелигентността на Конър не е модерна и е твърде голяма, за да може да я скрие.

— О, не искам да я крие. Как ти е ухото, впрочем?

— Мисля да си направя снимка.

— Сериозно? Боли ли?

— Има нещо вътре…

— Нещо вътре? — Тя го пипна по ухото. — Сигурно е пъпка.

— Знам какво е.

— Стига, Дан, не съм ти враг.

Кейтлин направи кафе, наля и извади зърнената закуска на Конър. Синът им имаше свои идеи за хранене, повечето от тях доста умни — и доста ужасяващи. Беше вегетарианец, освен в случаите, когато Дан правеше пържоли. Тогава беше навъсен, но ненаситен месоядец.

А Дан нямаше рак на ухото, нали?

Конър дойде и си наля кафе. Кейтлин изчака да види дали ще добави мляко. Сложи само капка.

— Яйца? — попита тя, докато слагаше тигана на печката.

— Не — заяви Конър. — Вече никакви яйца, месо, мляко и алкохол.

— Ти не пиеш — каза Дан — Надявам се де.

— Имам предвид вино на вечеря.

— Виното е за душата, сине. Никой човек не е напълно истински без вино.

— На другите деца не им дават вино.

— И затова след няколко години ще се отровят с алкохол, като идат в колежа. Знаеш ли, че подобно ненаситно пиянство не съществува в Европа, но е нещо нормално тук и във Великобритания? Какво ти говори това — че децата трябва да опознаят виното отрано, да свикнат с него. Затова ще продължаваш да пиеш по чаша вино на вечеря — и точка.

— Харесвам иронията в тази ситуация. Повечето деца биха направили всичко, за да отпият дори една малка глътка, но понеже аз не искам, ми се налага насила.

— Е, на тебе ти давам чаша. Една чаша. И тя е задължителна.

— Сега ли ще ме набиеш, или ще го оставиш за по-късно? Защото няма да пия вино.

Дан въздъхна.

— Трябва да отида до поликлиниката да ми отрежат ухото. Ще приключим разговора, като се върна. — Той вдигна кутията със зърнена храна. — Оставил си я отворена в килера. Яйцата на хлебарките подходящи ли са за вегетарианец?

Конър взе кутията и си сипа от нея.

— Щирът е едно от малкото двусемеделни растения, което фотосинтезира директно в четиривъглехидратно съединение.

— Аха. Значи причината да не ядеш нищо друго освен ужасно изглеждащи бучки намери обяснение. Искаш четиривъглехидратно съединение.

— Всъщност искам протеина и лизина без месото, освен това приемам първокачествена липидна фракция. Имам нива на холестерол на дванадесетгодишен.

— Ти си на единайсет.

— Това беше шега, татко.

— О, да де.

Кейтлин сложи яйца на Дан и на себе си и седна.

— Мога ли да знам причината за вегетарианската диета?

— Пришълците.

Настъпи продължителна тишина.

— Искаш да ме ядосаш ли?

— Ям само чиста храна, защото кварталът ни е в ситуация на близка среща с извънземните, близък сблъсък, а яденето на животни отключва реакцията на страх, която почувствах нощес. Не искам да се страхувам от никакви пришълци. Искам да се изправя срещу тях.

— О, Господи! — въздъхна Кейтлин — Дан…

— Не-не. Разбирам кога се опитват да ме подразнят. Няма проблем, Кейтлин. — Наблюдаваше как Конър рови в закуската си и докато го наблюдаваше, усети как се разгневява все повече. Конър наистина се опитваше да го дразни, нямаше съмнение — беше много умел в това. Довчера той беше довереник и баща изповедник. А днес отново беше врагът. Ухото адски го болеше и честно казано, точно сега въобще нямаше нужда от разправии.

— Преживяхме посещение от сивите, те бяха похитили жена на борда на кораба си, а Келтънови най-вероятно имат видеозапис. Първият в историята. Светът се променя, дами и господа, и аз се подготвям.

— Какви сиви? — попита предпазливо Дан.

