Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Grays, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петър Василев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2020 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2021 г.)
Издание:
Автор: Уитли Стрийбър
Заглавие: Сивите
Преводач: Петър Василев
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
ISBN: 954-585-712-9; 978-954-585-712-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3549
История
- — Добавяне
Част шеста
Свещеното дете
И раждането ни е сън, забрава:
ала залязла някъде далеч,
звездата ни. Душата, пак изгрява
и се въздига веч:
и не във празна суета,
и не в безкрайна голота —
ний идваме във облаци от слава…
Глава 17
Конър чакаше на стъпалата Поли да излезе от училище. Обикновено или майка му, или Маги ги караше с кола вкъщи, но това време очевидно беше отминало.
Цялата работа беше, че Поли, който се беше превърнал в главатар на Конъроразбивачите, беше единственият истински приятел, който имаше. Трябваше да възстанови връзката си с него по някакъв начин и реши, че въпреки станалото пътят за това все пак е през идеята за извънземните. Ако бяха истински, може би имаше начин да се свърже с тях и да ги накара да се върнат, с Поли като свидетел.
Беше дръзка, налудничава идея, но имаше много уебсайтове, поддържани от хора, които правеха точно това и публикуваха новопоявили се видеоматериали за НЛО. Беше се свързал с някои от тях и получи подробни инструкции за това как да постъпи. Трябваше да използва според думите на един от тях „фенерче, търпение и силно желание да се срещнеш с тях“.
През целия ден в училище си беше мълчал. Нямаше какво друго да прави, не и без да стане обект на допълнително унижение. Дори седна да обядва сам, показно и нарочно; четеше книга, която никой от тях не можеше да разбере — „Физика от Фишерова гледна точка“, доста простичък текст всъщност.
Чудеше се дали да не демонстрира крайна ексцентричност, може би като отказва да говори на друг език, освен на латински, и да боядиса косата си в пурпурночервено или друг крещящ цвят. Но това само би засилило изолацията му, а той не искаше да е изолиран. Макар и малка, възможността някое момиче да не хукне да бяга с писъци още щом го види съществуваше. Ейми например. В крайна сметка те си имаха тайна в гората, нали? Стана, когато той беше на десет, а тя на единайсет — показваха си кой какво си има до едно поточе с обрасли със синчец брегове.
През последните дни внимателно обмисляше какво точно се беше случило онази нощ. Какво показваше записът на Келтънови в действителност? Отговорът на този въпрос, реши накрая, може би изобщо не бе толкова очевиден, колкото изглеждаше.
Възможно беше легендарните сиви, придобили известност в интернет, наистина да са замесени. Да, подобна възможност съществуваше, но беше малка.
Въпреки че хората, работещи в програмата СЕТИ, твърдяха, че шансовете да се открие сигнал от друг свят са невероятно малки, това не беше вярно. Всъщност бяха доста големи — около 0,4% на година.
Реши, че ако някой наистина дойде от друга планета, трябва да е отчаян. Изискваха се огромни ресурси, за да се прекоси междузвездното пространство, и невероятно количество време. Пространствено-времевите тунели и другите подобни теоретични възможности бяха научна фантастика. Причината за това беше проста: на идейно ниво беше възможно да се изкриви пространството, докато две отдалечени точки се слеят в една, но количеството енергия, необходимо за това, беше невъобразимо. Прегъването на Съединените американски щати, докато, да кажем, Финикс и Бъфало се допрат, би било детска играчка в сравнение с подобно изискване. По-бързо придвижване от скоростта на светлината беше косвено възможно чрез използването на квантово свързани частици, но движението на структурни физически обекти със свръхсветлинна скорост беше напълно невъзможно.
Така че след като бяха тук, бяха пътували със скорост много по-малка от скоростта на светлината, вероятно значително по-малка, и по този начин дори пътуване от Алфа Центавър, най-близката подобна на слънцето звезда, би отнело много години. Предположенията из интернет сочеха, че сивите идват от Дзета Ретикули, двойна звезда. Това предопределяше наличието на планети с много сезони и наистина ексцентрични орбити, но не беше напълно невъзможно.
