Уитли Стрийбър
Сивите (28)

Глава 28

На двайсет и пет хиляди мили височина се случваше събитие, което — стига да им беше известно — би приковало вниманието на всеки мъж, жена и дете на Земята. Към голям сложен сателит, напълно черен, но видим под безмилостната слънчева светлина, се приближаваше малък яйцевиден обект. Обектът грееше в сребърно, но не беше онова, което изглеждаше на пръв поглед — малък космически кораб. Нещото проблесна, промени се в много по-сложна форма, увисна до сателита и плавно се свърза с края, който беше обърнат към Земята.

В сателита се включиха релета и по повърхността му се отвориха малки отверстия. Ракетните двигатели избълваха огън. Ориентацията на сателита се измести от заснежения център на Съединените щати към линията, където сушата свършваше и започваха водите на Атлантическия океан. После той продължи над океана, далеч от място, където би могъл да нанесе някакви щети.

Обектът се отдели от сателита, отново стана овален и се отдалечи.

Луис Крю дишаше по-тежко, отколкото му се искаше, много по-тежко. Земният въздух имаше половин процент по-малко кислород от този в родния му свят, но тази разлика имаше осезаем ефект. Освен това дробовете му не бяха свикнали със замърсяването тук и с годините състоянието им се беше влошавало. Сега горяха и хриптяха — беше тичал с всички сили. Знаеше, че Уилкис е дошъл тук преди половин час. Момчетата от Планината се бяха обадили рано сутринта да потвърдят, че колата на Уилкис е идентифицирана — взето под наем волво — и за десетина минути я бяха локализирали със сателита. От този момент всяко негово движение се следеше.

Но защо, по дяволите, той се намираше в силоз за зърно? Луис се беше опитал да разбере, но не проумяваше, а това го плашеше. Влезе, спря да си поеме дъх… и видя Уилкис да се спуска надолу по една рампа.

Крю се мъчеше да успокои дишането си: съсредоточи енергията си в слънчевия сплит, после я освободи и скочи напред, към Уилкис.

Хвана се за рампата, усети я как се разтресе. Чу как затрака. Уилкис го наблюдаваше от другия край, предпазлив, готов…

А после разтърси яростно рампата… и тя пропадна под краката на Крю. Той полетя надолу и падна по гръб.

Рампата нямаше да поддаде така, освен ако Уилкис не я беше повредил. Оказа се клопка и Луис беше попаднал в нея. Уилкис плавно скочи долу.

Деляха ги само няколко метра. Крю лежеше по гръб и се мъчеше да си поеме дъх.

Уилкис се хвърли към него. Луис успя да се претърколи и се изправи. Полковникът залитна, разтърси глава и се скри, изчезна в сивкавия прах, който изпълваше огромната зала.

Това беше краят. Луис знаеше, че ще го застрелят, просто нямаше какво друго да се случи — беше загубил. Зае воинска стойка, с леко разкрачени крака, и се подготви. Взираше се в праха, опитваше се да чуе нещо през подлудяващото тракане на конвейера.

Странно, Майк не стреляше. Но защо? Той беше дошъл тук сам. Нима Майк не беше съобразил това?

— Добре, хора — викна Крю достатъчно силно, за да е сигурен, че Уилкис ще го чуе. — Ако падна, стреляйте на месо.

От лявата му страна имаше четири големи елеватора, високи по двайсетина метра и с диаметър десет. Отдясно и високо над главата му се намираше разпределителната система на силоза, огромен механизъм от скрипци и вериги, направляващи кофите на конвейера, който се издигаше на височина двадесет и три метра и можеше да се насочи към всеки от елеваторите. По-нататък бе кабината, в която се намираше системата за управление на силоза. Конвейерът работеше. По каква причина, не беше ясно.

Много внимателно Крю започна да се обръща. Ако Уилкис не предприемеше нещо, щеше да тръгне към вратата, през която беше влязъл. Прахът щеше да го скрие, също както бе скрил противника му. Беше бърз и имаше шанс да успее.

