Уитли Стрийбър
Сивите (34)

Глава 34

Взираше се право в Конър, дълга лига се точеше от зейналите му челюсти.

— Божичко! — възкликна Дан.

— Това е Манрико — поясни Кейтлин. — Кучето на Джон.

— Конър, какво става? — попита Лорън.

Момчето отстъпи крачка назад.

Кучето скочи от покрива, пристъпи към него.

— Не го гледай в очите — предупреди го Лорън.

Манрико се устреми към тях.

Както беше постъпил с всички обезумели, Конър се опита да прати на Манрико успокояващи мисли, но кучето продължи да скача през снега, тичаше право към него.

В този миг изящна плаха сърна излезе от гората. Появата й беше толкова неочаквана, видът й — толкова възхитителен, че дори налитащият Манрико спря и се обърна.

Тя имаше големи влажни очи и дълги мигли, и лице като прекрасна песен. Вървеше напред, тънките й крака леко стъпваха в снега, който блестеше в златно под последните дълги лъчи на угасващото слънце. После издаде звук, леко просвирване, което е знак за тревога сред този миролюбив вид.

Ушите на Манрико щръкнаха към нея. Сърната се приближи, изящният й нос душеше въздуха, очите й бяха дълбоки и спокойни като среднощни езера.

Две беше сигурен, че кучето може да бъде отвлечено, сега, когато предавателят беше престанал да изпраща заповедите за убийство. Приближи се още повече, излъчваше в съзнанията на хората и на кучето всички подробности от образа на сърна, които можеше да си спомни.

Гласът на Конър произнесе: „Внимавай“.

Две се приближи още малко.

— Наистина ли е сърна? — попита Лорън.

— Разбира се, че е сърна — каза Тери.

Конър хвана ръката на Лорън.

Сърната се приближи. Манрико извърна погледа си от нея и го насочи към Конър. Изръмжа тихо. Беше зловеща убийствена заплаха — тиха, но смъртоносна. Сърната отново издаде нежен звук, после заподскача, закуцука, както би постъпила майка сърна, ако малкото й е застрашено.

Беше близо, точно отвъд оградата. Хълбоците на Манрико застинаха неподвижно, ушите му се насочиха напред и от гърлото му се изтръгна вой. Сърната отново издаде тревожния си зов и закуцука, повлече се по снега. Това свърши работа: песът прескочи оградата и залая. Настигна я и впи зъби в гърлото й.

В същия миг тя изпищя и внезапно вече не беше сърна, беше сив в огромна беда, разкъсван от побесняло куче. Отскубна се и скочи встрани от Манрико, едната му ръка висеше, главата му люшкаше зловещо.

Конър изрева и хукна към оградата, но Лорън го задържа:

— Не!

От сивия се посипаха искри. Кучето зави и се загърчи, а сивият започна да се върти все по-бързо и по-бързо, докато се превърна във вихър от искри и летящ огън.

После всичко утихна и не остана нищо освен разтопено петно в снега, пушеща земя и обгорените останки на Манрико.

— Влизайте в колата — изкрещя Лорън.

Те го направиха, но не можеха да потеглят.

— Трябва да сменим гумата — заяви Лорън от задната седалка, където беше седнала с Конър. — Вие тримата стойте тук, аз ще го направя.

— Ще помогна — заяви Конър.

— Не — отсече Лорън.

— Ще помогна.

Лорън отговори мислено: „Не, твърде опасно е“.

„Защо си толкова добра в това?“

„Тренираха ме с години да бъда твой учител.“

Момчето се намръщи.

— Учителите са невероятно досадни.

„Аз няма да съм.“

Майк все още беше някъде в гората, може би обезвреден, но може би не. Тя не можеше да си позволи да изложи Конър на опасностите, които вероятно се криеха съвсем наблизо.

Над главата им се появи тъмен хеликоптер с изрисуван червен кръст. Кейтлин и Лорън слязоха и започнаха да крещят и ръкомахат, но хеликоптерът продължи към гората, където лежаха Роб и мъртвият Джимбо Келтън.