Всички тези мисли занимаваха съзнанието му, но на едно друго ниво той обмисляше съвета на баща си да се изправи лице в лице с децата, които го тормозеха. Баща му не беше гений, но на съвета му можеше да се разчита и Конър смяташе да го последва.
— Поли — каза той, когато съседчето му излезе на стълбите, — здрасти.
— Здрасти, Конър.
— Ще наминеш ли през нас по-късно?
Поли спря. Вгледа се в него, сякаш виждаше някакво странно животно. От двете му страни стояха двама от най-противните му нови приятели, Кевин Сиърс и Уил Хекъл.
— Разбира се, че не.
— Видеозаписът най-вероятно е истински, Поли. Трябва да уважаваме значението му.
— Не съм бил там, Конър, не съм го видял.
Конър със задоволство отбеляза гнева и разочарованието в гласа му. Това беше точно реакцията, която очакваше. Беше приклещил Поли, точно както искаше, и сега щеше да спечели.
— Знаеш, че мога да конструирам разни неща — каза той. — Може би мога да се справя и с това.
— Как? Като построиш машина на времето?
— Ами ако успея да ги накарам да се върнат?
Уил Хекъл избухна в смях. Подсмихващият се Кевин поклати глава.
— Не, почакайте — спря ги Поли. — Искам да чуя това.
— Мога да ги повикам — заяви Конър. — С теб като свидетел.
Момчетата вече не се смееха.
— Ако го направя, ще разтуриш ли Конъроразбивачите?
— О, разбира се. Защо не, Конър.
— Ела след вечеря и остани през нощта. Ще се видиш със сивите.
— Ами ние? Може ли също да се срещнем със сивите, а, дребосък?
— Все още не, Кев.
Кевин го сграбчи за якето и се надвеси над него.
— За теб съм Кевин.
Конър го изгледа спокойно.
— Добре, Кев, ще си го отбележа.
Накрая Кевин го пусна. Конър се обърна и заслиза по стъпалата, оглеждаше се за колата на майка си сред паркираните отпред.
По пътя към вкъщи се чудеше какви са шансовете Поли да дойде. В действителност бяха отлични. Щеше да дойде. Но по-големият въпрос беше как, по дяволите, той да накара сивите да дойдат?
Освен това му беше ясно, че майка му няма да е във възторг от идеята, затова не каза нищо в колата. Всъщност изчака до след вечерята, малко преди очакваното пристигане на Поли.
— Между другото, Поли ще преспи у нас.
Кейтлин спря да събира чиниите от масата.
— Няма.
— Напротив, мамо. Поканих го и ще остане.
— Няма начин.
Възражението й не го изненада, но той се направи, че е така.
— Хайде де, мамо!
— Конър, не! Така се унижаваш.
— Мамо, поканих го да спи у нас, какво толкова?
— Не искам никакви Уорнърови в тази къща, нито Поли, нито Ейми, нито техните. Особено Маги и Харли. Ще си намериш други приятели.
— Тогава да се преместим в града. На дванайсет мили съм от други деца на моята възраст.
— Толкова си красив, когато се ядосваш — каза тя.
— Господи, сега пък снизхождение. Добре, нека договорим компромисен вариант. Аз поканих Поли. Той не отговори с да или не. Ако дойде, дойде.
— Защо го покани?
— Защото, майко, ако направиш диаграма на социалната конфигурация на класа ми, бързо ще откриеш, че Поли Уорнър е в центъра на всички приятелски кръгове и че всъщност няма да имам напредък с другите, ако първо не оправя отношенията си с него.
Кейтлин почти избухна в сълзи, като го чу да прилага гениалността си към толкова тривиален проблем като приемането му от група побойници с коефициент на интелигентност, съизмерим със стайната температура. Прегърна го. Момчето беше отпуснато като парцалена кукла — нито я прегърна, нито я отблъсна.
— Знаеш ли какво ще стане след няколко години, Конър? След няколко години Поли, който изглежда като малък боклукчийски камион, ще тича след момичета, без да има никакъв успех. А те ще се тълпят около теб. Ти си сладък, умен и приличаш на филмова звезда.
— Тогава ще си е тогава, сега си е сега. Та какво ще кажеш за компромисния вариант? Става ли?