— Опитай се някой път да потърсиш „сиви извънземни“ в Гугъл. Ще намериш повече от четири хиляди препратки. Освен това НЛО с крещяща жена на борда се е срещало в Кентъки и преди. Мурхед, 2003, същата ситуациите една малка разлика — няма видеозапис. Много обаждания на полицията, но без видеозапис не искат да предприемат нищо.

Поучителният тон, повдигнатите вежди, за да накарат лицето да изглежда по-авторитетно — всичко това беше изчислено, за да го вбеси. Конър знаеше точно колко нелеп намира баща му свързания с НЛО фолклор и колко вреден за културата.

— По дяволите, нямаше нищо такова. Всичко беше някаква наркоманска шега!

— Татко, излагаш се.

Ръката на Дан удари по масата, преди да успее да я спре. Конър се възползва от възможността.

— Точно така, Дан, прибягвай до физическа сила. Така подготвяш интересна история за бъдещия ми психиатър. Още една.

Дан беше напляскал Конър само веднъж, когато на три години беше оплел жиците на тостера и насмалко да подпали кухнята. Един-единствен плесник по задника… което му беше натяквано поне десет хиляди пъти оттогава.

— Конър, чуй ме. Очаквам хабилитация, нещо, за което знае целият колеж. Това е изключително важно за нас. Ако не я получа, трябва да се преместим в друг колеж, където да опитам отново. Майка ти ще трябва да се откаже от назначението си тук, ще трябва да си търсим нова работа — ще стане страшно сложно. И да се твърдят неща като това — НЛО имам предвид, — може да опропасти възможностите ми. Марси Котън вече е склонна да ме отпише. Така че, моля те от все сърце, не говори нищо за това какво сме видели… поне още седмица-две.

Конър се загледа в празното пространство.

— Прогноза: касетата на Келтънови, ако е поне наполовина сносна, ще направи района известен. Прогноза: доктор Джефърс ще се направи на пълен глупак заради нея и ще бъде уволнен. Прогноза: ти няма да пострадаш от това, но доктор Котън ще те изнерви още повече.

Всеки пък, когато Конър използваше думата „прогноза“, по гърба на Дан минаваха студени тръпки. Синът им никога не грешеше. Дан осъзна, че всъщност вече е толкова изнервен, че всеки момент може да избухне в сълзи, и се ужаси от себе си. Как беше възможно да реагира по този начин? Това не беше той.

Но после си помисли — напрежението от предстоящата среща за назначението, странните събития през нощта, безсънието, почти истеричното събуждане на Кейтлин, тази проклета бучка в ухото му — разбира се, че щеше да е изнервен. Беше под невероятен стрес.

— Виж — каза той, — благодаря за чудесната закуска. Утре е мой ред и ще ви направя гофрети, освен ако няма възражения. — Погледна дъвчещия Конър. — Твоите без яйца.

— Добре.

— Не знам дали ще стават за ядене. Сега отивам до поликлиниката. Ще се обадя да ви съобщя присъдата.

— Прогноза — каза Конър. — Ще намерят малък предмет, увит в мембрана от кожна тъкан. И ако огледаш тялото си, ще намериш вдлъбнатина на мястото, откъдето е взета. Нарича се вещерски белег. — Усмихна му се. — Сивите са сред нас от доста време.

— Конър, това се случи нощес, в стая, пълна с хора. Не вярвам сивите да са могли да ми направят нещо, без някой да разбере.

— Имало е момент — най-вероятно не повече от няколко секунди, — когато всички сте били замразени. Сивите са направили, каквото са направили, и после са ви размразили. Феноменът се нарича липсващо време. Така се отнасят те с нас. Като със собственост. Знаеш ли как великият аномалист Чарлз Форт е нарекъл света? Обор. Сивите са фермерите и сега са заети с малко фермерска работа точно тук, на Оук Роуд.

— И какво точно правят?

— Със сигурност имат някакви планове за теб и точно затова са ти сложили импланта. Ти си замесен, татко.