Навлезе по-дълбоко в пътя на воина и засъбира енергията покрай гръбнака си. Имаше пистолет — в страничния си джоб, — но силозът за зърно беше умен избор: не можеше да се види нищо на повече от метър.

Майк сигурно беше наясно, че колкото по-дълго изчаква, толкова по-големи стават шансовете на Крю за бягство.

И в следващия миг го видя, съвсем наблизо. Очите на Уилкис бяха гибелни, проблясващи, твърди като камък.

Крю се хвърли срещу него, замахна с юмрук. Ударът попадна в лицето на Майк и го отхвърли назад. Но той се изправи и преди Луис да разбере какво става, ръцете на Уилкис се сключиха около врата му. Пръстите му сякаш бяха железни кабели, стягаха се около врата му, лишаваха го от въздух. Уилкис сигурно го беше видял да се задъхва. Беше атакувал слабото му място.

Крю го хвана за лявото ухо и дръпна. За миг нищо не се случи. Той задърпа с всички сили. Уилкис изрева през оголените си зъби. Главата му се наклони на една страна, бавно, бавно. На Крю вече му причерняваше — непрогледна топла тъмнина.

На осем хиляди мили оттам, в Кайро, пирамидите се издигаха под обгърнатото в смог нощно небе. Градът тътнеше — стремглав поток от светлини и шумове. Злокобен чакал, който обитаваше покрайнините на близките коптори, вдигна глава, наостри уши и зави. Кучетата в блоковете, обграждащи комплекса на пирамидите, започнаха да се разхождат нервно. Възрастен мъж, който наглеждаше опушена газова печка, спря, погледна нагоре, после извади стълба и се качи на покрива си.

Крю изрита Уилкис толкова силно, че той отхвърча във въздуха. Падна тежко, но се претърколи, скочи със смущаваща гъвкавост и пак изчезна в прахоляка. Крю жадно гълташе въздух. Гърлото му беше отчасти смазано, но все още можеше да диша. Изключи болката от съзнанието си, доколкото можа, и съсредоточи вниманието си върху сърцето си. Зачака, наблюдаваше праха за движение, повтаряше си настойчиво, че няма да умре тук.

Започна да му се струва, че тишината, която го обгръща, е тишината на смъртта. Значи беше спечелил. Видя последен лъч светлина да пропълзява по пода, слънчева светлина, която превърна пшениченото брашно в злато. Миризмата тук, сухият, неуловимо сладък аромат на зърно, му напомняше за дома.

Затвори очи и се съсредоточи върху събирането на достатъчно сила, за да се измъкне. И след секунди долови дишане. Съвсем близо.

Уилкис го блъсна в лицето толкова силно, че пред очите му избухнаха светлини, последвани от странна тъмнина. Опита се да вдигне дясната си ръка, но тя не му се подчини.

Пръстите отново се сключиха около врата му, този път с невероятна сила. Със зловещо изхрущяване трахеята му се пречупи.

В този миг в Кайро побеснелите кучета завиха, чакалите залаяха и затичаха в кръг, а възрастният мъж, облечен в бели одежди и с фес, кръстоса ръце на гърдите си с жест, който фараоните биха познали, и се поклони към пирамидите.

Близо до гробницата на Хуфу един от пазачите вдигна поглед от горящия до него мангал, намръщи се и повика колегата си. И двамата се обърнаха към пирамидата. Видяха по протежение на едната й страна да избликват чисто бели искри. Сякаш откъснала се от гърлото на самата Земя, вибрираща мелодия разтърси двамата мъже отвътре.

Те побягнаха.

Крю беше мъртъв. Все още се движеше, но нищо не можеше да му помогне да диша. Майк го наблюдаваше, усмихваше се като човек, наслаждаващ се на завършеното си творение.

Жаждата за въздух на Крю нарасна. Мислите му бяха далечни и нереални. Мъчението на задушаването го подлудяваше, сфинктерът му се отпусна и съдържанието на червата му потече по краката му, тялото му се затърчи в агония.

Майк го ритна толкова силно, че му прекърши врата. Погледна проснатото тяло, после го побутна с обувката си, за да потвърди очевидното.