Беше спечелил, разбира се. Със същия успех Кейтлин можеше да се обади на Уорнърови и да каже на Поли да не идва само за да разбере, че той не е имал никакво намерение да го прави.
Конър реши да използва същата техника за медитация, която му бяха препоръчали познавачите в интернет, и смяташе да изпрати към небето същите светлинни сигнали, както правеха те, по същото време — 3:33 сутринта. Един от тях в 70% от случаите успяваше да привика летателен апарат. Друг за последните две години не се беше провалял никога, а имаше стотици часове видеозаписи, включително на дълга тънкопръста ръка, с нокти, притиснати към прозорец. Конър беше помолил човека да качи файл на снимката с висока резолюция към личния му ефтипи сайт, където обикновено събираше дисертации и други неща, и го беше анализирал внимателно.
С помощта на консервативен екстраполационен алгоритъм успя да извлече отпечатъците от пръстите. Бяха абсолютно забележителни с едно свойство: завихрянията на папилите бяха напълно симетрични. Веднага си помисли, че ако машините имат пръсти, те ще изглеждат точно така. Образът не беше цифров трик, наистина присъстваше на ръката и освен това беше непротиворечив. Беше го мерил микрометър по микрометър. Беше реален отпечатък. Може би Келтънови бяха успели да запечатат първия донякъде ясен образ на сив — но този човек определено беше открил първия отпечатък.
Майка му и баща му си говореха тайно за сивите, както и за онази Марси Котън, която Конър беше разпознал от разменените помежду им загадъчни реплики като жената, която пищеше в нещото онази нощ. Независимо колко добре го криеха родителите му, дори от самите себе си, Конър забеляза, че случилото се ги е ужасило. И реши в никакъв случай да не им разкрива, че смята да призове сивите.
— Само още нещо — каза майка му и той веднага се подготви за поредното й малко изискване. — Искам да спите горе. Не искам да спите в мазето сами.
— Както кажеш — съгласи се Конър, за да отклони тази прищявка. — Обаче ще играем доста до късно.
— Не и долу. В никакъв случай.
Чу се трясък — Поли влезе през задната врата и я хлопна.
— Вали сняг — изкрещя той. — Утре ще се пързаляме! Освен това „Геймс Ънлимитид“ пуснаха „Гестапо Торчър Фест“.
Мина покрай Кейтлин и тръгна надолу по стълбите. Конър побърза да го последва.
Кейтлин отиде в дневната. Дан пак превърташе видеозаписа на момчетата на Келтън. Застопори размазания образ на хидроцефалното същество с очи на муха върху екрана.
— Не искам момчетата да спят в мазето — каза тя.
— Абсолютно си права.
— И махни това нещо, отвратително е! — Тя седна и Дан се премести по-близо до нея.
Преди дори да разбере какво става, Кейтлин се беше отдръпнала.
Той не повтори опита си. Вместо това посочи телевизора.
— Били са с мен през целия ми живот. Никога не съм имал пристъпи. Било е спомен, травматизиращ спомен. Трябва да разбереш това, Кейтлин.
Искаше й се да не беше повдигал този въпрос. Искаше й се да не болеше толкова много.
— Какво да разбера?
— За Марси! Цялата история е свързана с това.
— Стига глупости. Дан, ти си я чукал.
— Накарали са ни да го направим.
„Както — помисли си — мен и теб, скъпа моя любима и животно за разплод.“
— Да приемем, че е така. Но ако дяволът те е накарал да го направиш — защо? Защо изобщо се интересува от теб или Марси, или от мен, като стана въпрос? Дяволът е зает, сигурно има и по-важни неща, за които да се грижи.
— Не мога да ти отговоря на този въпрос. Не го разбирам по-добре, отколкото ти. Мога да ти кажа само едно: ако са искали да получа постоянно назначение, това, което направиха, изпълни предназначението си.
— Нека да добавя. Даде ти постоянно назначение — и любовница… — Чу радостния глас на Конър долу. Момчетата явно бяха стигнали някаква повратна точка във видеоиграта, която беше донесъл Поли.
Прогони ядно сълзите си. Не искаше да се чувства така, изпълнена с безнадеждност заради брака си. Искаше да изпитва гняв, да е изпълнена с праведна ярост към този прелюбодеец. Искаше й се да е достатъчно силна, за да потърси адвокат, ако се окаже, че в крайна сметка това е желанието й.