Тери Келтън, който беше отказал да влезе в колата, заплака.

Откъм града се появи кола.

— Трябва да сме внимателни — каза Кейтлин.

— Конър — прошепна Лорън. — Можеш ли да разбереш?

— Какво да разбере? — сопна се майка му.

Конър обаче затвори очи и откри, че може да претича по заснежения път и да надзърне в колата.

„Поли е. Няма опасност.“

„Слава Богу!“

„Сивите ли ме направиха такъв?“

„Да, те.“

„Никога няма да свърши, нали?“

Лорън му се усмихна.

— Ти искаш ли?

Очите му срещнаха нейните и тя откри, че й е невероятно трудно да го гледа. Липсваше й Адам и общуването с Конър й тежеше, защото знаеше, че това дете е причина за неговата смърт.

Момчето слезе от колата.

— Конър!

— Всичко е наред, мамо.

Уорнърови приближиха и спряха.

— Недей — настоя Кейтлин, настигна Конър и го хвана за раменете.

— Мамо — успокои я той, — всичко е наред. Те не са… засегнати. Пусни ме да отида.

Тя го пусна.

Конър се качи в микробуса.

— Пропуснахте го, нали? — попита Поли.

— Направих снимка с телефона.

— Мамо! Татко! Нали ви казвах, че са изпуснали бунта! — Той погледна приятеля си с блеснало от възторг лице — В града имаше безредици и Националната гвардия дойде с хъмвита, цялата история ще се появи по всички новини. Беше абсолютно невероятно, и ти го изпусна, дребосък. Мама трябваше да те откара вкъщи, ха-ха!

Кейтлин се наведе към прозореца и каза:

— Дан има нужда от медицинска помощ. Трябва да го закараме в Беривил, колкото се може по-бързо.

 

 

Високо в небето блестеше сребърна точка. Малкото превозно средство, където тримата Крадци бяха живели толкова много години, сега беше празно. Железните плотове, където Кейтлин и Дан бяха смесили душите си, където беше положена Марси, и Конър, и толкова хиляди други през вековете, сега бяха пусти и безмълвни.

Сякаш беше жив — а можеше и да е така, — малкият кораб се завъртя сякаш търсеше накъде да се отправи.

Ала нямаше място, където да отиде. Висеше самотно в празното небе.

 

 

Конър седеше тихо между Поли и Ейми на последните седалки на микробуса. Пред тях майка му и Лорън поддържаха баща му.

Усещаше страданието на баща си, чуваше уплашения шепот, идващ от импланта, който ги свързваше, но възнамеряваше да е много, много предпазлив, когато слуша предаваното от него, и да го прави само ако е абсолютно наложително. Искаше любовта на баща си, а не неговия страх.

Слушаше свистенето на колелата, тихите гласове на възрастните и нещастните хлипове на Тери и продължаваше да усеща отсъствие в себе си, и колкото повече го чувстваше, толкова по-добре разбираше какво значи липсата на Кошера. Краткото време, през което беше част от него, му бе създало усещането за музика и той съзнаваше, че може да дирижира тази музика, може да я направи ярка и величествена, и истинска.

Един ден може би щеше да е достатъчно силен, за да се свърже сам с Кошера, да го присъедини към съзнанието си. Дотогава обаче щеше да е сляп в най-дълбокия смисъл на думата.

Имаше нужда от тримата Крадци, те бяха втъкани в съществото му, част от него, можеше да усети смътно далечното присъствие на Кошера да го вика: „Конър! Конър!“, но не можеше да отвърне, не и без съзнанието на тримата Крадци, които да усилят и препратят отговора му.

Конър се плъзна от тялото си над заснежената гора и последва блестящата сребърна нишка, която го свързваше с изгореното място близо до оградата на Нидърдорфер, където лежеше жалка купчина от парцали и пръчки и празни черни очи.

„Събуди се — каза той в тайния ефир на съзнанието. — Върни се при мен.“

За миг снегът се размести, но съвсем малко — пораженията, които беше понесъл Две, бяха твърде големи.