— Дай да видя — намеси се Кейтлин. — Искам да го видя това нещо с очите си.

Но Дан не им разреши да се занимават повече с него. Качи се горе и си взе душ. На спокойствие в кабинката опипа тялото си за вдлъбнатината, спомената от Конър.

Нямаше никаква вдлъбнатинка. В поликлиниката щяха да му направят рентгенова снимка и да му кажат това, което вече знаеше. Имаше киста, леко възпалена. Докторът щеше да му предпише антибиотици и ако положението се влошеше, щеше да отиде да му го изрежат това проклето нещо.

Седна на ръба на ваната, където сядаше Кейтлин, за да бръсне красивите си крака, и — какво толкова — опипа двете си уши и врата.

И там нямаше нищо. Толкова бе хубаво да уцели двата или трите пъти в годината, когато Конър грешеше. Но докато се изправяше, усети леко неудобство в дясната част на седалището си. Опипа мястото, точно над бузата. Още преди пръстите му да плъзнат по гладката мокра кожа, вече знаеше. Опипа още веднъж, за да е съвсем сигурен.

После видя сияние — една от онези странни прояви на възприятието, в неговия случай видение на звездите от детския му планетарий, навсякъде около него, последвано от чувството, че отплава — прелюдия към един от неговите пристъпи.

Хвана се за душа.

— Кейтлин — успя да прошепне. Не можеше да извика. — Кейтлин.

Чувството за плаване се усили. Беше толкова странно, че дори погледна, за да се увери, че е стъпил на пода. После погледът му беше прикован от канала, от сребристия му кръг и въртящата се изтичаща вода.

Каналът ставаше по-голям и по-тъмен и това, което виждаше, беше кръгла черна дупка сред поле от блестящо сребро. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че получава пристъп. Не чувстваше нищо, никога не успяваше да почувства нищо. Всичко, което можеше да види, беше този отвор, който беше под него, но сега беше преминал над главата му — черен и зовящ, нарастващ. Имаше чувството, че е всмукан към долната част на гигантски сребърен балон.

После пристъпът отмина. Душът се върна, барабанеше по него. Той се закашля, задави се и дойде на себе си. Набързо се изплакна, излезе изпод душа и седна, целият мокър, на клозетната чиния. Господи, беше имал пристъп! След толкова години отново беше получил пристъп.

Като дете, когато почнаха пристъпите, му бяха предписали дилантин. Беше го понесъл добре. Може би трябваше да започне да го взима пак. Не беше имал истински гърчове, докато беше под душа — в противен случай щеше да е паднал. Най-вероятно ставаше въпрос за абсанс^[1]. Това беше добрата страна. Лошата означаваше, че за да се прояви отново след толкова много години, има намесен друг синдром. Например, може би имаше епилептоформна тъкан в мозъка му, която е развила тумор. Може би нещото в ухото му наистина беше тумор. Едва ли беше първичният, такова нещо не се случваше с ушната мида. По вероятно беше метастаза на скрит тумор, не проявявал до момента симптоми. Но ето че бе започнал — миналата нощ — да притиска нерв.

Ако това беше периферна метастаза на мозъчен тумор, вероятно беше вече пътник.

Подсуши се с хавлията и бързо се облече: На слизане мина през кухнята — Кейтлин и Конър още закусваха. Конър поглъщаше Ен Пи Ар по радиото, „Срещни се с пресата“ по телевизията и „Уик ин Ревю“ на „Ню Йорк Таймс“, докато Кейтлин разглеждаше забавните страници на „Хералд Лидър“.

— Защо не се обадиш да видиш дали работят? — каза тя и отгърна следващата страница.

— Ще отида.

Ако не работеха, щеше да отиде в спешното отделение на градската болница. Нямаше начин да прекара още една нощ, без да знае какво е това нещо.

Поликлиниката беше отворена и го посрещнаха сестрата и някакъв писклив дребен доктор с прекалено младежки вид. Дан си помисли дали да не отиде до Уилтън, но параноята му вече се въртеше на пълни обороти, налегна го и страх да не би до Марси да достигне някаква забележка от вида: „Субектът отказа лечение в поликлиниката на колежа, предпочете Уилтън“.