Дан протегна ръка към нея.
— Кейтлин…
Тя се обърна на другата страна.
Той въздъхна, стана и отиде в кухнята. Тя го последва и го видя как пие цяла чаша вино на един дъх.
Дан се обърна и я изгледа. Небеса, беше прекрасна като ангел. Какво беше станало с тях? Беше наистина уплашен, струваше му, че е разрушил живота си, като е бил честен с нея.
Докосна нещото в ухото си… и също така се докосна до спомена, в който я беше видял като дете. Погледна в очите й и съзря тъгата й.
— Кейтлин, трябва да разбереш нещо. Извънземните…
— Не. Млъкни!
— Ти млъкни. — Пак опипа ухото си. — Знаеш ли какво е това? Това е имплант. Сложили са ми го точно тук, в кухнята. Точно тук, пред очите на всички… и Бог знае как са успели да го направят.
— Дан, не мога да понеса това. Предупреждавам те.
Той пристъпи към нея. Кейтлин отново се отдръпна.
— Кейтлин, те са ни събрали заедно, докато сме били деца, за Бога! — Сложи ръка на рамото й. — Спомням си те, Кейтлин — беше със синя нощница. Спомням си — о, Господи, те са били с нас през целия ни живот!
Тя поклати глава и размаха ръка пред лицето си.
В този миг нахълта Конър.
— Може ли да свалим дивидито долу?
— Разбира се — отвърна Дан.
— Обаче внимавайте, Келтънови ще те убият, ако объркаш нещо.
— Ще внимаваме — обеща Конър и тръгна надолу. После се сети нещо и се върна. — Ще ни трябва и фенерче.
— Фенерче?
— Да видим колко сняг е навалял.
Дан извади фенерчето от кутията с инструментите и му го подаде.
— Добре, виж сега — каза Конър на Поли в подземното си убежище. — Почти съм сигурен, че са били тук. В тази стая.
Очите на Поли станаха на палачинки.
— Наистина ли?
— Интересното е, че имам фантомен спомен…
— Което означава?
— Поли, стига вече.
— Какво „стига“?
— Не ми се подигравай. Видя видеозаписа, знаеш, че е истински. Така че не е правилно да се опитваш да ми се подиграваш. А и цялата тая работа с Конъроразбивачите… ужасно е изтъркана. Такива неща се правят в трети клас, не в средното училище.
— Това е просто шега, Конър. Ако не го приемаше толкова сериозно, никой нямаше да се занимава с теб. Трябва да си по-зрял за тези неща. Като пораснеш още малко, ще ти стане ясно.
— Искаш ли да стигна до последно ниво?
— Можеш ли?
— Знаеш, че мога. Но трябва да ми обещаеш нещо, Поли. Приятели сме много дълго. Цял живот. Престани да ме изоставяш.
— Затова ли ме покани? За да ми се молиш? Виж, не мен трябва да молиш. Трябва да помолиш всеки от класа поотделно, Конър, понеже всички мислят, че си пълен задръстеняк. Задръстенякът на века.
— Поли, ако ти престанеш, и другите ще престанат, много добре го знаеш.
— Имаш кураж, признавам ти. Ако ми покажеш как да се справя с играта, Конъроразбивачите ще те оставят на мира за седмица. Призовеш, ли сивите, ще съм ти момче за всичко.
И измъкна цифрова камера „Никон“ от раницата си.
— Шест мегапиксела. Такива снимки ще струват цяло състояние. Кога ще се появят?
— Точното време е 3:33 — каза Конър. Осъзна какво възнамерява да направи. Шансовете му за успех изведнъж му се сториха нищожни.
— Добре тогава, да си сверим часовниците.
— Моят часовник…
— Конър, всеки в Бел Атачед знае, че твоят часовник, който ти подариха за Коледа, е нагласен автоматично да се сверява с времеви сигнал от военноморската обсерватория на всеки дванадесет часа. Така че ще перифразирам — нека синхронизирам моя обикновен часовник с твоя фантастичен.
— Поли, искаш ли този часовник? — Конър започна да го сваля.