Отиде до вратата, отвори я, после извади две шишенца. Едното се беше пропукало и сълзеше. Той внимателно събра гъстата течност в шепа. Изсипа тъмночервеното съдържание на другото шишенце на пода — малка купчинка кристали.

После изля глицерина от шепата си върху калиевия перманганат, излезе през вратата и изчезна.

Докато плаваше сред древните извивки на земята, Крю не чувстваше абсолютно нищо. Обективно разбираше, че е умрял, но това вече нямаше значение.

В Кайро пирамидите пулсираха със синя светлина. Хората излизаха на покривите на къщите си, спираха колите по улиците, взираха се в нощното чудо. Кучетата виеха диво, чакалите лаеха, камилите ревяха, а конете тръснаха гриви.

Крю знаеше, че е достигнал мястото на въздигането, усети топлината му да го обгръща. Цялата болка се стопи, както и споменът за болката.

Туристът, подкупил пазачите да го пуснат да прекара нощта в царската погребална камера, стреснато скочи от саркофага, който започна да се изпълва с изгаряща топлина.

Възрастният мъж се въртеше в кръгове в екстаз, танцуваше танц, който се предаваше от поколение на поколение, не сред арабските нашественици в Египет, но в тайните суфитски традиции, извлечени от древната религия, тайната наука, която за последно беше изпращала души отвъд бездната на космоса, когато Ехнатон и Нефертити се бяха завърнали у дома.

Светлина, толкова ослепителна, че удави блясъка на самия Кайро, изпълни въздуха. Камъните на пирамидата заблестяха така, сякаш бяха запалени отвътре.

Хората закрещяха, кучетата завиха.

После — мрак.

Всичко отново стана нормално. Възрастният мъж отново се поклони към пирамидата, пусна една беззъба усмивка и се прибра да наглежда печката.

Образ се оформи в паметта на Крю — на миризмите, светлината и ласката на родния дом. Той обърна главата си към небето, следваше златната нишка от любов все по-устремено. Видя нежен дъжд от звезди и осъзна, че това е стелещата се пустота на самото небе. За няколко безвременни мига пропътува огромно разстояние с помощта на съвършената физика, разработена толкова отдавна за странстванията на душите.

После видя въртящата се необятност на галактиката, ярък пожар от звезди в синьо, червено, жълто, зелено, големи и малки, с брой далеч отвъд най-невероятните представи.

Под него се появи гигантската гледка на планета — той изплуваше от мрака към огряната й от слънце страна. Вече виждаше обширните поля, фермите, окъпани от сребърното утро.

Остави се тежестта на любовта му да го придърпа надолу. Скоро можеше да различи отделните стопанства, сламените им покриви, притиснати един към друг под сенките на древни дървета. После съгледа в далечината Белия град, блестящ на хоризонта, и каруците по пътищата — отиваха към него натоварени и се завръщаха празни. Спусна се по-близо и чу величественото звучене на песента на хората, които се разминаваха по пътя.

Стигна до собствената си ферма, видя я да се разпростира пред него с богатите си на избуяла пшеница поля. Любовта, която изпита, беше толкова могъща, че го накара да грее, и чу как гласовете долу се извисяват. Бяха видели пристигането му — лъч светлина, падащ от небето. Чу пискливите гласове на синовете си и виковете на жена си, изпълнени с трепетна радост.

После достигна до хладната стая, отчасти вкопана в земята, където щеше да се състои завръщането му. Мина през покрива, което предизвика усещането за дим от слама. Под него върху каменна маса лежеше тяло. Беше собственото му тяло, неразличимо от онова, което хората бяха нарекли Крю. Беше голо и поддържано с любов.

В следващия миг гледаше през примигващите си очи. Стаята бе осветена от треперливи пламъчета на свещи. Той вдиша. Прекрасен въздух, чист и едва доловимо изпълнен с мириса на жена му. Лежеше гол върху познатата каменна маса. Жена му — изглеждаше уморена в потното си муселиново работно облекло, го гледаше.

После се наведе, целуна го дълго и той се върна у дома.