Какви мисли му минаваха само! Параноични. Получаваше пристъп за пръв път от над двайсет години, а сега го налягаха налудничави параноидни фантазии… но как можеше да помоли това луничаво момче с обгорен от слънцето скиорски нос да му даде лекарството, от което наистина имаше нужда, а то беше проклет „Ксанакс“ на капки, и да си го отнесе вкъщи?

— Докторе, имам нещо като киста в лявото ухо, създава ми проблеми. Нищо сериозно, но се будя през нощта, когато легна на тази страна.

Лекарят, ако този младок наистина беше лекар, внимателно огледа ухото му.

— Предполагам, че става въпрос за подкожна инфекция — продължи Дан, наясно със собствената си нервност. Искаше му се да спомене, че е получил пристъп, но не посмя да го каже. Параноичните фантазии настрана, но ако това стигнеше до Марси, можеше наистина да има последствия.

— Има бучка — заяви младият доктор.

Дан усети как кръвта се оттича от лицето му и сърцето му се преобръща. Беше на четиридесет. Умираше.

— Да направим снимка — предложи докторът.

Дан го последва по облицованите със зелени плочки и миришещи на почистващи препарати коридори към рентгена. Успя да събере достатъчно слюнка, за да попита механично:

— Какво очаквате да откриете?

— Да сте заковавали нещо напоследък?

— Моля?!

— Мястото е подуто, има нещо твърдо вътре. Прилича ми на главичка на пирон. Нещо подобно във всеки случай.

— Има ли раничка?

— Не. Кога започна да ви боли?

— Нощес.

— Тази част на ухото не е особено чувствителна. Може да е престояло там известно време и едва наскоро да е било раздразнено.

Влязоха в рентгена и докторът щракна ключа. Лампите примигнаха и оживяха, и осветиха стария апарат — стоеше тук от години, вероятно остатък от някоя война, и то не особено скорошна.

Докторът направи четири снимки на ухото, след което изпрати пациента в чакалнята, необичайно неприветлива малка стая с анорексично сиво канапе до едната стена, три пластмасови стола и два стола с масички — за студенти, които са решили да поучат, докато чакат да получат лошите новини.

Дан би извадил айпода си да послуша „Ню Йорк Таймс“, но той беше останал на леглото му. Можеше да избира от разни стари списания, половината без корици.

След половин час започна да се страхува, че младият доктор, след като е видял снимките, е скочил в колата си и се е запътил с тях към Уилтън.

Така че стана и откри доктора в някакъв малък кабинет: седеше забил нос в дебела книга.

— О, да — каза той. — Я да видим дали имейлът е пристигнал.

— Имейл?

— Вашата снимка се разчита от нашия рентгенолог. Пратихме му я по мрежата.

Това беше донякъде окуражаващо — диагнозата щеше да бъде поставена от високопоставен рентгенолог в някой институт.

— А, ето! — Кликна да отвори един имейл. — Боже, тези момчета имат нужда някой да преведе английския им на английски.

— Не можете ли да разчитате медицинските термини?

— Не мога да разчитам шриланкската идея за медицински термини. Вашият рентгенолог е в Тринкомали. Всъщност звучи доста романтично — Тринкомали.

Докторът се пресегна през бюрото си и взе една папка с рентгенови снимки.

— Доста интересно. — Постави две от снимките на светещата стена. — Имате чуждо тяло в ухото, точно както предполагах.

Дан се вгледа в рентгеновата снимка. Предметът беше мъничка точица от светлина. Можеше да чуе тънкия глас на Конър:

„Ще намерят малък предмет…“

Попита:

— Увит ли е в мембрана?

— Мембрана? Едва ли. Може би ще е налице леко калциране, ако е постоял известно време. Мисля, че е метално парченце. Би могло да е влязло откъде ли не.

— Имам и нещо на седалището.

— Да видим.

Дан си свали панталоните.