— Ти просто не загряваш. Не ти искам часовника. Ако искаш другите да не те преследват и да не тормозят, трябва да спреш да се хвалиш и да се фукаш. Всички знаят, че си гений. Половината от децата в училище са гении. Може ти да си невероятен гений, не знам, но никой не обича да му завират в лицето колко превъзхождаш всички.
— Не те разбирам.
— Като по-предната нощ. Ти наистина се опита да влезеш във връзка с извънземните, дето мислеше, че са кацнали, и им говореше на английски и на френски. Всъщност е много тъпо, Конър.
— Изобщо не помислих затова.
— Е, опитай някакъв по-екзотичен език следващия път. Сигурен съм, че и него го говориш свободно. А сега, момченце, ако надвиеш Гестапо, ако го победиш, ще те призная за велик.
— Конър! — извика Кейтлин.
— След малко.
— Минава десет.
— Е, момченце, ще се оставим ли мама да ни сложи да си легнем?
— Не, не сме в твоята къща, момченце. Хайде. — Конър излезе под верандата — без да знае защо. Просто изведнъж усети нужда да излезе.
Поли дойде при него.
— Уха, как вали! — Заподскача, после загреба сняг с ръце. — Страшно е студено. Трябва да си вземем якетата.
Докато тичаха да се приберат, Конър насочи фенерчето нагоре. Включваше го и го загасяше. Както бе научил от интернет, променяше сигнала — три дълги примигвалия, три къси, две дълги, две къси. Лъчът разкри въртящ се хаос от танцуващи снежинки. Миришеше на пушек и на лед. Някъде на запад затрещя гръм. Конър продължи да подава сигнали, въпреки че до 3:33 имаше много време, въпреки че му се струваше безсмислено, въпреки че Поли сигурно беше прав и той беше сънувал цялата случка.
— Много си тъп, Конър! Ти наистина се опитваш да им пратиш сигнал. Вярваш, че съществуват.
— Млъкни.
Поли го замери със снежна топка.
Конър спря да предава. И в този миг около тях проблесна светлина. Не продължи дълго, но дойде отгоре.
— Господи! — възкликна Конър и отново започна да подава сигнали.
— Най-обикновена светкавица!
— Те са тук. — Конър погледна нагоре, снегът се сипеше по лицето му. — Приятели — прошепна, — слезте при нас.
Внезапно, без да издаде и звук, Поли побягна към къщата. После, някъде в далечината, Конър чу кучето на Келтънови, Манрико, да вие. Погледна към къщата на Келтънови… и видя в края на двора, сякаш току-що излезли от гората, три деца. С прекалено големи глави. Очите им бяха зловещи в отразената светлина от къщата.
— Поли — прошепна Конър. Но Поли се бе сврял под верандата, неподвижен като труп. — Поли.
После видя, че онези носят петромаксов фенер — светлината му блестеше в снега, оцветяваше го в трептящо оранжево.
— Мамо — извика той, но излезе само шепот. Мъчеше се да изкрещи: „Мааамсооо“, но думата остана в гърлото му.
Съществата тръгнаха през заснежената морава. Сякаш плаваха точно над земята, плаваха и трептяха.
Конър се ужаси: това, което виждаше, надминаваше всичките му представи. Обзе го студен, смразяващ страх, страх, толкова дълбок, че дори не вярваше, че може да съществува.
Побъркал ли се беше? Защо беше направил всичко това?
Мисълта, че това е някаква шега, изплува в ума му, но после ги чу — жужащ звук, като от гигантски мухи, звук, който беше наистина, наистина странен. Звук, който не принадлежеше на този свят. Съществата спряха в струящия, въртящ се сняг.
Фенерът изобщо не беше фенер, беше метален предмет с пламтящи дупки по него, и те по някакъв начин приличаха на очи, и на Конър му се струваше, че предметът също е жив. Тримата пришълци се приближиха, движеха се плавно и уверено, вече не плаваха и не потрепваха. Вече приличаха на вълци в снега… и очевидно идваха към него.
А после нещо докосна рамото му, толкова леко, сякаш беше кацнало врабче. Почти парализиран от страх, той извърна глава. Видя ръка — с пръсти, подобни на дълги тънки змии, с черни нокти.