Една мисъл изникна в съзнанието на Конър от нова част в ума му: „докле се не скъса сребърната верижка и не се съдере златната превръзка…“^[1], и той разбра, че това е любовта, описана в Библията, таен код за тези, които знаят.

— Ето — прошепна той — иде, припка по планината…^[2]

И сред полето останките на сивия запърхаха под нощния вятър.

На седалката пред него Тери Келтън хлипаше, главата му беше клюмнала на гърдите.

Конър си помисли: „Мога да му помогна“. Не знаеше как или защо може да напуска тялото си. Беше му известно всичко за астралното пътуване — беше експериментирал с него, както и с гледането от разстояние и всички подобни неща, защото разбираше физиката на суперпозицията и начина, по който електроните в мозъка по време на медитация могат да станат неопределени, да не са само на едно място, и как това може да се използва за броденето по скрити пътища.

Плъзна се навън и нагоре и видя с ума си четирима души с униформи на военновъздушните сили и две алуминиеви носилки в снега. Видя и че Мег и Джон са живи.

— Майка ти и баща ти са живи — каза на Тери. — Но Джимбо и Манрико не оцеляха.

Тери се обърна назад.

— Откъде знаеш?…

Конър срещна погледа му. „Душата ти знае“, каза в ума си. Тери примигна, после погледна настрани и се умълча. Накрая прошепна:

— Благодаря ти, че ми каза.

Конър имаше още работа. Затвори очи и извика в ума си тримата Крадци, така както се бяха появили миналата нощ, смутени и уплашени, криещи се зад дърветата и ужасени, че могат да направят грешка. Представи си ги как подскачат в нощта по начина, по който го правеха тогава, толкова притеснени, че го плашат, и толкова неспособни да разберат как да не го правят.

„Имам нужда от вас“, каза в съзнанието си.

Мисълта му беше посрещната от тишина.

Стигнаха до болницата и лекарите веднага се заеха с Дан.

Появи се хеликоптерът на военновъздушните сили и се отправи към площадката за кацане на покрива.

„Можеш ли да видиш кой е вътре?“, попита Лорън в главата му.

Конър отново излезе от тялото си и се устреми нагоре към тавана… и откри, че може да премине през него… видя крака на хора, после се издигна по-нагоре, през следващия таван. Озова се на покрива и видя Келтънови на носилки.

Имаше и още един мъж, приятеля на Лорън, симпатичния офицер с осакатена ръка и изгаряния.

После измъкнаха четвърти мъж. Имаше тясно потайно лице и ръждивосива коса. Беше в агония, зъбите му бяха оголени, мяташе глава, за да не крещи.

Върна се обратно в тялото си и каза:

— Той е. Той е там, горе.

— Кой? — попита Лорън.

Конър знаеше какво иска да разбере. „Твоят приятел.“

Лорън се просълзи от радост.

— Конър, какво й е? — попита Ейми.

Той поклати глава. Как можеше да обясни?

— Конър — прошепна Лорън. После в съзнанието си: „Ти го излекува, нали?“

„Не знам.“

Ейми плъзна ръка към неговата — колебливо. Конър я стисна. Тя затвори очи и склони глава на рамото му.

Поли поклати глава и изсумтя:

— Тъпи хлапета!

Седяха един до друг на сините пластмасови седалки в чакалнята на спешното отделение. Ейми се усмихна и Конър видя една от сребърните нишки, минаваща между двамата. Погледна надолу, където тя се скриваше под ризата му. Опита се да я докосне, но ръката му мина през нея.

Срещна очите й и съзря там искрата на надеждата и любовта. Ейми ги затвори — и той видя лицето й да се променя. Стана по-възрастно, по-красиво, по-пълно. Устните й бяха червени от червилото, после носеше булчинска рокля и бяха в красива църква, и хорът пееше, и той слагаше пръстен на ръката, която държеше в момента.