— Нищо видимо. Може би съвсем леко вдлъбване.

Конър още веднъж се беше оказал прав.

— Какво ще правим с ухото?

— Ако сте съгласен, ще ви оперирам.

— Вие?!

Лекарят се засмя.

— Много е лесно. Не е дълбоко и ще отнеме само няколко минути.

Дан седна и сестрата почисти ухото му с йод. Биха му инжекция и започнаха операцията.

— Усещате ли нещо?

— Не.

— Добре… Ето го. Бяло кръгче… Ха!

— Какво стана?

— Ами то… по дяволите!

— Какво стана, докторе? Извадихте ли го?

Лекарят не отговори — зашиваше раната.

— Не можах — заяви накрая. — Хванах малко парченце, а то… то се измести. Сега е в долната част на ухото ви.

Дан опипа ухото си.

— Как е възможно?

— Не знам. Това е нещо, което… не знам.

Трябваше да попита, колкото и неприятно да му беше:

— Рак?

— Ракът обикновено не се разбягва като побъркан, когато го докоснеш със скалпел.

— Значи е нещо живо?

— Нямам представа какво е. Но ще направя две неща, за да приключим въпроса. Първо ще огледам парченцето под микроскоп, а след това ще го изпратя в лабораторията за анализ.

— Често ли се случват такива неща?

— Вие сте първият случай, който виждам. Чуждите тела са цял подлял на травматичната медицина. Нямате причини за безпокойство обаче, уверявам ви.

Отидоха в друга стая и докторът подготви пробата за наблюдение. Наведе се над микроскопа.

Дан зачака нетърпеливо.

Лекарят вдигна глава.

— Добре, заминава към патологията.

— Но… какво видяхте?

— Бял материал. Някакъв вид протеин вероятно.

— Защо се движи? Паразит ли е?

— За Бога, не! Ето — вижте сам.

Дан предпазливо надзърна в микроскопа. Видя нещо с формата на лунен сърп — по извитата му външна страна ставаше нещо, което изглеждаше като движение.

— Какво е това? И се движи, нали?

— Сигурно е оптическа илюзия.

Дан настрои микроскопа. Нещото очевидно имаше ресни, които го изтласкваха. Погледна доктора и каза:

— Има ресни. Погледнете.

— Вижте, обадете се вдругиден и ще ви съобщим заключенията на патолозите.

— Но то има ресни, който се движат! Значи е живо, БИ ТРЯБВАЛО да е. И може да се мести. Ами ако отиде някъде другаде? В мозъка или в сърцето ми?

— Няма такива ушни паразити.

И с това разговорът приключи. Дойдоха двама други пациенти и докторът отиде да се занимава с техните проблеми.

По пътя към вкъщи Дан се обади да успокои Кейтлин, че е добре. Тя го попита какво са открили и този въпрос, съвсем неочаквано, го накара да се разтрепери толкова силно, че се наложи да отбие и да спре.

— Дан?

— Извинявай. Имаше някакво нещо вътре. Извадиха го.

— Какво нещо, скъпи?

— Не е тумор. — Дълбоко в себе си не желаеше да й каже, че Конър се е оказал прав. Не искаше Конър да е прав и никога, за нищо на света не искаше да го пита как е узнал. — Мъничка киста. За десет минути я махнаха. Голямото чакане беше за оценката на рентгенолога — изпрати заключението си от Тринкомали. Изглежда, вече предоставяме диагностицирането на експерти от Третия свят. Или от Четвъртия? Има ли четвърти свят?

— Защо говориш така?

— Просто съм уморен, скъпа. И изнервен. Прибирам се и включвам телевизора. Ще гледам голф и ще прекарам следобеда в кома.

Плака по целия път към вкъщи, без да знае защо и без да може да спре. Беззвучно. Дори изражението му не се промени, макар че по бузите му се стичаха сълзи. Почувства се като глупак — никога не плачеше. Но не можеше да спре — необятна тъга извираше от глъбините на душата му като някаква придошла река.