Около тях се появи пролетна градина, пълна с ружи и рози. Вече не седяха на пластмасовите столове, а на пейка. Коремът й беше станал огромен. Тя извърна глава назад и се засмя, а той я прегърна… в реалния свят, не във видението за бъдещето.

— О, Боже — изкриви устни Поли.

— Млъкни, момченце — сопна се Ейми. Целуна Конър по бузата и се засмя.

Майка му и един лекар излязоха от двойната врата в другия край на чакалнята и лекарят съобщи:

— Баща ти ще се оправи.

Зад лекаря се появиха родителите на Тери и той изтича при тях.

Кейтлин седна до Конър и го прегърна. Той затвори очи — наслаждаваше се на уюта, лъхащ от двете жени.

— Наистина заспива бързо — каза Ейми.

— Гаджетата спят прегърнати — подхвърли Поли.

— Събра му се много — намеси се Кейтлин. — Наистина е уморен.

Зад тях няколко униформени от военновъздушните сили се втурнаха към спешното отделение.

— Какви пък са тези? — попита Поли.

Докато минаваха през двойните врати на вътрешната част на спешното отделение, Лорън видя Роб на носилка, скочи и изтича при него. Обхвана лицето му с длани. Той отвори очи и се усмихна отпаднало.

— Изглеждаш ужасно. — Гласът му беше едва доловим шепот.

Тя се опита да се усмихне.

— Това добре ли е, или зле?

— Добре е. Наистина е добре.

Тя го целуна.

— Сър? — чу се глас до тях.

Роб извърна глава.

— Да, майоре?

— Наредено ни е да арестуваме полковник Уилкис.

— Той в хеликоптера ли е? — попита Лорън.

— Да — потвърди Роб немощно. — О, да.

 

 

В този миг Чарлз Гън наполовина носеше, наполовина влачеше Майк по коридора. Чу приближаващи гласове и ускори крачка. Мина през някаква врата и се включи аларма.

Триъгълникът на Чарлз беше зад вратата, люкът му бе отворен и вътре грееше светлина. Ако не се броеше тя, самолетът беше невидим.

Чарлз помогна на Майк да се качи по стълбата, после я издърпа. Офицерите от военновъздушните сили се изсипаха през вратата и се опитаха да нахлуят в триъгълника. Чарлз безмилостно простреля един и останалите се изтеглиха. Той остави Майк във входния тунел, хвърли се в пилотската кабина и блъсна ръчката. Чу се зловещият вой на вентилаторите — оборотите им нарастваха шеметно.

Под него офицерите вадеха оръжията си. Той знаеше колко уязвими са триъгълниците за огнестрелни оръжия и започна бясно да натиска бутони и да дърпа ръчки по контролния пулт. Светът се завъртя вихрено, алармите за претоварване се включиха.

Но болницата се отдалечаваше и изстрелите не успяха да нанесат никакви щети. Той насочи носа на машината към мрака и се стопи в нощта.

 

 

Конър спеше между Ейми и майка си и сънуваше времето, когато синчецът щеше да се покаже изпод земята покрай пътищата и птиците щяха да се върнат в Кентъки, видя как задният им двор се раззеленява и как баща му пълни басейна с градинския маркуч. След това засънува дни на лятна безметежност. Събуди се за малко и промърмори:

— Всички ще бъдем свободни, всички.

— Ние сме си свободни — каза Ейми. — Донякъде. Не е ли така?

— Донякъде — отвърна той. — Но предстои още толкова много…

Но в сърцето си се отчая и извика: „Върнете се“.

Тишината продължи да е единственият отговор.

— Виж, Конър Калахан, ако ще си ми гадже, трябва да се постараеш да не бъдеш такъв всезнайко. Можеш ли?

Той се усмихна.

— Ще се опитам.

Клепачите му се затвориха и Конър отново се опита да потърси музиката на Кошера.

Снегът, тъмен сега, бавно покриваше тялото на Две, а в пепелищата на зърнения силоз посипваше странните метални кости на събратята му, дълбоко сред черните руини.