Спомняше си я много добре, тази болка, която не можеше да контролира. Беше отличителен белег на детството му, винаги идваше след пристъпите.

Мислеше, че знае защо синдромът се е върнал. Това беше вероятно най-напрегнатият период в живота му. Не беше преуспял преподавател. Всъщност беше почти провалил се. Бел беше не само сборище за второразредни студенти, но и убежище за безперспективни преподаватели.

Имаше си и добрите страни. Беше любящ съпруг. Беше добър баща за чувствително и уязвимо, но понякога вбесяващо дете. Ала когато започнеше да води лекциите си, ставаше прекалено педантичен. Беше твърде подробен, твърде сух и твърде предсказуем.

И все пак беше успял да подреди живота им в Бел. Животът на Конър беше тук, Кейтлин имаше успешна кариера в социологическия департамент. Беше получила постоянно назначение, студентите я харесваха и идваха на лекциите й на тълпи. Тя изкарваше седемдесет хиляди, много над неговите четиридесет и осем и петстотин. Нямаше да е честно неговият провал да я лиши от постигнатото.

Утре, точно в десет, щеше да отиде да проведе последното си събеседване с Марси за постоянното си назначение. Разбира се, това не беше официалното решение — то щеше да се вземе от комисията следващата седмица. Но до края на утрешния ден щеше да знае.

Подмина къщата на Марси и забеляза, че всички щори са спуснати. Сигнал? Поличба? Продължи да кара, обикаляше около къщите — но не и около тази на Марси, разбира се — и се мъчеше да спре тези нелепи и, за щастие, беззвучни сълзи.

Прибра се вкъщи. Надяваше се да избегне Конър, но не успя.

— Прав бях — каза синът му, докато той слизаше от колата. — Наистина бях прав.

— Конър, сгреши. Беше киста.

— Къде е?

— О, в боклука в поликлиниката.

— Тате, осъзнаваш ли какво е това? Това е извънземен артефакт! Важно е — има цял уебсайт, посветен на тях. Много уебсайтове.

Дан се опита да подмине сина си и да влезе в къщата.

— Тате, важно е… Ти си преживял среща от трети вид и…

— Млъкни! — викна Дан. — Защо просто не млъкнеш?!

— Защо викаш? — попита Кейтлин от вратата. — Какво е станало?

— Кейтлин, о, Господи, Кейтлин, съжалявам. Извинявай, Конър. Моля ви, простете ми и двамата. — Опита се да се усмихне, но не успя. Поклати глава. — Виж, Конър, ти нали винаги искаш лично пространство. Точно сега аз имам нужда от малко лично пространство. Наистина имам нужда.

— Тате, плачеш ли?

— Просто алергия към упойката.

— Баща ти току-що е опериран, Конър. Трябва да го оставим на спокойствие.

— Но, мамо, как така ще ги остави да изхвърлят имплант!

— По дяволите, няма такова нещо! Конър, за предполагаем гений се държиш като изумителен глупак. Да черпиш информация от уебсайт за извънземни импланти? Наистина трябва да се научиш да не вярваш на всичко, което четеш. Можеш да правиш сложни изчисления наум и да цитираш Витгенщайн, а вярваш на такива боклуци.

— Знаеш ли, тате. Витгенщайн е казал: „Най-големите ни глупости могат да са много мъдри“.

Дан знаеше, че няма смисъл да продължава. Независимо колко прав беше той, с още няколко сентенции Конър щеше да спечели спора. За да избегне това, Дан влезе в дневната, отвори шише вино и седна. Голф, хубаво вино и дълбок, дълбок сън бяха нещата, от които се нуждаеше.

Беше прекалил, разбира се. Момчето беше невероятно чувствително. Е, щеше да се извинява по-късно. Конър обаче знаеше как да го изкара от нерви. Наистина умееше да го прави.

Наля си вино, изпи го… и усети ухото си. Проклетото нещо пак се беше преместило. Беше се върнало на първоначалното си място под шева.

Дощя му се да изкрещи. Но не, щеше да е твърде грубо. Вместо това си наля още една чаша и я изгълта.